Излиза посмъртно от печат книгата на един достоен човек – Сунна Моллова

Стефан БАКЪРДЖИЕВ

Отново настъпи времето, когато след смъртта на творец стиховете му зазвънтяват като камбана, приканваща за упокой на самата смърт! Сунна ни маха от „Острова на оцелелите“, а ние си спомняме закачката й: „От кост на риба съм, на Времето във гърлото заседнала!“. 

Сунна не искаше да пишат за нея… Разбирах я. Тревожно е да те причакват и оглеждат по избрания за оцеляване път. Но отсъствието й около нас, които все още „прилепите ги броим за нощни птици“, дотежа... Защото приживе хора като нея не тежат на никого.

Тя мъчително определяше „суетата, която може да си позволи”. За да не я натрапи. И така малко от нея си позволи. Затвори се. Това – без мярка.  Не на пейката в сладка раздумка като предците ни, а скрита в Дома. Там е бродирала платното си със стихове… Днес то е преметнато през плета и неговите багри радват очите ни.

Приживе не ни го показа. Беше аристократично високомерна към това, което прави. Естетическо нехайство към наследеното, когато е осъзнато като право подарено свише, а не като лична заслуга. Сунна не разтваря, не отгръща тетрадките със стихове, тя ги „разрошва”... Като красиви диви сирачета, за които е дошло време да се погрижи.

Но „фабулата отдавна е друга”. Светът буйно нахлува в Словото й, предизвиква нагласата й за ефирност и артистизъм. Красотата е наказана в ъгъла, но сърцето... То е неприкосновено, самотен ловец „на слънчеви бисерни миди”. Със самотата си Сунна не признаваше поражение, а обявяваше липсата на илюзии за света на „квадратните глави”. Те не я победиха, тя просто избра сама да празнува победата си. Не го разбраха. Тя си беше в Града, те се бяха барикадирали в Замъка. Мислеха, че са се отървали от нея, под достойнството й беше да го отрича и това напомняше разбирателството, на което „се крепи” нехармоничния ни свят.

Сунна избра да общува с това, което в безмълвието си я окуражаваше. В Дома не попадаха задълго хора, активни в Света. Тя бе готова да ги приеме, но те нехаеха – въобразяваха си, че тази, нейната територия, е вече превзета. Без съпротива. Мястото, където пребивава отшелникът-творец, в регистрите на властта е в графата „пустеещи земи”. След време там ще се ражда всичко... Но след време. Властта е в разтърбушеното Сега, в апокалипсиса на време, в което „Офелия пропи се, Хамлет не задава въпроси”, а „ударите по лицето не са литературни понятия”.

Сунна споделя, че е в изгнание. Нощува с Бялата или Черната птица в „безпризорно бродещото време”, в Дом, чийто праг прекрачва като „пясъчен човек”, направо от пътя, където нейната „спирка е закрита”. Душата й отдавна витае над света и се наслаждава на собствената си представа за виталността на естеството, за Другия свят, където коритото на живота е препълнено и „прелива водата, прелива”, а самотникът бръшлян търси „непрегърнато място”, благороден в своята ненаситност.

„Самотността е професия”, добър е само жребият да приемеш за достойно да си прокуден от свят-„метална сфера, излята от камбаните на разрушени Божи храмове”. И да избереш съдбата да възстановяваш естествения поглед към нещата, да съхраняваш като скрижали поривите околното да се оценява според Истината и Морала. Някой трябваше да оспорва безоблачната перспектива светът да остане завинаги такъв, какъвто е. Посланието на Сунна, трогателно в своята амбициозност, е хората „да не забравят да четат Евангелието на Земята” и да пребивават там, където няма врати „с надпис „вход свободен” или „строго забранено”.

