Отглеждането на градина е начин непрекъснато да казваш „Обичам те“ без думи

ШЕСТОДНЕВ

„Градинарят и смъртта“ е дълбоко прочувствена, обширна медитация върху синовната любов, паметта и начините, по които обитаваме времето, авторът на „Времеубежище“, отново прекрасно преведен от съносителката на наградата „Международен Букър“ Анджела Родел, и проследява последните мигове на един мъж с баща му,

поглеждайки назад към живота, който са споделили. В това ексклузивно есе авторът говори за връзките между градинарството и разказването на истории и за начините, по които намираме да изразим неща, които не се чувстваме способни да кажем предварително…

Есето на Г. Господинов е публикувано в сайта на литературната награда за дебютанти „Уотърстоунс“.

Подслонът на градините

Георги ГОСПОДИНОВ

Що се отнася до градините, е по-добре да се пише на ръка. Със същата ръка, с която ги обработваме, копаем, плевим, поливаме или берем череши. Така се роди този роман, написан първоначално на ръка, в тетрадка, в онези часове и дни, когато изпращах баща си. Сега осъзнавам, че пишех със същата ръка, която държеше неговата в самия край. Всичко започна от първото изречение, как този, който е бил градинар, сега се е превърнал в градина. Време е да се замислим защо градините стават все по-важни – като метафора, като мит, но и като начин на живот.

Градината е подслон. Подслон във времето. Там тече друго време. Можем да го наречем кръгово, сезонно или циклично. Това е утешаващ вид време, смъртта там не е окончателна, а просто се затваря и отваря нов цикъл, нов цъфтеж, разцъфтяване, узряване и т.н. Толкова различно от нашето линейно и ограничено време, което е необратимо. Когато градинарят влезе в градината, той смесва времената. Или несъзнателно търси подслон от ограниченото си време в безграничното време на градината. Всъщност той прави нещо повече. Като обработва градината си, той поддържа нейното сезонно безсмъртие. И самият той става, макар и временно, част от нея.

Времето и градините имат още едно измерение. В един свят, който се втурва към своя край, ние бягаме с обърнати назад лица, като онзи ангел на Паул Клее, толкова обичан от Валтер Бенямин. Миналото се превръща в дестинация на (квази)спасение. Все по-назад и по-назад, в собственото ни детство или в детството на света, където светът е бил на правилното си място и дори омагьосан. Споменът ми за градината на моето детство е фундаментален и източник на спасение и до днес. Само тогава сме високи като розите и можем да ги погледнем право в очите и да усетим дъха им от упор. Само там, в градините на нашето детство, сме практически безсмъртни. И може би това завръщане към градините днес (вижте само колко книги и истории по тази тема бръмчат във въздуха) е несъзнателен опит да се върнем към първата градина някога, онази винаги-вече-изгубена Пра-градина, която някои наричат Рай.

Изрових и други неща в ума си, докато работех върху „Смъртта и градинарят“. Спомних си онзи епизод от Омир, когато Одисей се завръща и отива да види възрастния си баща Лаерт, който работи в градината си. Обърнете внимание как Одисей доказва самоличността си чрез спомен от младостта си, в който е последвал баща си в същата градина, и чрез спомена за дара, който Лаерт е дал на сина си тогава, всички тези овощни дървета: „десет ябълкови дървета и тринадесет крушови дървета…“ Когато баща ми ми се обаждаше по телефона и казваше: „Има 139 кокичета, ела да ги видиш“ (той винаги знаеше точния брой), сякаш повтаряхме, без да го осъзнаваме, онази сцена от Омир.

Всъщност градината, за която баща ми се грижеше, беше неговият начин да каже „Обичам те“, без да го казва. Нашите бащи, цялото това поколение мъже, родени в края на Втората световна война, изпитваха особено емоционално вцепенение и неловкост да изразяват чувствата си. Може би затова са влизали в градините си и неизказаните им думи са се превръщали в ябълки, круши, кокичета и лалета за нас, техните синове и дъщери.

Отглеждането на градина е начин непрекъснато да казваме „Обичам те“, без да го казваме. И да бъдем на страната на живота в свят на постоянно умиране.

Тук трябва да кажа, че баща ми беше градинар и разказвач. Сега осъзнавам колко близки са двете. В края на краищата, не правят ли градините и историите едно и също нещо – не налагат ли ред на един разпадащ се свят? В самата етимология на думата, ако се върнем назад, стигаме до старата френска garda, която ни насочва към „жилище“ или „затворено място“. Градината е оградена природа, място за обитаване, трудно извоювано от околната дива природа. В този смисъл тя е култивирано място. Оттук по пътищата на етимологията можем лесно да стигнем до това, което наричаме „култура“. Историите, които разказваме от зората на човечеството, също играят същата роля – подреждат света, култивират хаоса.

Когато разказваме история или обработваме градината си, ние сме в различно, безопасно време и място. Важно е да държим двете неща заедно в съзнанието си – място и време.

Когато разказваме история, пишем книга или обработваме градината си, ние правим нещо много важно – работим срещу течението на времето или срещу изчезването на света. Казано направо, ние работим срещу края и срещу смъртта. Смъртта може да пожъне градинаря, но не може да вземе градината му. Градината знае как да умре, без да умре. Разказвачите ще си отидат, но историите ще продължат да живеят.

И така, когато влезете в градина или в книга, обърнете внимание на това значително сходство: засадените редове и редовете текст си приличат.

Докато работех върху книгата, открих нещо друго. Според славянската митология, когато собственикът на къщата умре, новината трябва да се съобщи на животните в конюшнята, на пчелите и на градината. Посланието просто се духа в ухото на воловете, докато на градината се говори: „господарят ти е мъртъв, но не бива да спираш да раждаш круши, ябълки и череши, защото животът продължава.“

И това също е част от ботаниката на безсмъртието и силата на думите, които всяка градина и книга, всеки градинар и разказвач познава. Отглеждането на градина е начин непрекъснато да казваш „Обичам те“, без да го казваш. И да си на страната на живота в свят на постоянно умиране.