Гласът на България
Национален новинарски портал
Запознайте се с една голяма поетеса от Града на розите - Лена Койнова
ШЕСТОДНЕВ
Опитомяване
Намерили ме в гората,
затуй съм си дива –
думите ми се връзват в устата,
гледам бодливо.
На поразия, колкото по обичам,
по-зла съм.
На трънлива къпина приличам,
ще те издраскам.
Опитомявай ме търпеливо,
ако съм ти късмета.
От ръката ти вода да пия,
хлябът да свети.
В очите си гаси огъня –
дъщеря съм на самовила.
Побягна ли – метни ласото,
повали ме насила.
Стриптийз
Белег
до белег
нацепи ми кожата
все по-дълбоко крои ме ножицата
гълтам си думите кръвта бълбука
през рамо плюеш и не ти пука
щъркел отдавна не ме е споходил
клошарка броди и рови в спомените
беше
не беше
всичко е вятър
над вулкан е опънат световният шатър
отдавна
не помня…
Помпей е земята
Съмна Не съмна Звездите паднаха
Понякога срещам едно момиче…
чуваш ли, малката, не се събличай –
толкова бяла толкова нежна
и обгорена от лава
до веждите
Не си отивай
Добре дошъл, щурец,
приятел в този миг единствен.
От шепата на лятото ли се изсипа
в празната ми стая?
Засвири твоят вик и… затъркаля
пита слънчогледова полето,
Денят, полегнал от премала,
под бяла кърпа се усмихна,
от слоговете покрай пътя
дочувам твойта свирка.
На слънчев лъч ли я пренесе?
Където и да си на скрито,
живей при мен, не си отивай!
Тъй всеки ден със твойта песен
ще се събуждам и заспивам,
тъй всеки ден ще дъха на трева –
далечно „щриии“ ще топли
мойта есен.
злободневни частушки
Аз съм горда руска патка
и съм родом от Камчатка.
Боря се за Русский мир
от Сухуми до Сибир.
С гола гръд ще браня МОЧА!
Всеки Кирчо ще разточа
дето смее да прогони
руските пишман-шпиони.
Свят е нашият „Газпром“
и за всеки евро-гном
вместо руски казачок
има чашка новичок!
Украинския нацизъм
ще преборим с оптимизъм.
Всяка строфа, всеки файл
нека пее нам: „Зиг Хайл!“
Западът се нека праска –
ний ще вземем и Аляска!
И докато туй-онуй
ето ни край Козлодуй.
Ама София не заграница,
а пък аз съм важна птица.
И затуй ще пия чай
кат’ посланик във Китай!
А другаря Си Дзинпин
ще го заразя със СПИН.
И Победа будет наша!
И ще пием простокваша
/или лучше водка с чай/
от Ладога до Шанхай.
Но… другарите китайци
дето се плодят кат’ зайци
гледайки от Владимир
май ще вземат цял Сибир.
И тогава – о, беда!
Мне бежать бы некуда…
Аз съм патица, бе хора.
Меня зовут Елеонора.
Вместо чест, поклони ниски
ще ме сготвят по пекински…
---------------
Бел. ред. Търси се изпълнител, който да запее тези вдъхновени строфи и да спечели "България търси талант", а след това и „Евровизия“!
на Хачико-сан
Господи
научи ме
да Те обичам
като
куче.
Да не обръщам внимание
на студа и бълхите
да не се разсейвам
от омайните експлозии
на разцъфващата пролет
и от прелъстителната красота
на залеза.
Да не чувам
снизходителните гласове
на майките:
Остави го
той е просто едно
улично куче!
Но да търся
единствено одобрението
в очите Ти.
Научи ме да Те обичам
безрезервно
безразсъдно
до гроб.
За да сме заедно
завинаги
* * *
Женя ДИМОВА
Онова, което изглежда че блести,
при изгрев и залез в небето,
когато присвиеш очи и се замислиш
за съдбата на думи като Сега и Завинаги,
може да е свилената нишка на любовта,
захваната за сърцето ти.
Другият ѝ край се ветрее в пространството,
но от цялата ѝ дължина
вероятно няма да остане и следа
след още един повей на времето.
Просто часовете са
пропуснатите ни мисли,
на които позволяваме да се заиграват
с ласката на листата, с одумването на дънерите
в гората на живота ни –
страшна и приказна едновременно.
--------------------
Стихотворението е от книгата "Романтика за напреднали", отличена със съпътстващата награда "Христо Фотев"
Петър МАРЧЕВ
О, той седи на пейката и чака,
подпрял глава с ръце
и мисли, мисли
той – този стар хипар от махалата,
според Набоков – разреден /и изветрял/
разтвор от хипи.
Какво ли крие таз глава
под редките и посивели власи?
По-точно – там, в полирания
череп с форма на яйце
или на пъпеш Медена роса,
какво ли има?
Дали се вижда
как се раждат мислите
и как живеят – бохемски или скучно,
как сбабичкосват се във спомен
и как погребват някои
със реквиеми?
Във кое полукълбо е складът
с рафтовете за мечтите,
питам.
А дали ще може също да се види
споменът за оня първи боен “Райфъл”
дето свако нявга го донесе
от Скопие в 68-ма – уж за братовчеда,
но дупето му бе дебело,
и твой късметът бе
и тъй нататък…
и как със тоя райфъл пременен
и мъж успя да стане през 71-ва
с онази Буба /всъщност Бонка/,
която зарзават сега продава
в подлеза до парка
и сякаш продължава да го гледа
влажно…
Но той е друг. И отминава важно,
и всичко земно тъй му е безинтересно
защото той е пътник /както всички/
и пътува… И врат извива
към небето модро – ах, защо ли
тъй го теглят небесата?
И рови се, чете Еклисиаста,
до Откровението стига даже
и търси стълба към Небето.
И ето, сякаш я намира –
да, добра е, доста длъжка си е всъщност.
Но… на какво да я опре,
това му е проблемът...
Но ето, медсестрата го поканва,
на танц ли? Всичко е къде-къде
по-еротично – щом трябва да се съблече,
да легне и да чака в мрака…
Но скенерът е тъп и скучен
и фантазията му изобщо не работи
/не, не го упреквам че е немец,
нито се кодоша – нищо лично/,
но лъчите му наистина са груби –
като слон танцуват в тези
милиарди сиви клетки
без да могат нищо да покажат
нито спомените, ни мечтите – нищо…
Само някаква си бучка.
Но на хипито плешиво
повече не му и трябва –
ето ти опорна точка!
Бучката расте, но не старее
/защото той със бира я полива/,
после отфучава метеорно,
виж я – мъничка планета!
И хипарът стар на нея
стълбата подпира леко
и поема на възбог, нагоре.
Чао, чао – чу ли го да казва?
Чао – дето е
здравей
и сБогом
----------------------------------------
от "Песнопойка за плешиви хипита", "Жанет 45", 2004
