Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

  fsdssd

Добромир ТОНЕВ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Природата намеква свойта женственост

не само с тия обли скални късове.

Тук моите марионетни жестове

показват, че конците ще се скъсат.

Когато се задъхваме в сеното

и слепешката се кръстосват гени –

не сенната ни хрема става откуп

за всички грехове унаследени.

Децата ни ще учат зоология,

децата астрономия ще учат,

но няма да разбират монолозите

на виещото към луната куче.

Ще гледат умно зиме стъклописа,

на двора – йероглифите на птиците...

И с носните си кърпи пейзажисти

ще утешават плачещи лозници,

но неспособни да долавят шепота,

ще тъпчат и камбанки, и глухарчета.

И в приказките, даже най-вълшебните,

животните ще спрат да разговарят.

Служебни думи и местоимения –

избръснати до синьо, акуратни –

ще заобграждат словото на гения

като бодлива тел край резервати.

О, всички нишки ще се скъсат скоро,

пътеката към нищото е кратка...

И аз стоя сред плачещите борове

като току-що хванат от гората.

 

Филип ФИЛИПОВ-БАНДОВ

lijjmfd 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ако си расъл с шепота на стар чина̀р

и милвал те е дунавският вятър…

Потомък щом си на тракийски цар

и ако чуваш гласовете на житата...

 

Шевици златни ако имаш по лита̀ка…

Ако ечи гласът ти над родопско село…

Ако си воинът, що разпръсва мрака

и ако гледаш хората в очите смело…

 

Aко препасваш сабята на своя дядо…

Легенди ако помниш, за земи далечни…

Балканът стар ако за теб е Елдорадо,

а Черното море ти е изгора вечна...

 

Отечество ако си бранил с меч и огън,

а свободата след смъртта си я доча̀кал…

Танцуващ звук ако си в ария на Бога;

Момѝнски смях или пък стон изплакан...

 

Ако си имал в Странджа нощ магична,

където горски феи името ти викат.

Ако си пил от виното им екзалтично…

Орфей ако си виждал, с Евридика…

 

На Рила изгрева щом срещаш с песен

и там се сливаш с пулса на Вселената;

Ако разбираш прехода на лято в есен

и пазен си от Повелителя на Времето…

 

Ако сърцето ти трепти, когато зърва

как Бялото море искрѝ далеч над юга…

И песента, с която си закърмен първо

все още носи се над Охрида и Струга...

 

Ако целта преследваш в пътя без умора,

но все се връщаш при чина̀ра, стария.

И ако там те чакат скъпите ти хора…

Ти брат си ми и син си на България!

 

 ----------------

Горното стихотворение е от книгата „Нощта през август“ на Фил Бандов, роден и израснал в София, но живял дълги години в Мюнхен. Потомък е на българиhgftt бежанци от Егейска Македония и Източна Тракия. Фил има подчертан афинитет към литературата и историята на древния свят, материализиран в редица негови изследвания, статии, пътеписи, стихове и разкази. Пресечна точка на този му двоен интерес е и книгата „Омар Хаям. 100 избрани рубаи“ /2011/, съдържаща негови преводи на български език.

Стихосбирката „Нощта през август“ носи заглавието на стихотворението на Фил Бандов, с което той спечели първа награда от литературния конкурс „Изящното перо“, провел се в Чикаго през 2017 и предизвикал литературните откровения на над 160 български автори от целия свят. А разказът му „Хоро над Тирол“ дава заглавието на сборника с творби на българи емигранти, публикуван от издателство „ДиМакс“ през 2019.

В „Нощта през август“ са представени лирични стихове от различни творчески периоди на автора, които ще ви спечелят със своята искреност и с музиката, звучаща в тях. В последния раздел на стихосбирката е представена и малка част от преводната поезия на Фил, включваща творби на такива знаменити поети като Мевляна Руми, Саади Ширази, Леся Украинка, Аттар, Ибн ал Фарид, Евгений Баратински, Алишер Навои и Видяпати Тхакур…

 

За връзка с  автора

 

 

Калин ТЕРЗИЙСКИ

gdgdrr

 

 

 

 

 

 

 

 

И на децата аз ще кажа

Да търсят спора между половете

Да се залисват страшно с разсъждения

На тема женското начало

Да водят битки (само да са кротки)

За равноправието на мъжете и жените

За равенството между котките и орхидеите

Да търсят справедливото решение

На страшния въпрос за правото на избор

На пол, на гражданство и на религия

Горещо аз ще препоръчам на децата

Да се вживяват във борби и пререкания

Да пълнят времето си с надпревари

Да губят и да побеждават

Да слагат картите на масите и да залагат всичко

Тоест

Да правят всякакви усилия и да си вярват сериозно

Че всички тези глупости суетни имат смисъл...

 

 

Отишъл си е д-р Калин Терзийски /1970 – 2026/. С Кайо ме свързват много спомени, противоречия и единомислия, караници и споделени мисли. Кайо беше неспокойна душа, талантлив и дълбок, избухлив и добросърдечен. Разкъсван от крайности, яростен и не винаги разсъдлив, но и винаги готов да помогне на човек в беда. Той имаше очи за света, за човешката болка, познанието за психе, която ни изпълва. И таланта да ги описва. Той наблюдаваше и съпреживяваше, грешеше, падаше и ставаше, блестеше и се самоизяждаше в угризения и самосъжаление, но вървеше по пътя. Страдаше и избухваше като свръх нова. Кайо беше човек. Кайо беше поет.

