Откъс от новия роман на Керана Ангелова  – „Видение в Мемфис“

ШЕСТОДНЕВ

... Сутринта денят е слънчев, мек и ласкав, абсолютно безветрие е, но някъде към пет по мръкване небето внезапно става мътно, сивожълтеникаво. Облаците са ниски и се търкалят на юг, вятърът, който изведнъж е нахлул от север, ги тласка да се движат, да се застигат, да се премятат един през друг като тежки небесни канари. Стоя на прозореца и гледам със свито сърце. Кедърът отсреща в градината се огъва до земята, а е високо дърво, над нашия пети етаж.

В пристанището са започнали да прибират всички съдове по кейовите места и сякаш се суетят, което ми подсказва, че прогнозата наистина е била опровергана от времето, но преди това е подвела хората там. Виждам вълнението, съдовете се люлеят, сигурно всички ветрове от всички страни прииждат и се вихрят, от всичките трийсет и две посоки на Розата на ветровете в Черно море. Вълните ми се струват гигантски, разбиват се в двата фара и езиците им буквално прехвърлят малкия, а той е поне петметров. Случва се нещо страховито, "Вълнението е важно нещо в живота, бейби", мощно отеква първи гръм, след него започва да гърми и трещи, и над залива падат светкавици, по няколко наведнъж, в един момент се изсипва цяла каскада от мълнии. Вълните вече се движат хаотично, сякаш стотици бели китове са нахлули в залива, блъскат се и люлеят страховито водата.

Студентът ни звъни от София, не чувам звъна, усещам го по вибрациите: Мамо, чух по телевизията за щорм в пристанището, какво е положението? Опитвам се да съм спокойна: Всичко е под контрол, така мисля. Затварям, но продължавам да стискам джиесема, само за кураж, моментът не е подходящ да звъня на Светозар. Ако можеше, досега да е звъннал. Над главата ми внезапно изтрещява потресаващо и аз изтървавам телефона, електричеството сякаш ме е пронизало. В същото време токът угасва. Паниката ме връхлита. Сърцето ми ту заглъхва, ту удря като тимпан, треса се и чувствам ударите му в цялото си тяло. Навън вече е пелена от кълбета дъжд и вихри, не се вижда нито една от светлинките в залива. Свличам се по стената и сядам на пода.

Прибира се някъде към полунощ. Бурята е отминала, но токът все още не е дошъл и затова Светозар чука на вратата. Изстрелвам се, хвърлям се на врата му. Опитва се да ме отстрани. Не го пускам, чувствам, че тялото му трепери. От него тече, защитната мушама, с която все още е облечен, виси на парцали. Повеждам го направо към банята. Паля свещ, пълня ваната, събличам го и му помагам да легне. Пуснала съм възможно най-горещата вода, но той не я усеща. Пусни вряла, трака зъби, едва схващам какво е казал. Непрекъснато проверявам с лакът, поизстине ли малко, доливам с гореща.

Час, два, три, мъжът ми лежи във ваната и не спира да се тресе. Успява да изшепти: Когато... с-с-пасяваш... вълната винаги е 11 бала. И затваря очи. Паниката ме е обзела до умопомрачение. След още час се сещам да се обадя на Маргарита, тя казва кратко: Идвам!, и аз се свличам отново по стената, и този път за малко губя съзнание...

------------------------------------

снимка: Бисерка Райкова, „Буря в залива на Ахтопол“