Бончо КЪРОВ
Не дойде, а нахлу като Второ пришествие
в моя камерен свят – като рафт подреден.
Ей така – на шега и със смях пренареждаше
стари ризи и чувства и полети в мен.
Не дойде, а безмълвно нахълта в леглото ми,
после легна в ума ми, приспа ми съня
И мечтите ми, както във нищото бяха закотвени,
се оказаха в нейния кораб с издути платна.
И поехме нанякъде – в нейния ритъм…
От внезапното щастие бях ослепял
и къде и кога ще пристигнем – не питах,
а живях като лъч, отразен от кристал.
Беше гладна за всички любови на всички
от мига на Вселенския взрив – досега
и събираше в шепите всяка трохичка
от любовния хляб – от пира на мига.
И кипяхме и вряхме в казана на страстите,
прелъстявахме дните, обладавахме нощите…
Благославях съдбата и виех от щастие,
прегладнял и преситен и гладен за още…
Чак на седмия ден, в който и Господ почива,
при друг се отбила, отишла сама.
Тя живее така и така е щастлива –
като в мед потопена кама.
А когато след време политне Нагоре
и с поглед отстреля небесните стражи
и литнат след нея, изгубени в чара и,
тя ще премине над Рая и Ада огромен,
накрая ще викне Ключаря и просто ще каже:
„Уверена бях, че и тук сте ме чакали!“