Напусна ни писателят и приятелят Петър Софрониев, носител на наградата „Чудомир 2013” 

"ШЕСТОДНЕВ"

Да си припомним слънчевата усмивка на Пепи с това интервю отпреди 2 години...

Честито, приятелю! Щастлив ли  си като носител на наградата “Чудомир”?

- Цвилех от щастие, като научих. Защото наградата е на името на Чудомир, защото ще ходя в любимия си град, защото там ще срещна десетки приятели, приятелки – също. Открито колегите ме питаха: не те ли награждават късно, пишеш хумор вече 37 години. По-добре късно, отколкото посмъртно – казвам аз…

Какво е мнението ти за Чудомир?

- Той е Големият в българския хумор. Защото не измисляше, а с четка и перо пресъздаваше най-колоритните образи сред вашите съграждани. За да го заобича цяла България. Той, като невероятен талант, обединил в себе си върховете на две изкуства, се отличаваше с това, че осмиваше, но и обичаше своите герои. Той сякаш искаше да им каже: ”Абе знам, че животът те е направил такъв крив и малко несъвършен, знам, че гяволията е твоето единствено оръжие срещу проблемите, но аз не те мразя. Пооправи се малко…” Включвам се в борбата Чудомир да се изучава в учебниците по българска литература.

Пазиш ли  все още едно специално местенце в сърцето си за Казанлък?

- Аз обичам всички български градове, които не се наричат София. Но Казанлък ми е любимият. Знаеш колко често идвах тук през деветдесетте на миналия век. Колко смях падаше с вашите интелектуалци. Като го видях сега, се изумих от чистотата и подредбата на този град. Веднага попитах кой ви е кметът. Оказа се кметица. Запознах се с нея вечерта след Чудомировите празници и ми стана ясно защо сте толкова очарователно място за обитаване. Тази госпожа се бори в Казанлък да живеят щастливи хора. Другаде борбата е да са щастливи кокошките и прасетата. Градоначалничката ви не ми е шеф, за да я хваля. Но искрено ви завиждам, че живеете под нейно ръководство.

Това ли беше твоят звезден миг – огромната популярност на “Казано честно – всичко ми е наред”?

- Нищо подобно. Аз имам текстове за 40 песни. Голям праз!!!  Дори не съм ги записал на диск, че да ги слушат внучките в Чикаго. Просто навремето трябваше да напиша нещо за ниския праг на мечтите при българина – малко кино, малко вино, нормално кръвно налягане, приятелка средна хубост… Стихчето излезе в една хумористична страница и даже десет лева взех за него. После Стефан Димитров, когото тогава не познавах, го прочел, спретнал песничка, която аз случайно чух по радиото. Е, сега всички диджеи в България я пускат на всяка сватба. Звездният ми миг беше, когато се преборих с още 200 тежки журналисти-международници за едно място в “Гласът на Америка” – Вашингтон. Тогава доларът у нас бе стигнал 3000 лева, а аз бях на минималната американска заплата 1000 долара. Поживях като истински милионер цели шест месеца. А в радиото бях шест години като кореспондент от София. Не съм аз причината да го закрият на прага на новия век.

Весело ли е да си “увеселител” като теб, както се представяш в своята визитка?

- Весело им е на хората край мен. По нощите са ме будили да ги веселя, когато някъде компания се скапва от скука. Аз винаги гледам от веселата страна на живота. Ако я няма, намирам я. Една сутрин се събудих в реанимацията. Преди осем години. След инсулт. Току-що един лекар ми бе казал откровено в очичките, че обикновено след случай като моя се живее седем дни. Малко след това до мен се завъртя медицинска сестра с прозрачна бяла престилка, разточително хубава. Попитах я, целият омотан в системи: “Извинете, какво ще правите понеделник вечер, след като ме изпишат, защото имам нещо предвид?” Онази така се шашна, че ме попита объркана: ”Как познахте, че съм разведена?” Нищо на този свят не заслужава да допускаш мъката в сърцето си, освен сълзите на майката… Усмихвай се по-често, дори само заради онези, които не те обичат. Да им скапеш настроението…

Ти си автор на пиеси, сценарии… Как намираш пресечната точка между високото и ниското изкуство?

- Аз не съм пример за подражание, защото съм писал всичко – и чудесни разкази, и стихотворения, поръчкови, за олуци, ютии, бетонобъркачки и кремиковски чугун. Писал съм и хумористично-поетично меню за един скъпарски ресторант. По памет припомням: ”Не казвай “Не”, не казвай “Не”, на туй прекрасно реване, подслажда то добри душици, ядат го и диабетици!”. А също и: ”Празник за стомах, душа и зъби, направи със супичка от гъби! Туй е кеф за теб огромен, знай се. При това на стойност – лев и двайсе!”.

Петьо, приятелче, след като преди дванайсет години излезе диск на групата “Тутурутка” и шлагер стана тяхната песен “Да ти влезе мъжката, на теслата дръжката” и този диск се продаде в тираж десеторно по-голям от диска с “Мистерията на българските гласове”, се заклех за високо изкуство да не говоря.

Как примамваш своята муза? Откъде ти идва вдъхновението?

- Отварям сайт и чета “Продават крави на лизинг”. Музата е дошла. В друг сайт чета: “Баба-нимфоманка причаква жертви край музикалното училище в Плевен.” Музата отново идва. Следващият въпрос?

Очакваш ли да ни скъсат от смях политиците с предизборните си обещания?

- Те ни късат от смях, след което ние масово ревем. Винаги ще е така, докогато в България от политика се печели най-сигурно и най-много. Оказва се, че в този план от Алеково време насам нищо не се е променило.

Какво ново да очакваме с марката “Петър Софрониев”?

-         Една книжка с хумористични разкази в едно пловдивско издателство. И един хумористичен роман, базиран на истински случаи. В нашия квартал имаме двама доценти клошари. Имаме и двама богати  бизнесмени, бивши масажист и милиционер. Ето за това разместване на пластовете при безкрайния Преход става въпрос.

Март, 2013

Въпросите зададе Петър МАРЧЕВ