Боян АНГЕЛОВ

Писателят Йордан Атанасов е име със сериозно озвучение сред читателите, в писателските и журналистически среди. Животът не ми е предоставял често възможности за общуване с него, но като личност ми е близък, защото се е отдал на читалищна дейност като секретар, а понастоящем и председател на старозагорското читалище „Даскал Петър Иванов". И като главен редактор на читалищен вестник - „Литературен глас". Казвам читалищен с подобаващия респект, защото за България читалищата са били и остават фундамент на нейната културна история и настояще. А „Литературен глас" отдавна е напуснал своята регионална битийност, за да стане едно от сериозните заглавия под родния литературен небосклон. С особен респект се отнасям и към родината на този вестник - града на поетите Стара Загора. На този град Йордан Атанасов е посветил свои стихове и съставената от него антология „Поетични гласове".

С „Пясъчни видения" - сборник от новели, разкази и пътеписи - Йордан Атанасов ме спечели за свой верен и доверен почитател. Още с кратката новела „В планината няма обхват" авторът с вроденото си чувство за хумор започва на шега някак да разбулва онова, което за някого се нарича живот, а за другиго - съществуване. Героят на новелата се е запътил към забравен от света санаториум високо в планината, бил някога диспансер за туберкулозно болни, а понастоящем - нещо като безплатен хоспис за хора, изпаднали дълбоко под социалния минимум във водовъртежа на крехката ни демокрация. И в този храм на нищетата, където само въздухът е чист, където след постния ориз с домати и металната купичка с кисело мляко, пациентите посягат към торбичките си, за да се подкрепят със сланинка или сиренце, и където отоплението пристига от ръждивите реотани на забравили възрастта си печки „Лъч", а топла вода има-няма не повече от веднъж седмично, героят-автор е посрещнат от все още красивата д-р Костова. На фона на тази сюрреалистична действителност, в компанията на несретници и шизофреници, алкохолици и бездомници, гори и се разгаря интимно привличане между него и лекуващата го лекарка. Появяват се мечки и малки меченца, които спомагат за тяхното сближаване. Героят-журналист пише в столичен вестник репортаж за призрачния санаториум-хоспис, общественото мнение е разбунено, дори заместник-социалният министър го кани на разговор, приключил с обещанието, че ще се оправят нещата. И проблемът е решен - санаториумът е затворен, надеждите за живот на двеста-триста несретници окончателно са погубени, но за сметка на това на същото място мощни булдозери изравняват със земята сградите-призраци, за да възникне там модерен СПА хотел, инвестиран от бивши депутати и руски мултимилионери.

Познато, ще каже някой. И познато, и непознато - ще отговоря, защото според мен „В планината няма обхват" е едно от реалистичните описания на нашата действителност през последните десетилетия с нейния криминалогенен преход, с безчовечието и злобата, с бедността и безнадеждността. Този разказ на Йордан Атанасов ми връща надеждата, че спасението ни зависи преди и над всичко от самите нас, от българските писатели, които трябва да употребим словото българско като оръжие срещу онези политикантстващи мафиоти, впили се като пиявици в болното и немощно тяло на народа ни.

Останалите разкази в сборника тревожат и разсмиват, просълзяват и вдъхновяват - като всяка даровита белетристика, написана да провокира съзнанието с нестандартното в живота ни, подобно отминаваща край самите нас възмездена самота. Колко естественост и истинност ни облъхват от разказа „Падението и възвисяването на героя" - в случая юначният Стоян, възвисил се от Колимечков, през Колимарков до Колитурчев. Този преразказ на спомените на дядото на автора - учителя от основното училище в Драганово Станьо Кундурджиев, записани в далечната 1915-а, след 100 години звучи от достоверно, по-достоверно и по-обаятелно, пресътворен от Йордан Атанасов. Разказите „100% инвалидност", „Майсторът и тя", „Разбити сърца", „Извънритьмно" са взети като сюжети от самия живот, който, както знаем, е по-необятен от всяка индивидуална фантазия. Ала сюжетите са развити така, че да придобият онази художествена стойност, която ги причислява към образците на истинната художествена литература.

Втората част от книгата е онасловена „Другата Света гора" и включва пътеписи от Атон и Берлин, Истанбул и Москва, Тасос и Кападокия, Македония и Поморие, Румъния и разбира се... Брауншвайг, родното място на Йордан Атанасов. С едва прикрита болка авторът си спомня колко неприятности му е създала тази „адресна регистрация" през тоталитарните години, когато са го гледали едва ли не като внедрен „шпионин", а не като син на семейство градинари, заминало от Драганово да печели хляба си в далечна Германия.

„Пясъчни видения" е майсторски написана и професионално конструирана книга, в която чувството на болка е примесено с необуздан смях, който ще направи читателя по-добър и по-усмихнат, ала и по-взискателен и, надявам се, непригоден да се поддава на всички онези четива, които имат платената цел да обругават миналото, без да показват изход към по-доброто.

ххх

Излязла в годината на неговия юбилей, стихосбирката на Йордан Атанасов „Машина за чистота" разкрива поета, длъжен с малко думи да ни каже много неща. И той ги казва така, че да му повярваме и да разберем, че поезията е нещото, което ни накара да се замислим над нашето битие. Не случайно авторът е нарекъл така своята книга, взела за заглавие заглавието на негово програмно стихотворение. И не е ли поезията своеобразна машина за чистота, която остава след себе си поне надеждата, че и светът около нас, и душите ни са по-чисти отпреди.

... Олекнал от сметта на бухалските часове,

потеглям из въртопите на този ден.

И ако днес отново бъда уязвим и съгреша отново,

утре пак ще ме разнищва и гори

машината за чистота,

монтирана от някого у мен.

Или чудесното стихотворение „Улица Иван Мирчев", което е апотеоз и преклонение пред големите стари поети от Стара Загора, създали нейната достолепна литературна слава, жива и днес. Поетът вижда настъплението на бетонните кули, които ще унижожат малките и китни къщици на тази малка уличка, по своему обезсмъртила името на лирика-мъдрец. А в „Разговор с Асен Разцветников" Йордан Атанасов говори като равен с равен, защото и двамата са от красивото търновско село Драганово, дало на България не един и двама велики съотечественици. Поезията на Йордан Атанасов, заключена в „Машина за чистота", е насечена от синкопите на нерадостния ни живот. Тя не е пригладена с брилянтин, не прилича на заравнена и подредена английска градина, а напомня онези тайнствени лесове, в чиято прохлада човек може да намери истинското спокойствие, но не задълго, защото през плътните клони на броселиандровата гора надничат скулите на скали и синкавата синева на пробуждащия се ден, в който може да се опитаме да бъдем повече мъже и да защитим онова, което от дедите ни сме наследили.