За „60 разказа“ на Деян Енев

Младен ВЛАШКИ

Деян Енев е безспорен майстор на съвременния български кратък разказ със свой почерк. Изборът му да публикува сборник, наречен „Шейсет разказа“, е обоснован навярно освен от всички други мотиви (най-зримият от които е повтарянето на заглавие на Дино Будзати от 1958 г., по-скрито е повтарянето на същото заглавие, само че на Доналд Бартелм от 1981)

и на все по-често появяващото се и в други заглавия на негови сборници жанрово подчертаване: „7 коледни разказа“ (2009), „Гризли. Нови разкази“ (2015), „Християнски разкази“ (2016), „Лала Боса. Разкази“ (2019). Ако преминем отвъд книжарско-комуникативните задачи на подобно озаглавяване, а мисля, че е задължително да преминем, би трябвало да се запитаме, защо авторът така трайно настоява на жанровото определение, защо го подчертава. Що се отнася до числото, и тази практика е позната от издания на големите разказвачи - ако прескочим началата при Бокачо, които следват средновековни модели, можем да отбележим „Три разказа и десет стихотворения“ или „Петата колона и първите четиресет и девет разказа“ на Хемингуей, „Девет разказа“ на Селинджър, „Четиресет разказа“ на Доналд Бартелм и др. А за смисъла на шейсетицата може да се говори разно посочно и много. Аз поне стоя близо до разбирането, свързано с време и жанр - позната и практикувана е и жанровата разновидност „разказ в 60 секунди“. В моята перспектива заглавието активира прочит на сборника през проблематиката за автопоезиса на Деян-Еневото творчество. И тъкмо в тази перспектива сборникът може да бъде разглеждан като концептуален за днешната българска литература, т.е. да бъде разбиран като авторова позиция спрямо днешното разливане на литературната жанровост по посока на постмодерното схващане за литература без граници. Казано по-прямо: Деян Енев настоява на жанровостта (в случая става дума за жанровото схващане „разказ“), защото тъкмо тя е мерилото за можене в занаята. А не псевдопреодоляването на жанровете от пишещи, които никога не са владеели жанровата същина и са уверени, че всеки един запис, излязъл изпод ръката им, е литература. И в това свое настояване, конструира сборник от шейсет вариации върху строгите правила на късия разказ1, т.е. създава образцови разкази, които групира по принципи, оформящи вътрешната жанрова пъстрота - тематични например в част IX са събрани т.нар. уестърн-разкази, в Х - разкази с тематичен акцент за края на годината (коледни, новогодишни), т.е. тема, която включва в себе си магията на съчетаването на края и новото начало; стилови: с откроена метафоричност са тези в част II, с откроена критичност в III, с по-открити литературни препратки са тези в VI част и т.н. Основания за подобно твърдение ми дават определени литературни позовавания в разказите и някои редакторски промени, които той е направил спрямо предишни публикации на текстове от сборника.

Първото основание е най-видно свързано с името на Дино Будзати. Този италиански автор е известен като писател, който съчетава журналистическата с литературната практика; който е известен с интелектуалната си честност; чиято водеща литературна цел е да затрогне своите читатели чрез инструментариума на „чувствата и внимателното око“ (всички тези характеристики се отнасят и за Деян Енев). Разказът „На панаира на книгата“ е в безспорна връзка с разказа „Магът“ на Будзати от сборника „Коломбър“, която авторът превръща в част от сюжета. Самото начало на Деян-Еневия разказ следва разказа на Будзати. В сюжетния момент на раздяла с професора при италианския автор става ясна логиката на ситуацията в разказа – чрез правдиви, но преувеличени аргументи срещу писателството професорът е искал да възбуди вътрешния писателски усет за смисъл (духовното измерение на литературата), което бива изречено от героя разказвач; в българския случай след раздялата с професора ситуацията се насочва към вътрешния свят на писателя, към неговите механизми на въображение, на обмисляне, на търсене, към блокажите и към изходите от тях. За да отведе не към възвишеното разбиране за литература, а към разбирането за литература като мрежа от текстове, които си говорят, които се преливат един в друг, които са градива (а не пълнеж) на онова, което човечеството схваща като изкуство на словото.

Поантата на разказа на Деян Енев е коренно различна от тази на Будзати (при него авторът се чувства „друг човек: свободен и прилично уверен в себе си“ 2 ): „Все пак е радостно, щом разберем рано или късно, че разказите, които ние никога няма да успеем да напишем, в крайна сметка вече са написани от големите писатели“ (с. 206) и в същото време структурно е идентична с функцията си спрямо заглавието както у Будзати - с едно словесно критическо предизвикателство професорът прави магия и вдъхва увереност у писателя; при Енев писателят в практиката си на читател стига с радост и смирение до мястото на литературата на панаира на книгата. В италианския случай читателят бива затрогнат от увереността в смисъла на изкуството на словото, в българския - от дълбоката осъзната съпричастност на автора към майсторството в изкуството на словото. През подобен ключ сборникът на Деян Енев „60 разказа“ би трябвало да се чете тъкмо като мрежа от текстове, създадени от майстор разказвач въз основа както на житейския, така и на литературния му опит.

