Диана МАРКОВА

Това е една глупава история за три глупачки – Мира, Гери и аз. Ще я разкажа така, както се случи – без грам преувеличение или художествена измислица, така че сам ще се убедиш, че ние сме просто едни глупачки. Ха-ха-ха! 

Бях на петнадесет години. Обикновена тийнейджърка от малък прашен град в години, които за семейството ми бяха много бедни. Мизерията се беше всмукала навсякъде в дома ни – от хладилника, където, ако се намереше някой домат, настъпваше истински празник, до мокета в хола, който моят котарак Робин препикаваше. Но не за този котарак е историята ми, а за собствената ми глупост. И за глупостта на най-добрата ми приятелка Мира, която реши да предприеме кратко пътешествие до местния язовир с мен и с по-малката си братовчедка. О, да – в околностите на нашето малко градче има неголям (но не и малък) язовир и в него според легендите живеят огромни мустакати сомове.

Не си спомням подготовката за това събитие. Не помня и какво сме правили на язовира. Може би сме се препичали на слънце или пък сме си говорили за окултизъм и нумизматика...Ясно е само, че никоя от нас не се е удавила. Щях да си спомням поне това. Ха!

Помня обаче какво се случи, когато се връщахме към града. Трябваше да сме по домовете си до пет, защото тогава родителите ни се връщат от работа и очакват да ни заварят да учим наизуст формули по химия и столици на малки държави. Никакви мокри бански костюми!

Ако имаше начин, в бележниците ни щеше да пише с главни букви:

ХОДЕНЕТО НА ЯЗОВИРА Е СТРОГО ЗАБРАНЕНО!

 ПАЗЕТЕ СЕ ОТ КЪРЛЕЖИ,

СЪМНИТЕЛНИ ЛИЦА С ТАТУИРОВКИ

И НЕВНИМАТЕЛНИ ШОФЬОРИ!

Минаваха всякакви автомобили, но ние се лигавехме с особено удоволствие и така, в лиготии, мина половин час. Никоя от нас нямаше часовник – нали сме глупачки, но тежестта на времето се усещаше. Когато на сянка температурата на въздуха е тридесет и пет градуса, то се ниже тежко и бавно. Въпреки забавленията.

Вече трябваше да застанем сериозни и да помислим за връщането си в града. Никоя от нас нямаше пари за автобус, така че автостопът беше единственият ни изход.

Но по тези ширини местното население е известно със своите криминални прояви. Всяка втора кола, която минаваше, беше претъпкана с мургави и голи до кръста мъже, които най-вероятно бяха и пияни, защото неистово натискаха клаксоните на ефектните си москвичи и жигулита. От ретро автомобилите им лъхаше зловонен коктейл – пот, алкохолни изпарения и други газове, а иначе приятната горска атмосфера от двете страни на шосето беше раздирана от тежки кючеци. Трябваше да бъдем предпазливи въпреки глупостта си.

Отделно от това ние бяхме наясно на какви извегри можем да попаднем – я сериен изнасилвач, я трафикант на бели робини... Затова, преди да вдигнем три палчета и да закачим миловидните изражения на изпечените от слънцето си лица, се въоражихме... До зъби! Мира измъкна от раницата си един нож за белене на картофи и извади острието му. Хвана го в дясната си ръка (защото с нея била по-сръчна) и вдигна палеца на лявата във въздуха срещу движението. Аз и по-малката й братовчедка – Гери – напълнихме шепите си с камъни от канавката и също вдигнахме палци. Постояхме така пет минути, а след това свалихме палците, защото се сетихме, че не сме се наговорили. Нямахме стратегия.

Събрахме се в кръг, за да обсъдим техниката си на контратака в случай на нападение от някой извергшофьор, а през това време покрай нас преминаха поне десет автомобила, с всеки един от които можехме да извадим късмет и петнайсет минути по-късно да сме по домовете си, където да перем и после сушим долнищата на банските. Хех!

В крайна сметка измислихме плана: Мира ще седне отпред, до шофьора, и в случай че той направи и най-малкия намек за нещо мръсно и престъпно спрямо някоя от нас, тя ще забие ножчето за белене на картофи във врата му. Веднага щом това се случи, ние с Гери ще започнем да го бием с камъните по главата. Не бяхме запланували какво да правим с колата и евентуално с ценностите в нея. Все пак не сме крадли и бихме използвали оръжията си само за самозащита.

И така, застанахме отново една до друга на шосето с вдигнати палци. Слънцето падаше немилостиво върху главите ни. Спомням си - бях толкова жадна, че почти бях готова да падна на земята и да паса от тревата с надеждата от нея да извлека някакви течности.

Представете си гледката – три непълнолетни стопаджийки с нож и камъни в ръцете! Бихте ли качили такива идиотки в колата си?

Естествено, никой не спираше. Започнах да се отчайвам. Чак след половин час безплодно махане на палци на шосето в жегата на Мира й светна. „Никой няма да ни качи”, каза тя. „Защото не съм си боядисала косата ли?” – попитах аз. „Не.Защото сме с нож и камъни в ръцете. Изглеждаме опасни.”

Посмяхме се малко на собствената си глупост и скрихме оръжията във външните джобове на раниците си в режим на полуготовност.

Мина още половин час в охкане и потене. Започнах да нервнича и да броя борови иглички. Ето че син западен автомобил спира! На шофьорската седалка е седнал чичко с очила. Горе-долу на възрастта на бащите ни...

Точно както се бяхме наговорили, Мира седна отпред, а ние с Гери отзад. Все още бяхме нащрек.

Чичкото започна да ни разпитва учтиво – къде учим, къде живеем, искаме ли един ден да следваме... Единствено Мира говореше с него. Помня, че през целия път не спря да го лъже – колко олимпиади по математика сме спечелили, колко пъти сме участвали в доброволчески акции, колко добри плувкини сме и прочие измишльотини. Тя беше майсторка на мазните лъжи и никога не се оплиташе в тях. Дори можеше с часове да те лъже, изброявайки разни измислени от нея детайли, и човек нямаше никакъв шанс да я хване.

Изведнъж, малко преди да влезем в града, Гери се наведе напред към Мира и прошепна (но така, че всички чухме): „Како, няма нужда го убиваме!”.

Мира се престори, че не я е чула. Малката й братовчедка обаче реши, че кака й наистина не я е чула, и още веднъж се наведе към нея и отново прошепна така, че всички чухме: „Како, няма нужда да го убиваме!”.

Погледнах шофьора в огледалото за обратно виждане. Очите му трескаво се стрелкаха напред-назад, а кожата на лицето му беше поруменяла и леко запотена. Аз може да бях глупачка тогава, но веднага разбрах, че чичкото се притесни.

Сега, ако трябва да създавам пикантна историйка за конкурс с награда петстотин лева, сигурно трябва да добавя още и че в този момент ножът на Мира е паднал в краката й; че някой от нашите камъни някак си се е изхлузил от раниците и се е търкулил под седалката на шофьора, а оттам в краката му; че той от притеснение е изтървал волана и сме катастрофирали в канавката... Но не. Истината е, че чичкото ни откара до центъра на града, където аз най-сетне пих вода.

И още нещо. Преди да слезем, успях дори да му поискам няколко цигари. Той полуохотно ми услужи и всичко беше наред.

Освен едно. В това време майка ми плащала тока на гишето, което се намира на централната уличка в града, и докато чакала на опашката и гледала през прозореца, ме видяла да се прибирам в жегата, пушейки цигара.

Разказът е от новата книга на Диана със заглавие „Момичешка стая”