Новата книга „Стихотворения“ на Васил Балев, прочетена като концерт за обой и оркестър  

Румен ДЕНЕВ

 „Обоят е дървен духов инструмент с двойна тръстикова пластинка. Тоновият му обем е от си бемол на малка октава до сол на трета октава. За обой се нотира на сол ключ. Тембърът на обоя е наситен, пронизителен, с носов оттенък.

Тоновете в ниския регистър звучат силно и остро. Най-изразителна и цветна е звучността на инструмента в средния и в част от високия регистър. В класическия двоен състав на оркестъра вторият обой може да се смени с английски рог.

Тоновете на обоя носят особена специфика: нежни, красиви, без голяма широта и масивност, някак камерни, но с особена пробивност и налагащи се при изпълнение на солови партии. В различните си регистри носи нещо ново, нещо характерно, въпреки че по начало се счита за сопранов инструмент. Неговото амплоа е твърде широко и разнообразно - от възможността му да изразява голяма скръб/!/, пасторалност, закачливост и хумор до изумителна гротескност.

Тоновете му в ниския регистър са гъсти, масивни, наситени, силни, до известна степен сурови и груби, особено най-ниските, които се извличат много трудно, почти безуспешно при динамика пиано. Все пак, умело използвани, ниските тонове създават прекрасна звукова атмосфера.  

          При свирене на продължителни пасажи или големи нотни трайности обоистът лесно се уморява не от недостиг на въздух, тъй като той изразходва малко въздух, а от излишък /на талант!/, защото процепът на стройката е много тесен.

Продължителното задържане на въздух в белите дробове предизвиква запъхтяване и при по-продължително свирене - прилив на кръв към главата. Обоят много добре се съчетава с другите дървени духови инструменти - флейта и кларинет. Получава се нов смесен тембър, който внася свежест в оркестъра.

Обоят като народен инструмент води началото си още от най–стари времена. В Европа е пренесен от Изтока. В стара Гърция е познат като народен инструмент под името авлос.”

Навярно на авлос е свирил своите дитирамби Теспис - първият древногръцки трагик. Легендата разказва, че той обикалял Атика с каруца, в която били натоварени декорите и маските за неговите представления. По-горе стана дума как ми звучи новата книга на Васил Балев. Като тръбния звук на авлоса или обоя, а като гледка на вътрешния екран на въображението ми стихотворенията ги виждам като това пътешествие на Теспис. Васил Балев се превъплъщава в образа на самотния пътешественик-актьор в стихотворението „Теспис при езерото”. Мотивът за маската е един от основните в книгата „Стихотворения”.

Разбира се, освен да се слушат и виждат, стихотворенията могат и да се мислят чрез понятия. Ще го направя, за да бъде моето изложение пълно. Произведенията на Васил Балев са факт на високата литература. Висока, когато се съотнася към оная средноватост, която винаги е вторичен език. Високата литература търси първичния език, но по тая причина не може без диктатурата на неизбежната средноватост. Високата литература е синтез на низкото и средното. Средното се бори с низкото, но високото му се привижда като низко, тъй като не може да излезе от ролята си на антитеза. Низкото дава първичния звук на езика. Средното пази порядъка, а високото е връщане към първичното чрез една нова теза на квадрат.

Стихотворенията на Васил Балев могат да бъдат мислени в равнината на един поетически скептицизъм. За разлика от философския скептицизъм, където можем да познаем явленията, но се съмняваме във възможността да се познае същността на тези явления, то при поетическия скепсис съмнението е в източника на преживяванията. Като въпрос това може да се формулира така: Аз ли съм скръбен или аз съм скръб? Не е едно и също. Ако аз съм скръбен, то значи аз съм източникът на това преживяване. А ако аз съм скръб, то аз съм преживяване, но на кого съм преживяване остава неизвестно. Васил Балев е антрополог, може би би дал отговор извън стихотворенията си, ако, разбира се, го е намерил.

Ако Белармин, който се споменава в две от стихотворенията в книгата, е оня йезуит и главен кардинал-инквизитор на Контрареформацията, то поетическият скептицизъм търси тук аналогия с нещо много стръмно и дълбоко. Това, което пиша, не е оценка за или против. Впрочем, не става дума за вяра и съмнение по отношение на Божественото. Роберто Белармин е екзекуторът на Джордано Бруно и гонителят на Галилей, но той е техен съмишленик до един момент в астрономическите търсения. Но и това не е, защото научната вяра и съмнение нямат нищо общо с поетическия скептицизъм. Науката се съмнява в хипотезите, но вярва на фактите, това е нейната драма. Драмата на поетическия скептицизъм е друга. Да  вярваш в преживяването, но да се съмняваш във възможността да възприемеш живота като тоталност. Това се нарича spleen, т. е., мирова скръб. Това е не да си оскърбен или скръбен, а да си самата скръб. Старобългарската дума „смърт” означава „да разделяш” – да смериш, да мериш е да делиш. Например, взимаш шиник и мериш /разделяш/ куп жито. Точно смъртта разделя преживяването от живота. Между преживяването и живота е смъртта, тя е името на тяхната абсолютна разделеност. Не твърдя, че е така, а че така ме накара да мисля новата книга на Васил Балев. Но, разбира се, тя би могла да бъде мислена по толкова начини, колкото прочита съществуват.