Знаете ли кой е любимият писател на Путин? Не е тайна: Достоевски!

Ирина МУРАВЬОВА

   Да започнем отначало. Юни 1880. Пушкински тържества. Поканени са всички водещи руски литературни дейци. Тургенев лично е помолен да посети Толстой, който живее в Ясна поляна - въпреки обтегнатите им отношения. Толстой отказва с цялата си твърдост: „Всичко това са игри на образованото общество. А самият Пушкин е далеч от народа.“ 

Точно така, както винаги. Но образованото общество обича игрите! Криеница, игра на слепец, дори гоненица. Освен това, те са уморени да седят вкъщи и искат чист въздух, малко свеж въздух! Достоевски получил поканата и бил малко инатлив: имал предстоящ краен срок и романа си „Братя Карамазови“. След около пет минути обаче се съгласил.

- Федя - каза жена му, изпращайки го на прага, - не яж прекалено много сладки неща. Иначе ще се развълнуваш отново и ще се развълнуваш целият...

- Анюта - отговори ѝ той. - Дай ми малко маршмелоу. И как да не се разстроя, кажи ми? Когато тъпчат светите мощи с краката си?!

Няма да разказвам подробно какво се случи на тържеството за Пушкин. Тургенев със спокойната си, неизменно елегантна реч получи продължителни аплодисменти, но бурята тепърва предстоеше.

Всички чакаха пророка.

Фьодор Михайлович.

Когато той се възкачи на амвона, дребен, с тесни раменца мъж с бледо лице и дълбоко хлътнали, огнени очи, аплодисментите избухнаха спонтанно. Той извади кърпичка и избърса лицето си, като устните му се разтвориха.

„Пушкин е необикновено явление и може би единственото явление на руския дух.“ Той започна с тези думи на Гогол и каза: „Ще добавя нещо пророческо.“

О, каква бъркотия! Челата, бузите и очите се зачервиха, а женските гърди щяха да се пръснат от стегнатите им корсети.

Една от познатите на Достоевски му пише скоро след тържествата: „Вие, Фьодор Михайлович, издигнахте паметник на Пушкин, който е истински, по-траен и най-важното - по-красив от бронзов. Вие повдигнахте унилите ни духове и от тази радост всички ваши слушатели плакаха. А аз, през пролетта имах плеврит; после паднах от креслото и си нараних крака. Но именно вашите думи за Русия ми дадоха желание да живея отново! И ето ме! Край на плеврита!“

Нито падане, нито плеврит могат да победят душа, изпълнена със страсти. И когато руската душа чуе, че руското, всичко руско, е над всичко и много по-значимо от всичко друго: немското или френското, например! И как се разпалва руската душа, когато самият пророк казва, леко прокашляйки се: „В образа на Алеко, героя на поемата „Цигани“, вече има мощна и дълбока, изцяло руска мисъл, по-късно изразена с такава хармонична пълнота в „Онегин“. В „Алеко“ Пушкин вече е намерил и блестящо е възпял онзи нещастен скитник в родната си земя, онзи исторически руски скитник, толкова необходимо присъствие в нашето общество, откъснато от народа. Тези бездомни руски скитници продължават своите скитания и до днес и, изглежда, няма да изчезнат дълго време. Те отиват с нова вяра в друга област и работят ревностно върху нея, вярвайки, подобно на Алеко, че във фантастичното си дело ще постигнат целите си и щастието не само за себе си, но и за света.“

Да ви напомням ли, че Алеко е убиец?

(И Достоевски го е казал много точно. Той е бил право в целта. Скитници, убийци, луди – всички в рима. Ще дойде времето – и те ще тръгнат. И ще продължат дълго, дълго, упорито да крачат. За да стигнат чак до нашето време, до теб и мен, забелязахте ли?!)

Именно върху тази универсалност на всечовешкото щастие, която кротката, примирителна и едновременно с това страстна в своята кротост руска душа носи на целия свят, Достоевски се спира по-специално.

Гробове за слава на Русия

Но в края на краищата, повече от сто години по-късно, сегашният руски лидер залага на същата универсална руска отзивчивост. Точно така.

Достоевски използва думата „националност“ 6 /шест/ пъти: „Защото каква е силата на духа на руския народ, ако не е стремежът му към крайните му цели, към универсалност и пан-човечност?“ Путин, който многократно е подчертавал уважението си към Достоевски, докато обяснява висшите цели на нападението срещу Украйна, директно се позовава на Евангелието от Йоан, като леко съкращава цитата:

„Няма по-голяма любов от тази, да даде някой живота си за приятелите си.“

В речта на президента, произнесена в зала „Свети Георги“ на 30. септември 2022 г., Путин припомни думите на Фьодор Ушаков: „Тези бури ще отидат за слава на Русия. Чужди сираци, гробове, скелети на животни, разхвърляни из пепелта на чуждите черни пасища – за доброто на Русия. Нейната ангажираност към всеобщото човечество.“

И двамата оратори стигат до едно и също заключение: вината за всичко е на смърдящия, изтляващ Запад. Путин безмилостно изброява греховете на този чужд свят: желанието да запази хегемонията си, да унищожи Русия, да я превърне в колония и да наложи своите неолиберални ценности!

