Жаждата за пари и слава е обвита в знамена и георгиевски лентички - и се нарича патриотизъм

Валерий БОЧКОВ

   Дълго време не можех да разбера какво точно ме дразни толкова много в днешните руски писатели; познавах много от тях лично и дори смятах някои за доста свестни хора. Не, дори не са лъжите. Когато лъжеш, някъде дълбоко в себе си все още знаеш, че си излъгал. Много по-отвратително е нещо друго - доброволната готовност да приспособиш

таланта си към подлостта, да намериш удобни думи за нея, да намериш красива метафора за убийство, историческо оправдание за завземане на чужда земя, философска дълбочина за обикновения страх. Жаждата за пари и слава е обвита в знамена и ленти „Свети Георги“ и се нарича патриотизъм. Любов към родината. Как може човек да обича страна-Чикатило, не ни обясняват. Писателят се различава от чиновника, в края на краищата, по това, че никой не е длъжен да предаде съвестта си заедно с длъжностната си характеристика. Не е необходимо да подписва заповеди, да седи на подиума в униформа или да натиска бутона за изстрелване на ракета. Тяхното оръжие е езикът. И точно затова е особено отвратително да се гледа как езикът, създаден да нарича нещата с истинските им имена, се превръща в парцал, с който се бърше кръвта от ботуша на една държава-убиец.

Най-тъжното е, че много от тях изобщо не са идиоти. Те разбират всичко. Разбират какво е Буча, разбират какво се случва с Украйна, знаят стойността на думи като „освобождение“, „историческа справедливост“ и „защита на руския свят“. Но хората изненадващо бързо се научават да живеят редом с престъпността, когато тя плаща за тираж, награда, излъчване в ефир, фестивал, място на правилната маса.

В началото просто мълчат. После започват да обясняват. После започват да се оправдават. И един ден откриват, че вече съставят благородна биография за палача. Това е, което ме дразни най-много: дори не продажността, а опитът да се нарече „литература“, сътвореното от тях. Като нагъл циганин, който се опитва да продаде на някой глупак „златен пръстен“ от полирана мед.

Проституцията даже е по-честна. Никой там не ви казва, че обслужва клиент от любов, още по-малко в името на спасяването на световната култура. Междувременно, днешният руски писател е напълно способен да приема хонорар от режима, да благославя войната му, а след това вечер да обсъжда Толстой, Достоевски и великата хуманистична традиция.

И тогава става напълно ясно: не е вярно, че литературата е мъртва в Русия. Литературата не умира толкова лесно. Мъртво е нещо друго - чувството за срам. Чувството за човешко достойнство. А без тях писателят просто се превръща в някой, който е добър в подреждането на изречения.

НО НАЙ-ВАЖНОТО - И ТОВА ВЕЧЕ Е СЪУЧАСТИЕ В ПРЕСТЪПЛЕНИЕ: Руската официална литература се занимава с измисляне на алибита. Тя обяснява защо палачът е бил принуден да стане палач, защо жертвата е виновна, защо свободата е опасна, а робството исторически оправдано. Тя облича убиеца в униформа, бродира яката със злато и кани читателя да се възхищава на кройката на ръкава. Литературата започва тогава, когато човек изрича това, което е опасно, срамно или неизгодно да се каже. Съвременният руски писател прави обратното: той служи на мълчанието. Той знае кои войни не бива да се наричат ​​войни, чия смърт заслужава траур и кои заключени врати е най-добре да се избягват. Докато в съседната стая се случват мъчения и убийства, той пише роман за бабиното сладко. Сладкото е описано прекрасно.

-------------------------

Авторът е руско-американски художник и белетрист