А ето и един пример за второто основание: В разказа „Глухчо“ при публикацията от 13.11.2019 в Портал „Култура“ в рамката на разказа може да се прочете в началото „Има такива четива, които изведнъж хвърлят светлина като прожектор и ти разбираш какво е било времето. Понякога на такива четива им викат шедьоври. Но както и да е. Да караме напред.“ и малко преди края му: „Ето, в това е голямата цена на литературата. От един кратичък разказ от няколко страници наднича цялото лице на епохата, която определи и нашия живот чак до днес. Този разказ тежи колкото томове с различни изследвания и мъдрости.“ От тази насочваща разбирането и осмислянето на разказа рамка във варианта в сборника е останало само последното изречение. С отпадането на останалите пряко изказаното послание, което може да бъде сведено до фразата „абсурдът на годините след установяването на съветската власт в Русия и до ден днешен определя нашия живот и това става осезаемо от един подобен разказ“ е заличено (а то е било част от идеята на разказвача Деян Енев, когато е създавал разказа, който всъщност е направен по формулата на преразказ с кратък коментар). С това заличаване конкретиката на историческото време-пространство е преодоляна и е поставен акцент върху основанието за разказната формула. Тоест върху литературния опит на разказвача. В структурно отношение спрямо целостта на сборника това е знак за преливането между живота (който включва в себе си общуването чрез разкази) и книгите (които съхраняват и пренасят мъдростта, придобита в човешкото общуване към други хора, времена и пространства). Емблематичен разказ, който превръща това схващане в сюжет, е „Хляб“ - в него затворническият лагерен живот на дядото е предаден на наследниците като история, прочетена в книга, на която дядото не помни заглавието. Израз на това преливане е и скриването на имената на автори и заглавия, вплетени в разказите, защото авторът не цели да активира някакъв тип интертекстуална интерпретация, а да затрогне своите читатели, че литературата и животът съвсем не са два различни свята.

Тази структурираща за сборника идея е защитена и чрез използването на техниката „разказ в разказа“ („Буца сол“, „Пустинята“, „Лула тютюн“, „Хляб“, „Пастирът“, „Запалката“ и др.), която не е толкова свойствена за краткия разказ, но пък при Деян Енев много точно провежда основната вътрешна характеристика на разказа - единичният, често парадоксален случай да бъде възприеман и като пример за нарушаването на общата морална норма. В добавка към това в определени разкази този пример бива подкрепян от ярка метафора.3

Показателни са например „Орфей“ в сблъсъка между наивно пасторалния поетизъм и багерите, предвестници на модерната урбанизация, „Неделно дежурство“ с „летящите пациенти“ на доктор Орлов, „Извънредна прожекция“ с опредметяването на фразата „кино в главата“ и т. н.

Посочените по-горе аргументи, надявам се, защитават тезата, че сборникът на Деян Енев „60 разказа“ е определено концептуална книга за естеството на съвременния български къс разказ, която демонстрира автопоезиса на жанра, т.е. как се „самосъздава“ той в рамките на своята оперативна система отвъд локалната конкретика и специфика, отвъд злободневието, отвъд глобализацията на пазарното търсене и предлагане, при това без да бяга от българската традиция и на пълнокръвен, въздействащ български език. Търсената и постигната висока литературна автономност на „60 разказа“ е качество, което отрежда място на книгата, съвсем близо до гринуичкия меридиан в световната република на литературата.

------------------

Текстът на М. Влашки е публикуван в сп. „Страница“, 4/2024

1. В своята книга „Жанровете на словесното изкуство“ (Диоген, 2024) Александър

Панов изхожда от схващането, че предлитературните наративи, които определят раз-

бирането за „разказ“, са притчата и анекдотът - и двата са свързани с поуката. Прит-

чата е свързана със „сакралния свят на вярата“ и се разгръща в пределно условен и

обобщаващ свят, а анекдотът е свързан с „опаката страна“ на официалните идеологии

и обществения живот. В първия наратив персонажите са по-скоро „етоси (нравствени

позиции)“, а във втория - те са „индивидуализирани и конкретни“. „Моралната

поука идва не от иносказателното разшифроване на една пределно условна история,

а като следствие от убеждението, че и в конкретния свят, който ни заобикаля, могат

да се случат такива събития, които да разкрият някаква универсална закономерност“

(с. 174–176). През 2006 г. Деян Енев подчертава в едно интервю, че „добрият разказ

носи кода на притчата“, а в разговор с Антония Апостолова говори за поетическата

техника при работа с езика: „…при направата си краткият разказ се подчинява повече

на законите на поезията, отколкото на прозата. Тъй че тук е съществено също така да

не загубиш настроението, емоцията, нагласата в процеса на работата. (За ненужните

и нужното и за буцата сол в разказването - един разговор с Деян Енев. Вж. https://

literaturnirazgovori.com/interviews/2023/12/04/12 ).

2. Дино Будзати. Коломбър. Жанет 45, 2014, с. 239.

3. И на това място може да се направи аналогия с техниката на Будзати. В спомена-

тия негов сборник „Коломбър“ първият разказ, който дава заглавието на сборника, е

наистина христоматиен. Нека припомня съдържанието му. Бащата на Стефано Рой

му разкрива, че рибата, която следва ветрохода им, е коломбър и тя съдбовно до уни-

щожение преследва избран човек. Затова малкият Стефано е отклоняван от корабоп-

лаването, но страстта към морето е по-силна от всички предупреждения и Стефано

сбъдва детската си мечта да плава по морета и океани със свой голям кораб. В края на

живота си той решава да се срещне лице в лице с коломбъра и да го унищожи. При

срещата обаче доживотният му преследвач му разкрива, че не иска да го изяде, а му

носи дар от морския цар - прочутият Морски бисер, който „дарява своя притежател

с късмет, власт, любов и душевен покой“. Метафоричността на ситуацията, в която

човек разбира пред лицето на смъртта, че животът е много повече от личния човешки

план за него, е разгърната от автора в една почти алегорична фигура - бял скелет

(смъртта), който стиска в ръка дребно обло камъче (Морският бисер - вечността в

оптиката на един човешки живот като въображение, но и като материя).