Светът навън е подреден. И не е еднозначен. Свят и на жертвите. Те са отритнати, обезправени и насилвани да променят своята идентичност. И губят своя Дом: „вятър-мародер мириса на дом отвя”. Сунна не конкретизира. Унизително е да спомене и дума за застрашените имена. Това за нея е „само” рожба на време, когато птиците отлитат „с трънени венци на чело”, когато „доживяват дърветата” и „съкровищата са потънали в прах”. Стопанин в Дома вече е паякът, а паяжините вместо да обещават завръщане, танцуват – „така танцуват, когато са щастливи”. И тя „все за заминаване мисли”, но знае, че нейният Дом е в самата нея – скрин на миналото, крепост насред настоящето и утроба за бъдещето...

Сунна постепенно отвори очи за Апокалипсиса. Денят е „с превързани очи“, „между покривите без гнезда“ „надеждите угасват като ослепени светулки“, „небето е с пресъхнали очи, разплакало е всички падащи звезди“… На Земята сме „в ранен феодален строй“ и не се знае „в коя посока е по-къс пътя до края на тунела“, а от морето се носи „плисък от изплували придънни риби“… Случайно подбрани стихове, от различни цикли, могат да се наредят един до друг и да представят с еднаква сила Апокалипсиса.

Сунна търси парадоксалния изказ. Той сякаш е роден сред безцеремонната подмяна на ценности, сред лекотата да се профанизира вярата, да се черпат сили за злото чрез погазването й. Навън думите „са вече със стъклени букви“, по тях сега „учат децата“ и тя усеща призванието си да пази езика, който отвежда в друг свят: „редиме букви-стълби с надежда за изкачване“. Метафорите, в своето изобилие, вече не представят иносказателно реалния свят. Той си е такъв – изкривен, деформиран. Затова трябва да си много търпелив, ако търсиш желязна логика във връзката между нещата. И калейдоскопичното нахвърляне на образи следва желанието да се избяга от реда, от предсказуемостта. Дори в собствения Дом.

Създават се и нови думи все с този порив да се подмени езика на реалния свят. Хаосът е търсен, защото е отрицание. И когато Сунна рови из „забравените думи“, то е заради подновяващото се очакване за чудо – те да бъдат други… Уви, зависимостта от езика е непоколебима и пак той ни е нужен, за да отречем това, което с него е наложено. И тогава се появяват крайни в своята експресивност картини на страдание: „заваля прозрачна кръв и пои, пои…“, шокира стремежът към душевно самонараняване и самоизтезание. Докосването между различните светове ражда хиперболични видения, абсурдни състояния.

Честите изрази „или обратно“ и „накрая е обратно“ след отчаяните опити за позитивно отношение към света, издават нагласата да се оценява в крайности. Сякаш случайното създава реда. Няма полусенки, нещата само привидно са недвусмислени и неусетно се прокрадва надеждата, че може би нещо е определено да бъде така и от Твореца, долавя се страхопочитанието пред силата на естествения ред. После изведнъж виденията на самотата изместват всичко и Сунна се прибира „на скришно“ в Дома: „насън - препускащи коне, наяве - кротко лятно пладне“. Самоуспокоява се – отново е далеч от мястото, където „с късчета пяна, останали от Афродита, си търкаме петите“, където „книгите са вече амбалаж, думите в тях – за претопяване“.

Обществото винаги е имало съзнание за истинската съдба на хора като Сунна. Приемало я е с безразличие, дори с убеждението, че е една от закономерните „задявки“ на живота: „син синчец, сълза небесна, сред жълто жито си ненужен, ще те посекат с узрелите зърна“. Сунна не искаше да изглежда беззащитна. Понякога това не беше по силите й, но в гордостта си „се успокояваше“, че „за удари и рани има здраво място и хората си чакат ред“. Пазеше се да не бъде „хвърлен камък“ и когато разумът „е в инвалидна количка“, се радваше на „безумните“: „Безумните по мен са луди“!

