Калин ДОНКОВ

Ако в чая въздъхнат горчиви треви

и потръпне червената риза на клена

иде време за горест, иде мраз несъмнено,

а сърцето на лятото още кърви.

По кръга на студените мокри скали

гъвкав размисъл слиза, жадуван, дочакан

и ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,

а сърцето на лятото още боли.

С изяснени във мъчна усмивка черти

всеки стъкмя огнище и потърсва кибрита.

Синьо светва слана, скрежът слиза в горите,

а сърцето на лятото още тупти.

На мъглите през мрачното, млечно море

завърни се отнякъде, излъжи ме - "Навеки".

Една ябълка матова донеси отдалеко

и... сърцето на лятото няма да спре...

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.

По е понятна тъгата – ненужна, но ярка.

Всъщност светът ни, така справедливо измерен,

просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем – а нервите станаха здрави.

Празнично светим – а празникът пак ни прескача.

Грижата само човек на човека подава

като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините

и по лицето лекувах тревожните знаци.

Мигар са малко онези юнаци, които

носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,

като затръшна горчивата своя тетрадка,

най-талантливият вече да не е най-беден,

най-храбрият – да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.

Най-нежният да е най-сетне погален.

Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.

Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.

Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:

да се засмея. Но тъй да се смея последен,

че да се чува как повече никой не плаче.

Калин Донков /1941/ е един от малкото български поети, който изминава житейския и творческия си път без криволиците и навежданията пред конюнктурата на времето. В драматичните му стихове ще видите дълбочини, които не подозирате, горчивини, които са част от ежедневната ви участ, прозрения, изпънати през годините - без да са измачкани или съшити, без да избеляват или да имат нужда от допълнително гримиране. Творчество – ехограф, което регистрира пораженията и победите на обществения организъм през призмата на личното време и въпреки излъчването за самота и отдалеченост от колективните изречения фиксира епохата не по-малко ярко и обемно от роман епос…

Лъчезар Лозанов