Сита УЕЙ
(на тези, които ще търсим в небето през юлските нощи)
Знам,
свършва зимата
и пролет
отпуска дъх
със утринния полъх.
Но нощите…
Дали от студ, дали от страх,
сърцето ми държат
в ръцете си
и вятърът кънти под покрива,
като камбана,
като последен глас
от тез,
които тръгнаха със зимата.
Тя все ни взима!
Тя никога не си е тръгнала сама.
Добре надеждата
и вярата
завиват ме!