Стиховете й са отхвърляне на страха с „цвят на равнодушно бяло“ и копнеж по поруганата надежда: „върни се тъга по юноша с лице на светец“. Трудно е да се каже дали е изпълнила едно от малкото си директно оповестени желания: „ще втвърдя ръката да резбовам точно върху ствола бъдещ свой портрет“. Но със сигурност ни убеждава със стиховете си, че е на „Острова на оцелелите“ и свидетелства за бъдещи времена, „когато облак влюбено красив Слънцето на ръце ще носи“, а самата тя там ще е „една преродена Офелия“.

Сунна търсеше и следваше пътеките, избягваше пътя, утъпкан от множеството. Знаеше, че пътеките не винаги извеждат на път. И така ги избираше. Нейните „вътрешни новини“ й стигаха. Като едно от „децата чудо“. Объркано поколение. Отблясъци от западна култура сред устроената от местните „лозунгови матадори“ абсурдна фиеста – „конформистка гилотина“. Всичкибяха „сенки в обещания рай“, моделирани като „природен парадокс, наречен божествена завършеност“ от учители-грънчари „с премазани от всякакви забрани пръсти“… А насред площада полицаят крещи: „Няма лекарства за свикнали на робство!“. И за тези, които „вече не строят училище до храм“.

Сунна има малко стихове за любовта и приятелството… Несъвършенството на човешкия род, унизително крещящо при всяко разголване и всяка откровеност, действа демотивиращо на свръхчувствителните хора, поддържа постоянна склонност към отчаяние. Особено у тези, които се самонаблюдават без маниерничене и поза. Те страдат – несъвършеното е толкова агресивно, атакувано, то  мимикрира и плаши… Възторженият поглед, отправен към хармонията на Естеството в стиховете, е животоспасяващо ехо на отчаяния вик пред настъпателното несъвършенство сред околните в живота… Сунна не е творец, който да бъде помирител… Тя иронично споделя: „любовта ни спи на меко в пухени завивки“. Издава това, което не иска. И нищо повече. И за сетен път подсказва, че е като „куфар с двойно дъно“. Тайникът са може би следващите тетрадки със стихове…

И когато идва „час пик, memento mori“, Сунна изрича своето „Сбогом“! Последното стихотворение… Преди това се е разколебала дали все още е на мястото, което сама си е отредила: „Аз съм по средата, все мисля за начало, а забравям края“… После изведнъж оставя Историята „да тропа с дървен крак по разрушени стълби“, загърбва тълпата, останала докрай „в детска възраст“, престава да търси кой открадна „Сократовата чаша“, сваля торбата със семена, в която сдобрява „минало и идно“… Спомня си края и с него нахлуват нещата от низвергнатия от нея град:

     … казвам „Сбогом“!

     Тръгвам с птиците на юг,

     на ново изповедно място

     пак да ви градя…

Там, на „Острова на оцелелите“ сигурно вече съществува нещо от нашия „Свят на заблудените“, създадено повторно от Сунна. Хора като нея може би доизграждат вече паралелния ни по-добър свят. Но и този път стиховете ни предупреждават колко трудно е да откриеш своята пътека дотам. Празникът за повечето от нас и този път ще се отложи. Ако не се научим да четем „Евангелието на земята, слънцето, огъня, водата“ и не приемем само като предизвикателство: „Смисълът на житието е зад катинар, в кутия с играчките на боговете“, след като сме се вдъхновили от прозрението на иначе богоборческата Сунна:

     Душите се изтръгват от гърдите

     и реят из градините на Бога,

     оставил ги в дар на тези,

     разгадали

                 тайните                   

                             на неговите ноти…

 --------------------------

Бел. ред.  Навършват се 5 години от смъртта на една духовна казанлъшка личност – Сунна Моллова. Вместо с ръкотворен паметник, нейните близки и приятели решиха да увековечат паметта за Сунна, събирайки в книга нейните неподражаеми стихове. Очаквайте „Островът на оцелелите“… и завръщането на Сунна…