Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Петър МАРЧЕВ

hip

 

 

 

 

 

 

 

 

 

О, той седи на пейката и чака,

подпрял глава с ръце

и мисли, мисли

той – този стар хипар от махалата,

според Набоков – разреден /и изветрял/

разтвор от хипи.

Какво ли крие таз глава

под редките и посивели власи?

По-точно – там, в полирания

череп с форма на яйце

или на пъпеш Медена роса,

какво ли има?

Дали се вижда

как се раждат мислите

и как живеят – бохемски или скучно,

как сбабичкосват се във спомен

и как погребват някои

със реквиеми?

Във кое полукълбо е складът

с рафтовете за мечтите,

питам.

А дали ще може също да се види

споменът за оня първи боен “Райфъл”

дето свако нявга го донесе

от Скопие в 68-ма – уж за братовчеда,

но дупето му бе дебело,

и твой късметът бе

и тъй нататък…

и как със тоя райфъл пременен

и мъж успя да стане през 71-ва

с онази Буба /всъщност Бонка/,

която зарзават сега продава

в подлеза до парка

и сякаш продължава да го гледа

влажно…

Но той е друг. И отминава важно,

и всичко земно тъй му е безинтересно

защото той е пътник /както всички/

и пътува… И врат извива

към небето модро – ах, защо ли

тъй го теглят небесата?

И рови се, чете Еклисиаста,

до Откровението стига даже

и търси стълба към Небето.

И ето, сякаш я намира –

да, добра е, доста длъжка си е всъщност.

Но… на какво да я опре,

това му е проблемът...

Но ето, медсестрата го поканва,

на танц ли? Всичко е къде-къде

по-еротично – щом трябва да се съблече,

да легне и да чака в мрака…

Но скенерът е тъп и скучен

и фантазията му изобщо не работи

/не, не го упреквам че е немец,

нито се кодоша – нищо лично/,

но лъчите му наистина са груби –

като слон танцуват в тези

милиарди сиви клетки

без да могат нищо да покажат

нито спомените, ни мечтите – нищо…

Само някаква си бучка.

Но на хипито плешиво

повече не му и трябва –

ето ти опорна точка!

Бучката расте, но не старее

/защото той със бира я полива/,

после отфучава метеорно,

виж я – мъничка планета!

И хипарът стар на нея

стълбата подпира леко

и поема на възбог, нагоре.

Чао, чао – чу ли го да казва?

Чао – дето е

здравей

и сБогом

 

----------------------------------------

от "Песнопойка за плешиви хипита", "Жанет 45", 2004

pfdf

Ивайло БАЛАБАНОВ

krusta

 

 

 

 

 

 

 

Момчета, знам, че вече ви дотегна

и хлябът сух, и голата ракия,

и тежкото небе на тази бедна

страна, в която няма прокопсия....

Великите ѝ царски идеали

днес вече са митичен архаизъм.

България търгува със парцали

от раклата на своя комунизъм.

България е гладна просякиня.

С душа поциганена, необута,

тя проси чуждоземна милостиня

по пътя между Лондон и Калкута.

Честта е болна, съвестта пияна,

а ореолите - алъш-вериши

и луд е, който плаче с Дебелянов

по някакави си белоцветни вишни.

Със страшна сила днес от небесата

виси един въпрос полуобесен:

Кажете ми къде е свободата

от синята ни ноемврийска есен?

Защо пирува с разни богаташи

и хитреци, дошли на власт и мода,

с дрогясали бандюги и апаши...

Защо е с тях? Защо не е с народа?

момчета, знам, че е нахалос туй, че

скърбим за свобода и бели вишни.

В земята на Васил Иванов Кунчев

днес всички романтици са излишни.

Но да запеем, друг да го подеме,

със мъжки глас във тази нощ безродна

и нека екне - като в турско време,

"Къде си, вярна ти, любов народна?"

