Опит за рецензия на стихосбирката „От небето до земята“

Лъчезар ЛОЗАНОВ

Стихосбирката „От небето до земята“ (ИК „Жанет 45“) на Силвия Чолева  затваря между страниците си смътна тревога – усещането че насред най-интимното преживяване (нощ, светлозимно небе) човек е събуден за предстояща пролет, април, но пролетта няма да се състои. От първото стихотворение до последното в книгата – човекът наблюдател, се очертава Съществото на чиста сетивност. През него минават пътят, градовете, любовта с нейното всекидневие, учудняване (усещането за живота като състояние на чудо) и телесност. Виталността, смъртта и любовта е в триединство-сензор да установиш жив ли си.  Насред всичко е човекът, гол, беззащитен в статиката на обстановката и всекидневното (Какво остана там). Стихотворението, въображението става убежище, заложената възможност е само потенциална – април да влезе като влажен и зелен снаряд, който разрушава монотонността (Разпети петък).

Темата за пътя носи отзвуци на кавафисовата „Итака“ – сменя гледките, обновява, поучава, храни сетивата и с рязкото учудняване на накачулените детайли придърпва, раздипля съкровищата на време – пространството през осмозата – кой кого всмуква: човекът пътя или обратното, така личността се самоидентифицира. Посоката към „безпричинната радост“ е процес – перпетум мобиле… докато си жив. Образът на пътя се превръща в кораб, преплита се в него като оргазмено преживяване на любовта (E lanave va). Но смъртта е наоколо, вмъква се и темата за приятелите като сетива – да осмислиш минало и сегашност до оня хоризонт, където репликата на живота се прекъсва като натиснат клавиш за пауза (Стихотворение наум докато…)

В любовта да губиш или притежаваш, е обратно пропорционално на близостта (Криех се). Неопазената предметна сетивност след влизането с взлом в нечий живот също е сред критичните точки да установиш идентичност. Ярка е темата за скъсването с всекидневното, привичката (Какво да правим с тялото), където те принуждават да живееш с мъртвото, с ерозията, без счупената радост, че сме се отървали свободни от игото на взаимното притежание.

Нямам предпочитание към малко патриархалното захласване с ябълки, селски гробища и особено за трудностите при писане на автора – Поет (с голямо романтично П), каквито присъстват тук-там. Но пък преходите през стаените неща от деня, които като тигър се втурват в съня (Сега разбирам) и пребиваването (В съня). Там тигърът става непознат антиквар, който харесва непотребните, от вкъщи донесени вещи – прелива от мотив в мотив и прави ритъма от мигновеното мигане през тъмни и светли ивици, каквото е премигването на живота.