Сунна МОЛЛОВА
* * *
Ограда от трънчета,
овошките – до гърло в трева.
Къде ми е съседа?
Дворът опустя.
Вратите скрибуцат ръждиво.
Вятър – мародер
мириса на дом отвя…
* * *
Младостта ни е заложна къща.
Дворците са конюшни за кентаври.
Имам заешка устна –
махнаха ми катинара.
С късчета пяна,
останали от Афродита
си търкаме петите.
Далечен силует
на претоварен керван
минава превала –
камъни пренася
за прокрустово ложе.
* * *
…и не съм от ребро Адамово.
От кост на риба съм
на времето във гърлото заседнала…
* * *
В коя епоха сме?
Офелия пропи се
Хамлет не задава въпроси.
* * *
Разкъса си огърлицата
Млечния Път.
Заваляха светулки
над узряла ръж.
* * *
Душата ми витае
над този ад от звуци,
затворени в метална сфера,
излята от камбаните
на разрушени Божи храмове.
Отчаяно бързам да нареждам
последните житни зърна
в букви, срички, думи за тези,
които знаците ще разпознаят
и преглъщайки щастливо
сълзите и зърната,
да не забравят да четат
евангелието на земята,
слънцето, огъня, водата…
* * *
Думите са вече от стъклени букви.
С подканващия поглед
на кръчмарска певица
всеки пийнал веселяк,
вместо чаши
удря в земята стъклени думи.
Жалко звънят сричките
под метлата на чистачка.
* * *
Резеца на смеха дълбае
вадичките на сълзите…
В мрака на забравата
самотен ловец е сърцето
на слънчеви бисерни миди…
* * *
Нищо лошо, нищо няма,
само есенна тревога.
Няма кой да ни залюби
във леглото на тревите.
Няма кой да вдигне камък,
в облак да го запокити.
Дързостта ни се убива
в мекотата на килима.
Любовта ни спи на меко
в пухени завивки.
Нищо лошо, нищо няма,
само есенна тревога…
* * *
Син синчец, сълза небесна.
Сред жълто жито си ненужен,
ще те посекат с узрелите зърна.
* * *
Денят ми – с превързани очи.
Придошла река
под изгорели мостове.
* * *
Много малко, малко имам
много искам, имам всичко,
все нещо не достига.
Имам младост, искам мъдрост,
имам двете, само времето ме изпревари.
Леем думи,
малко вяра,
много хора,
и накрая е обратно.
Едни отляво, други вдясно,
а отсреща никой – все се разминавам.
Слънце грее, дъжд след него,
път отварят пред мен, но косите побеляха.
Един се ражда, друг умира,
аз съм по средата,
все мисля за начало,
а забравям края.
* * *
Тъничко, тънко
се вие на бръшляна вратлето
по стени и по балкони,
наднича през прозорци, прегръща первази.
Всяка пролет
връхчето търси неприласкано място,
да прикрие и чака птици, гнезда,
подслон да им предложи…
Търси непрегърнато място.
---------
Бел. ред. - Тази година се навършват 5 лета откакто поетесата Сунна Моллова напусна любимия си Казанлък и този свят...