Издадох първия му сборник с разкази преди 17 години. Изключителният "Сурови мисли със странен сос". После дойдоха и "Алкохол", и "Лудост" и "Войник", и още разкази. За "Има ли кой да ви обича" в Жанет 45 получи Награда за литература на Европейския съюз. Представих много пъти негови книги. Най-запомнящото се за мен беше на "Аполония". Излязохме на сцената с прекрасните Невена Калудова и Пьотр Кшемински, оттогава сме приятели с тях, благодарение на него. След няколкото думи, с които представихме книгата, Кайо каза: "А сега Невена и Пьотр ще четат пред вас откъси." И те започнаха да четат. Ама на ум. Минута залата, и аз самия, не знаехме как да реагираме. Тогава Кайо додаде: " Казах, че ще четат пред вас, не че ще четат НА вас.". И обикаляше сцената, заставаше зад тях, и разказваше какво четат в момента. Беше незабравимо изживяване. Помня и представянето на "Алкохол" в "Степният вълк", бях в тежък бърн аут, и Кайо ме терапевтираше часове след края на премиерата. Помня и още толкова много срещи…

Сега Кайо постигна вечното успокоение. Бог да го прости. Светъл път.

Светлозар Желев

 

Б. р.  Да добавим и още няколко думи към този внезапен некролог - за Казанлък в живота на нашия приятел Кайо. Тук, в Града на розите бе тихото пристанище на Калин. В любимото си кафене той написа много страници литература, успоредката на Тюлбето още помни яките му мишци, а домът на неговата Ивана ще продължава да го чака...

Прощавай, момко!

Милостив е Бог...

 

Калин ДОНКОВ

ozimna

 

 

 

 

 

 

 

 

Ако в чая въздъхнат горчиви треви

и потръпне червената риза на клена

иде време за горест, иде мраз несъмнено,

а сърцето на лятото още кърви.

 

По кръга на студените мокри скали

гъвкав размисъл слиза, жадуван, дочакан

и ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,

а сърцето на лятото още боли.

 

С изяснени във мъчна усмивка черти

всеки стъкмя огнище и потърсва кибрита.

Синьо светва слана, скрежът слиза в горите,

а сърцето на лятото още тупти.

 

На мъглите през мрачното, млечно море

завърни се отнякъде, излъжи ме - "Навеки".

Една ябълка матова донеси отдалеко

и... сърцето на лятото няма да спре...

 

 

 

ПОСЛЕДЕН

 

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.

По е понятна тъгата – ненужна, но ярка.

Всъщност светът ни, така справедливо измерен,

просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем – а нервите станаха здрави.

Празнично светим – а празникът пак ни прескача.

Грижата само човек на човека подава

като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините

и по лицето лекувах тревожните знаци.

Мигар са малко онези юнаци, които

носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,

като затръшна горчивата своя тетрадка,

най-талантливият вече да не е най-беден,

най-храбрият – да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.

Най-нежният да е най-сетне погален.

Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.

Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.

Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:

да се засмея. Но тъй да се смея последен,

че да се чува как повече никой не плаче.

 

 

Калин Донков /1941/ е един от малкото български поети, който изминава житейския и творческия си път без криволиците и навежданията пред конюнктурата на времето. В драматичните му стихове ще видите дълбочини, които не подозирате, горчивини, които са част от ежедневната ви участ, прозрения, изпънати през годините - без да са измачкани или съшити, без да избеляват или да имат нужда от допълнително гримиране. Творчество – ехограф, което регистрира пораженията и победите на обществения организъм през призмата на личното време и въпреки излъчването за самота и отдалеченост от колективните изречения фиксира епохата не по-малко ярко и обемно от роман епос…

Лъчезар Лозанов

 

Владислав ХРИСТОВ

eyjjsv

 

 

 

 

 

 

 

 

* * *

 

лодка в гората

открихме я захвърлена

насред морето от папрати

без гребла но здрава

готова за път

превзехме я с викове

толкова радост за нещо

което няма да помръдне

от мястото си

толкова надежда

 

 

 

---------------------

wwwhf

 

 Стихотворението е от книгата на Владислав Христов "Пойни птици", Издателство „Ерго“, отличена с престижната награда „Иван Николов“

 

Владислав Христов живее в Пловдив и работи като журналист и фотограф. Носител е на десетки литературни награди, текстовете му са публикувани на 18 езика. Автор е на книгите „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017), „Germanii“ (поезия, немско издание, 2018), „Комореби“ (поезия, 2019), „Писма до Лазар“ (стихотворения, 2019), „Мопсът на Вазов“ (краткости, 2021), „Мед от оси“ (публицистика, 2023), „Пойни птици“, поезия, 2024.

 

 

 

wrewetf 

   

   fhhfgg 

 

 

sa

 

   dddfe

 

   Fluida

ne

   hehevv

  hfgtsd


tjhfggf

 

imunj

gdfhtygth

 

fjttgb