Гласът на България

***

Първа сладостна смокиня.
Август – удостоверен.
Няма скоро да отмине
мекият слънчасал ден.

Няма с мигли кой да трепне
във следобеда дълбок.
Даже въздухът ми лепне,
гъст и напоен със сок.

***

Хълмове като хлябове –
ароматни, горещи.
Слънчогледи, орязани
като счупени свещи.

Богомолците вече
са се скрили, но чудно,
че полето напечено
не изглежда безлюдно.

А добро, обитаемо,
влиза в старост красива.
То примижва замаяно,
то по обед почива.

Над земята ожъната
слиза слънцето свише.
И пръстта е разгърната,
и отдъхва, и диша.

***

Една малка любов във леглото се сгушила,
лавандула цъфтяла и тя я подушила,

едно крайче от слънце като зъб се подавало,
ромоляли щурци и почти се смрачавало.

Любовта била радост, смях и жестове мили,
непризната все още от великите сили,

а денят й бил кратък. Тя мълчала. Притихнала.
Нещо се замечтала, нещо се поусмихнала.

Кръг от чаша разлята – нейната територия.
Тя си нямала още нито път, ни история,

даже ясни желания не била си избрала.
Тя била като капка, съвършена и цяла.

Една малка любов, кротка, с пръсти изстинали.
Ще остане ли тук? Ще боли ли? Ще мине ли?