Отмъщение за обидата

Достоевски, несъзнаващ непознатите по негово време джендърни полови особености, отива в друга крайност, заявявайки: Нито един от най-великите поети в света, дори Шекспир, не е бил толкова проникнат от идеите, обичаите и самата природа на чужд народ, колкото Пушкин: тази способност му е вродена като истински руснак. Гърците и римляните на Шекспир са също толкова англичани, колкото и той; докато испанците и италианците на Пушкин, напротив, са истински испанци, истински италианци. Същата чувствителност към разбирането на чужд народ, неговата душа, неговите радости и скърби, характерна за най-съвършения изразител на руската душа, Пушкин, е характерна и за целия руски народ.

Тъгите и радостите на европееца, неговата меланхолия, неговото страдание са почти по-скъпи за всеки от нас от собствените ни мъки. Докато всеобщите задачи, пред които стои руският народ, не бъдат решени по предопределения си начин, руснакът никога няма да престане да бъде страдалец, никога няма да си почине нито за миг. „Защото руският скитник се нуждае именно от всеобщо щастие; той няма да се задоволи с нищо по-малко.“ Но тук, продължавайки да развива характера на страдалеца Алеко, Достоевски, без да го осъзнава, леко се спъва с мисълта: „И какво се случва? При първата си среща с условията на тази дива природа той се поддава и оцапва ръцете си с кръв.“

Тук човек би се поколебал, но Достоевски е широк до безкрайност: „Точно, почти точно според него, и той гневно ще разкъса на парчета и ще екзекутира за обидата си, самият той ще извика към закона, който мъчи и екзекутира, и ще го призове, само да бъде отмъстено за личната му обида!“

Няма да го позволим!

Путин не е толкова пламенен: „Нямаме и не можем да имаме друга обединяваща идея освен патриотизма“, твърди той, добавяйки в духа на великия руски писател: „Това изисква съзнание и трябва да говорим за това постоянно, на всички нива, постоянно. Само патриотизъм!“ Личното му желание за отмъщение и подозрението на улично ниво обаче не са съвсем скрити: „Всеки иска да ни „захапе“ някъде или да ни „отхапе“ нещо. Но трябва да знаят тези, които възнамеряват да го направят, че ще им избием зъбите, така че изобщо няма да могат да хапят.“

Той го каза още по-просто в личен разговор с Никита Михалков: „Вижте, всички хапят. Но ще кажа следното: Бог не ме е издигнал до такава позиция, че сега да им гриза парчетата!“

Въпреки че речта на Достоевски беше доста дълга, 45 минути, и постоянно прекъсвана от аплодисменти, той не изрече нищо дори бегло конкретно, за разлика от своите герои, Верховенски например, или Расколников. И все пак силата и същността на лъжепророка се крие в едно: безпомощните човешки същества губят ума и волята си. „Факт е, че не само Любителите на руската литература имат нужда от мен“, пише той на жена си, „а цялата ни партия, цялата ни идея, за която се борим от тридесет години. Гласът ми ще има тежест и затова нашата страна ще триумфира.“

Илюзията за триумф беше все още далеч, но щом Достоевски свърши да говори и отново избърса лицето си с кърпичка, в залата избухна нещо ужасяващо: истерични пристъпи се редуваха с шумни ридания, жени скачаха по столове и размахваха шапки и шалове, а един млад мъж, неспособен да се овладее, се втурна стремглаво към говорещия и се строполи в безсъзнание. Друг спря, искайки да помогне, но после махна с ръка: „Ставай, ставай, братко! Стига лежа!“. „Тези, които не можеха да се изразят достатъчно, просто се втурнаха из залата“, свидетелстваха очевидци.

„Ти си нашият светец, ти си нашият пророк!“, вика тълпата. Един съвременник обаче забелязва нещо опасно в речта на Достоевски и го изразява в писмо:

„Той има същата безкористна вяра в себе си, в мисията си и същата нотка фанатизъм, готов е да отиде на клада за идеята си и, ако е необходимо, да сложи на кладата и врага си, дори и да е негов собствен брат!“

Да, и Путин го каза: „Ние сме братски народи. И винаги сме готови да защитим братята си. И никога няма да позволим на никого да отклонява братята ни по чужда воля, да ги експлоатира.“

Както казва Путоевски: руснакът е готов да изгори врага си на клада, дори и да му е роден брат!