Гласът на България

Добромир ТОНЕВ

Природата намеква свойта женственост

не само с тия обли скални късове.

Тук моите марионетни жестове

показват, че конците ще се скъсат.

Когато се задъхваме в сеното

и слепешката се кръстосват гени –

не сенната ни хрема става откуп

за всички грехове унаследени.

Децата ни ще учат зоология,

децата астрономия ще учат,

но няма да разбират монолозите

на виещото към луната куче.

Ще гледат умно зиме стъклописа,

на двора – йероглифите на птиците...

И с носните си кърпи пейзажисти

ще утешават плачещи лозници,

но неспособни да долавят шепота,

ще тъпчат и камбанки, и глухарчета.

И в приказките, даже най-вълшебните,

животните ще спрат да разговарят.

Служебни думи и местоимения –

избръснати до синьо, акуратни –

ще заобграждат словото на гения

като бодлива тел край резервати.

О, всички нишки ще се скъсат скоро,

пътеката към нищото е кратка...

И аз стоя сред плачещите борове

като току-що хванат от гората.