Гласът на България

Бончо КЪРОВ

Не дойде, а нахлу като Второ пришествие

в моя камерен свят – като рафт подреден.

Ей така – на шега и със смях пренареждаше

стари ризи и чувства и полети в мен.

Не дойде, а безмълвно нахълта в леглото ми,

после легна в ума ми, приспа ми съня

И мечтите ми, както във нищото бяха закотвени,

се оказаха в нейния кораб с издути платна.

И поехме нанякъде – в нейния ритъм…

От внезапното щастие бях ослепял

и къде и кога ще пристигнем – не питах,

а живях като лъч, отразен от кристал.

Беше гладна за всички любови на всички

от мига на Вселенския взрив – досега

и събираше в шепите всяка трохичка

от любовния хляб – от пира на мига.

И кипяхме и вряхме в казана на страстите,

прелъстявахме дните, обладавахме нощите…

Благославях съдбата и виех от щастие,

прегладнял и преситен и гладен за още…

Чак на седмия ден, в който и Господ почива,

при друг се отбила, отишла сама.

Тя живее така и така е щастлива –

като в мед потопена кама.

А когато след време политне Нагоре

и с поглед отстреля небесните стражи

и литнат след нея, изгубени в чара и,

тя ще премине над Рая и Ада огромен,

накрая ще викне Ключаря и просто ще каже:

„Уверена бях, че и тук сте ме чакали!“