Димитър НЯГОЛОВ

          Нено Върбанов не слушаше доктора. Каза му, че в неделя трябва да го пусне и не възприемаше неговите увъртания. Беше получил инфаркт преди три дни, а искаше в неделя да излезе от болницата. Много специална работа имам, каза. Важна е за цялото село. Само в неделя мога да я свърша, единствено в този ден на годината.

Невъзможно е да я отлагам. Наложителна е. Жена му се появи в болницата, но и след нейните увещания той остана непреклонен. Разберете най-после, че трябва в неделя да съм в Могилино, повтаряше на доктора и жена си.

          Преди три дни магарето му го спаси. Пръскаше тор на ливадата, когато му прилоша. Силна болка в гърдите го събори в каручката. Магарето самó го откара до вкъщи. Нено не помнеше подробности, минутите от  ливадата до болницата се изнизаха като в просъница. Жена му после разказа, че воят на линейката бил като на глутница вълци. През цялата нощ виели вълците в главата ú.

          Прехвърляха го на апарати и рентгени и бърникаха в сърцето му. Вкарваха системи, инжекции в корема и болките в гърдите секнаха. Погледът на Нено Върбанов просветна и белотата в интензивното отделение го стресна. Първата му мисъл, след като съзнанието му се проясни, беше с благодарност за магаренцето. Смътно си спомни как  животното самó го закара до къщата, как той лежеше безпомощен в каруцата и чува писъците на жена си, а после и онзи вой на глутницата.  

          Не му даваха да мръдне от леглото, но на третия ден поиска да се прибере в Могилино.

          - Докторе, ти нищо не разбираш. Трябва да бъда в неделя в село, заради хората от Могилино.

          - А ти разбираш  ли, че сърцето ти не е добре и е необходимо да си в болницата още няколко дни! - отсече докторът.

          Жена му хълцаше до него и настояваше да послуша доктора.

          - Не мога да те изпиша за нищо на света! – каза твърдо докторът. - Като лекар съм длъжен да се грижа за здравето и живота ти.

-      Аз не искам да ме изписваш. Само в неделя трябва да бъда в Могилино. Ще си свърша работата и ще се върна. Обещавам!

      -  Но как да те пусна, трябва да си под наблюдение, не може да  станеш от леглото и да хукнеш

      - Обещавам да се върна още в неделя следобяд. Сутринта ще отида в Могилино и следобяд ще се прибера. Дай, докторе, да се подпиша, на моя отговорност да ме пуснеш. Ще се обадя на отец Николай да ме вземе с колата и да ме върне.

          Вечерта Нено гледаше белия таван на интензивното. Не можа да заспи до късно през нощта. По тавана играеха нежнозелени върбови венчета, гонеха се, сливаха се едно с друго, после се разделяха и отново се сливаха. Във въздуха, наситен с болнични миризми и стенания, се носеше тържествена музика и Нено блажено се усмихваше. Усмивката не изчезна от лицето му и след като заспа.

          На сутринта отец Николай го откара рано в Могилино.

          Беше Връбница. Нено впрегна магарето в каручката и потегли към реката извън селото. От дете ходеше с дядо си, после и с баща си да начупи върбови клонки за този ден, за неделята, в която Спасителят е влязъл тържествено в Йерусалим, възседнал ослица.

          - Откъсвай клонки от върха на дървото и то от южната му страна. Там са по-нежни и лесно се сплитат на венче – беше го научил дядо му.

          Откакто се помни, вече минаваха седемдесет години, Нено не  беше пропускал Връбница. Всяка година доставяше върбови клонки в църквата, които отец Николай раздаваше след службата на   вярващите от Могилино.       

          И сега църквата беше изпълнена с могиленци и хора от съседните села и градовете. Децата и внуците на могиленци отнасяха върбовите венчета по домовете си, а следобяд отец Николай върна Нено в интензивното отделение.

          Вечерта по белия таван се гонеха нежнозелени венчета, сливаха се едно с друго, после се разделяха и отново се сливаха. Тържествена музика заглушаваше стенанията на болните и Нено Върбанов заспа с блажена усмивка на лицето.