Гласът на България
Национален новинарски портал
Петър МАРЧЕВ
О, той седи на пейката и чака,
подпрял глава с ръце
и мисли, мисли
той – този стар хипар от махалата,
според Набоков – разреден /и изветрял/
разтвор от хипи.
Какво ли крие таз глава
под редките и посивели власи?
По-точно – там, в полирания
череп с форма на яйце
или на пъпеш Медена роса,
какво ли има?
Дали се вижда
как се раждат мислите
и как живеят – бохемски или скучно,
как сбабичкосват се във спомен
и как погребват някои
със реквиеми?
Във кое полукълбо е складът
с рафтовете за мечтите,
питам.
А дали ще може също да се види
споменът за оня първи боен “Райфъл”
дето свако нявга го донесе
от Скопие в 68-ма – уж за братовчеда,
но дупето му бе дебело,
и твой късметът бе
и тъй нататък…
и как със тоя райфъл пременен
и мъж успя да стане през 71-ва
с онази Буба /всъщност Бонка/,
която зарзават сега продава
в подлеза до парка
и сякаш продължава да го гледа
влажно…
Но той е друг. И отминава важно,
и всичко земно тъй му е безинтересно
защото той е пътник /както всички/
и пътува… И врат извива
към небето модро – ах, защо ли
тъй го теглят небесата?
И рови се, чете Еклисиаста,
до Откровението стига даже
и търси стълба към Небето.
И ето, сякаш я намира –
да, добра е, доста длъжка си е всъщност.
Но… на какво да я опре,
това му е проблемът...
Но ето, медсестрата го поканва,
на танц ли? Всичко е къде-къде
по-еротично – щом трябва да се съблече,
да легне и да чака в мрака…
Но скенерът е тъп и скучен
и фантазията му изобщо не работи
/не, не го упреквам че е немец,
нито се кодоша – нищо лично/,
но лъчите му наистина са груби –
като слон танцуват в тези
милиарди сиви клетки
без да могат нищо да покажат
нито спомените, ни мечтите – нищо…
Само някаква си бучка.
Но на хипито плешиво
повече не му и трябва –
ето ти опорна точка!
Бучката расте, но не старее
/защото той със бира я полива/,
после отфучава метеорно,
виж я – мъничка планета!
И хипарът стар на нея
стълбата подпира леко
и поема на възбог, нагоре.
Чао, чао – чу ли го да казва?
Чао – дето е
здравей
и сБогом
----------------------------------------
от "Песнопойка за плешиви хипита", "Жанет 45", 2004
Ивайло БАЛАБАНОВ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия....
Великите ѝ царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта пияна,
а ореолите - алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакави си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях? Защо не е с народа?
момчета, знам, че е нахалос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, друг да го подеме,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне - като в турско време,
"Къде си, вярна ти, любов народна?"
--------------------------------
Днес, 20. юли 2021 година - Илинден - в родното си село Хухла, Ивайловградско, почина големият български поет Ивайло Балабанов. Той е почетен гражданин на Ивайловград и Свиленград, а също и почетен селянин на „Мистериите на Хухла“. Автор е на книгите „Да се загледаш в звезда“ (1979), „Окова за щурец“ (1984), „Парола „Любов“ (1988), „Религия“ (1990), „Тракийски реквием“ (1997), „Избрано“ (1998), поетичен сборник в два тома „Песни за старо вино“ (2003), „Небесен гурбетчия“ – сборник (2010), „Българска молитва“ (2011). Бог да упокои неспокойния му дух!
Екатерина ЙОСИФОВА
Не стъпвайте в душата на Поета...
Калина Ковачева
Отивайте понякога в душата на Поета.
Няма нищо неудобно, той това е искал,
щом я е подреждал в думи за пред хора.
Тя е природа твърде питомна,
в гъсталака нещо може и да заръмжи, но не изскача.
Изворът е само мъничко отровен, приказките му са знайни
откогато свят светува (днес кой ти мисли приказки).
И късайте цветята - те са ваши.
Ваше е и името случайно на Поета,
който толкова усърдно своята душа е обработил.
Това е впрочем
практическото ѝ предназначение:
модел на другите души, когато пътеките към тях
са неразчистени.
Или: една отворена врата;
един отворен вик (а викането разтоварва).
А висшето предназначение (ако го има) -
то, като ония птици без крака (ако ги има),
не може никъде да кацне.
Така си и витае в оня въздух,
който е над въздуха, дори за дишане не става.
Само Поетът вярва малко в него, мрежи някакви поставя
и някакви пера попадат в тях. Понякога.
Иван ВАЗОВ
И рече безумец: няма Бог!
Славянство? - глупост, братство? - празна дума.
Достойнство! - вятър, чест? - безсмислен звук!
Свещена клетва? - за хитреца глума,
измама за простака тук.
О, Сърбио, така ли оправдаваш
небратските си замисли към нас?
С таквиз ли думи дръзки заглушаваш
на съвестта неумолимий глас?
Така ли ти свети права убаряш,
и връзките с честта като скъса
на знамето си тоз позор писа?
Ний чуваме те гневно да повтаряш:
"От Македония ни педя вам!"
Но таз земя е наша, наша, наша!
Светата българска реч я оглаша,
земя е скъпа нам!
Тя жив е къс от нашто живо тело,
през вековете с нас страда, диша,
и с тръне увенчаното ѝ чело,
тронува, грее в нашата душа.
За нея бяха жертвите безкрайни,
за нея мряхме при Люлебургас,
за нея, след триумфите си сяйни,
не лаври - траур носим в тоя час!
На наший зов за правда, мир, свирепо
крещиш: "Ни педя!" - брат не, злобен враг -
И в умопомраченье слепо
с Миладиновия меч ни плашиш пак.
О, пак ли сеч? О, пак ли по полята
славянски братски кърви ще текат?
Историо, не давай си листата,
не вписвай в тях на тия дни срамът!
Май, 1913
Румен ДЕНЕВ
Утре рано аз имам дуел,
ще изпискат две сребърни шпаги.
Неизгодно е
да съм смел,
изгодно е
да избягам...
Аз ще бъда убит войник,
вече хапвам последната хапка,
а животът е
жалък вик,
панталони и шапка.
Ето, бавно отиват на бал
всички мои предишни любовници,
с тях на много игри съм играл,
но сега
съм влюбен в часовника.
Как се случи така и как
станах трън и герой в обществото,
стар убиец е
моят враг
и навярно обича живота.
Който знае смъртта, е мъж,
но - и който живота жали.
Как отдавна е нямало дъжд...
Тази нощ ще вали ли?
Едва ли...
Още статии ...
