Разказът е отличен с наградата "Чудомир 2015"

Румен ИВАНЧЕВ

Неделя е. Обяснявам на моята жена Ядвига какво означава на български изразът "стегнала ме е шапката" и питам как би звучало това на полски. След няколко неуспешни опита за точен превод тя през смях ми задава убийствения въпрос:

- Ами ти защо спиш с шапка? - и добавя: - Да отскочим до Йене!

Чувам вълшебната дума и потегляме веднага към планината Абруцо. Там на един връх е кацнало дивно селце. В него има малка аптека, където ни очакват "средновековните" ни приятели Лаура и Мауро. Тяхното гостоприемство и чувството им за хумор лекуват всякакви душевни терзания.

Лаура е нисичка и плоскогръда, с интелигентен поглед зад кръглите очилца. Има изискани маниери и добра усмивка. Родена е в центъра на Рим в семейството на виден адвокат. Спътникът и в живота е огромен мустакат калабриец, адмирал от военната флота, по професия също фармацевт. Работи в голяма столична болница и няма много време за развлечения. Помага на Лаура в почивните си дни, продавайки виагра, капки за очи или разхлабително на застарялото население. Той е любимец на бабичките. Чакат го да дойде, защото е сладкодумен, мери на всички кръвното безплатно и дори прави някои прегледи.

Обядваме на открито с домашно приготвена паста и заклано в събота печено агне. Наоколо всичко е средновековно: църквата, каменните къщи, уличките и най-вече кристално чистият въздух. Вече си мислех, че сценарият е само пийване и хапване без изненади, когато Мауро ми прошепва:

- Ще те водя да те запозная с една българка, чудо работа!

Може аптечката в село Йене да е малка, но си има филиал в едно друго селце на петнадесетина километра от нас. Казва се Каменния хълм. Там в училището са заделили помещение, в което се продават лекарства два пъти в седмицата. Рецептите събира моят приятел, като същевременно зарежда аптечката с вече поръчаните лекарства.

Оставяме жените да си говорят за плетки и пришпорваме пандата. По пътя приятелят ми се отпуска. Отскоро е надхвърлил шестдесетте и като опитен женкар все ми повтаря, че неговата спътничка в живота е вече "паста и фасул", че нямаме много време за извънбрачни наслади, че е успял да направи още пет нови флирта в интернет и т. н.

- Твоята Боряна работи в ресторанта. Ще му ударим там по едно и така ще видиш какво захарче се е изгубило в гората!

Слушам подробности около предстоящото събитие и не питам защо тази Червена шапчица ще е моя. Разбирам само, че мустакатият октопод вече е пуснал някое и друго пипало към нея. Пристигаме на малкия безлюден площад. И тук старинни къщи на някогашни козари и овчари, покрити с турски керемиди. Вратите са ниски, а прозорчетата тесни и зарешетени, също като родопските. Всичко е малко, построено от джуджета за нискостебления им живот. Само часовниковата кула е внушителна. Явно в нея при нужда е успявало да се побере цялото население. Спираме пред римски саркофаг, служещ за корито на чешма с два пеещи чучура. Над тях виждам паметна плоча с двадесетина имена на падналите във войните и знаци за упокой и вечна слава. Мауро ме откъсна от гледката и ме задърпа към ресторанта:

- Давай, ще говоря аз, а ти ще превеждаш!

Да, ама не! Вратата беше заключена, с окачена бележка: "Затворено поради погребение."

Лицето на Адмирала помръкна, сякаш не гемиите, а цялата му флота беше потънала.

Трябваше да се върнем при "пастата и фасула", без да сме завладели Новия свят, без да сме опитали вкуса на забраненото, абе, с две думи: без мъжко приключение. Тогава реших да се пошегувам с потърпевшия:

- Да отидем в църквата да се изповядаш, братко! Ще ти мине, повярвай...

Изгледа ме накриво, но за моя изненада прие:

- Тъкмо ще разберем кого са погребали.

Запътихме се омърлушени към Божия дом, в който нямаше никого. Олтарът беше украсен с бели цветя и миришеше на тазсутрешно опело. Заразглеждах с любопитство селските иконописи и запалих свещица. Мауро се беше прекръстил заедно с мен на входа и, изчаквайки ме там, явно скучаеше.

Доближих се до миниатюрна дървена изповедалня, украсена с прекрасни резби. Кабинката за свещеника беше тясна, а за изповядващия се имаше само по две стъпалца отстрани за коленичене. Никога не бях виждал нещо подобно. Имаше и четири яки дръжки, които явно служеха и за пренасяне на селското бижу. Тъкмо си мислех, че и туй е средновековна работа, когато чух преправения бас на Адмирала.

- Откога, чадо, не си се изповядвал? Покай се пред Бога, докато е време!

- Но тук няма жива душа! Как да стане? - отвърнах с престорено треперещ глас.

И точно в този момент се намеси Рогатия. Неочаквано за мен Мауро дръпна виолетовите перденца с везани кръстове и започна да намъква пълното си с грехове туловище в пропукващата от изненада изповедалня. След кратко пъшкане успя да се завърти и седнал на тапицираната пейчица, запали една зелена лампичка. Беше знак, че моя милост, грешният православен, може да коленичи и да започне да шепне в лявото ухо на подпийналия католик. Огледах празната църква и влязох в играта:

- Грешен съм, падре... - прошепнах, - много ми харесва аптекарката Лаура, а тя е женена за един голям неблагодарник и ревнивец. Преспах с нея само веднъж, докато мъжът й Мауро беше на измислена научна конференция в Украйна.

Настъпи тишина. После перденцата се размърдаха и моят приятел изпуфтя:

- Баста, амико, с тези неща шега не бива! Пък и аз съм венчаван в църква...

Имаше право и затова съвсем прозаично произнесох:

- Излизай, че да си ходим: представлението свърши!

По-лесно беше да го кажа, отколкото той да го направи. Заклещи се Адмирала му с Адмирал в хралупата и ни насам, ни натам. Сякаш Господ ни наказа. Опитах се да го дърпам, но не би.

- Чакай, че нещо ми призля. Задушавам се...

Видях побелялото му лице между двата кръста и му повярвах. Разтичах се да викам помощ, но не намерих никого. Излязох на площада и попаднах на някакъв човек с колело. Оказа се пожарникар. Влезе веднага в църквата, разбра каква е работата и извика по телефона свой колега. Притича с кана вода и някаква млада жена. Четиримата преместихме изповедалнята към вратата. Как сме измъкнали изповедника от капана не питайте! Спомням си, че го завъртяхме вътре и той излезе заднишком от неудобното положение. Окашля се в шепа, поотупа дрехите си, изпи останалата в каната вода и с възвърнато достойнство изрече:

- Имало е да се случи ...

Пожарникарите се прекръстиха и се изпариха. Едва сега забелязах, че жената с бялата кърпа до мен е излязла сякаш от картина на Майстора. Леко усмихната, тя ми подаде ръка в полумрака и се представи:

- Казвам се Боряна.

Мауро изпрати красавицата навън, шепнейки и нещо. Намерих го по-късно в училището и без да говорим забръмчахме с Пандата по завоите на обратния път. Когато спряхме пред къщи, той дръпна шумно ръчната спирачка и произнесе само една фраза:

-          Вода в устата! - което на италиански ще рече: никому нито дума!