 

 

-------------------------------- 

Днес, 20. юли 2021 година - Илинден - в родното си село Хухла, Ивайловградско, почина големият български поет Ивайло Балабанов. Той е почетен гражданин на Ивайловград и Свиленград, а също и почетен селянин на „Мистериите на Хухла“. Автор е на книгите „Да се загледаш в звезда“ (1979), „Окова за щурец“ (1984), „Парола „Любов“ (1988), „Религия“ (1990), „Тракийски реквием“ (1997), „Избрано“ (1998), поетичен сборник в два тома „Песни за старо вино“ (2003), „Небесен гурбетчия“ – сборник (2010), „Българска молитва“ (2011). Бог да упокои неспокойния му дух!

 

Екатерина ЙОСИФОВА

 ros

Не стъпвайте в душата на Поета...

       Калина Ковачева

 

 

 

 

Отивайте понякога в душата на Поета.

Няма нищо неудобно, той това е искал,

щом я е подреждал в думи за пред хора.

Тя е природа твърде питомна,

в гъсталака нещо може и да заръмжи, но не изскача.

Изворът е само мъничко отровен, приказките му са знайни

откогато свят светува (днес кой ти мисли приказки).

И късайте цветята - те са ваши.

Ваше е и името случайно на Поета,

който толкова усърдно своята душа е обработил.

Това е впрочем

практическото ѝ предназначение:

модел на другите души, когато пътеките към тях

                                                                  са неразчистени.

Или: една отворена врата;

един отворен вик (а викането разтоварва).

А висшето предназначение (ако го има) -

то, като ония птици без крака (ако ги има),

               не може никъде да кацне.

Така си и витае в оня въздух,

който е над въздуха, дори за дишане не става.

Само Поетът вярва малко в него, мрежи някакви поставя

и някакви пера попадат в тях. Понякога.

 

Иван ВАЗОВ

iv                                     

 

 

 

 

 

                                                 И рече безумец: няма Бог!

 

Славянство? - глупост, братство? - празна дума.

Достойнство! - вятър, чест? - безсмислен звук!

Свещена клетва? - за хитреца глума,

измама за простака тук.

 

О, Сърбио, така ли оправдаваш

небратските си замисли към нас?

С таквиз ли думи дръзки заглушаваш

на съвестта неумолимий глас?

 

Така ли ти свети права убаряш,

и връзките с честта като скъса

на знамето си тоз позор писа?

Ний чуваме те гневно да повтаряш:

 

"От Македония ни педя вам!"

Но таз земя е наша, наша, наша!

Светата българска реч я оглаша,

земя е скъпа нам!

 

Тя жив е къс от нашто живо тело,

през вековете с нас страда, диша,

и с тръне увенчаното ѝ чело,

тронува, грее в нашата душа.

 

За нея бяха жертвите безкрайни,

за нея мряхме при Люлебургас,

за нея, след триумфите си сяйни,

не лаври - траур носим в тоя час!

 

На наший зов за правда, мир, свирепо

крещиш: "Ни педя!" - брат не, злобен враг -

И в умопомраченье слепо

с Миладиновия меч ни плашиш пак.

 

О, пак ли сеч? О, пак ли по полята

славянски братски кърви ще текат?

Историо, не давай си листата,

не вписвай в тях на тия дни срамът!

 

 

Май, 1913 

 

 

 

Румен ДЕНЕВ

ufy 

 

 

 

 

 

Утре рано аз имам дуел,

ще изпискат две сребърни шпаги.

Неизгодно е

да съм смел,

изгодно е

да избягам...

 

Аз ще бъда убит войник,

вече хапвам последната хапка,

а животът е

жалък вик,

панталони и шапка.

 

Ето, бавно отиват на бал

всички мои предишни любовници,

с тях на много игри съм играл,

но сега

съм влюбен в часовника.

 

Как се случи така и как

станах трън и герой в обществото,

стар убиец е

моят враг

и навярно обича живота.

 

Който знае смъртта, е мъж,

но - и който живота жали.

Как отдавна е нямало дъжд...

Тази нощ ще вали ли?

Едва ли...

 

  

 

 

sa

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

Блус за стария хипар
Петък, 06 Август 2021
article thumbnailПетър МАРЧЕВ                   О, той седи на пейката и чака, подпрял глава с ръце и мисли, мисли той – този стар хипар от махалата, според Набоков – разреден /и изветрял/ разтвор от хипи. Какво ли крие таз глава под редките и посивели власи? ...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...