Митко Новков за Теодора Димова и "Първият рожден ден", "Сиела", 2016

ШЕСТОДНЕВ

Няма сякаш, пък и едва ли би могло да има по-подходящ ден от Рождество Христово (честито на всички!) за представянето на най-новата книга на Теодора Димова "Първият рожден ден". Не заради друго, а защото тя е обърната към Коледа, взряна е в Коледа, писана е дори, ако щете, за Коледа. С нея Теодора Димова продължава да извършва нещо, на което от либертианските литературни среди едва ли би се погледнало с добро око, едва ли от тях би се възприело безрезервно - да описва със средствата на литературата евангелската истина. Наскоро четох една такава книга, "Царството", авторът е французин, Еманюел Карер, доста известен в страната си телевизионен и кино-сценарист, който в началото се пита тъкмо това, перифразирам: Кой може да повярва във въплътения Бог, че е възкръснал от мъртвите и че Неговото раждане е вече гаранция за спасение на човечеството? Е, Теодора Димова вярва и вярва не само като вярващ, който спазва ритуалите, ходи на черква и се моли пред изображението на Христос, Богородица и светците, но вярва и като писател, който с писмото си иска да изяви, заяви и обяви тази своя вяра, въпреки знанието ѝ, че вероятно би изглеждала най-малкото наивна, да не кажа нескопосна в очите на възвишените интелектуалци-агностици. Да, както казах, тя си дава сметка за това, пише на гърба на книгата: "Да пишеш за християнската вяра в XXI век е трудна, неблагодарна и пагубна писателска стратегия. Но за мен - единствено смислената." Ако се хванем за тези думи, няма как да не си дадем сметка, че по същия начин както в първите дни на християнството е трябвало да си готов за изпитания, да те подложат на изпитания, за да защитиш вярата си, така и днес трябва да си готов за същото, за да докажеш и защитиш вярата си. Тогава християните са ги горели като факли (по времето на Нерон, има такава картина на Хенрик Семирадски, "Светлините на християнството (Факлите на Нерон)", рисувана през 1876 г.), днес за физическото ти оцеляване като християнин сякаш няма риск. Макар че, съдейки от последните събития, тези мои думи не са докрай точни - я да питаме християните, живеещи в териториите, контролирани от ДАЕШ, или пък другите, които биват мачкани с камиони и разстрелвани безразборно в Париж, Ница, Брюксел, Берлин, колко се чувстват в безопасност?.. Това обаче, слава Богу, е не закономерност, ала закономерното е, че подобна писателска стратегия като на Теодора Димова твърде често бива посрещната с многозначително повдигане на вежди, с присмех и ирония. Тя обаче приема тази опасност, привлича я върху себе си, не се страхува да носи този кръст, защото така е в християнството - всеки си носи кръста. А нейният е да инкрустира в литературната сграда евангелската истина по един същностно литературен начин, тоест изящно и красиво. Казвал съм го много пъти, но няма да ми омръзне да го казвам и казвам отново: онова, което тя прави в територията на литературата, е уникално по своето съдържание и по своя залог - да говори за евангелието по литературен начин без да го поставя под съмнение, без да го ревизира. Ние знаем какви ли не романи, където се излага било "Евангелие според Пилат", било "Евангелие според Мария Магдалена", било "Евангелие според Юда", Жозе Сарамагу написа дори "Евангелие според Иисус Христос", а Никос Казандзакис - "Последното изкушение" (от тази перспектива погледнато, "Майстора и Маргарита" е също донякъде алтернативен прочит на евангелския текст), никой обаче, никой писател, поне доколкото на мен ми е известно, не пише "Евангелие според Евангелието". Е, нашата Теодора Димова го прави, българката Теодора Димова пише на български Евангелие според Евангелието. И го пише с един блестящ стил. Само зачетете това двугласие в "Първия рожден ден", където разказите на Мария и Йосиф се преплитат по един виртуозен начин, този ритъм, прескачащ от единия към другия с една, бих казал, симфонична отдаденост и предаденост (в православното разбиране за симфония), как темпът на разказване държи винаги висока температура - но не болестна, а здрава, която увлича, увлича, увлича... Благодарение на всичко това, на богатия език, на усета къде да се спре, а къде изречението да се удължи, та благодарение на всичко това и на още толкова много разбираме, че се срещаме в нейно лице с един голям писател, един завършен писател, който, ако иска, би могъл да пише печелившо, бестселърно и масово, но не - той е избрал да пише истински, съкровено и почтено. Да пише истински в едно време, което все по-фатално затъва в пост-истината, време, в което тъкмо истината не е качество, защото там, където всичко е истина, там няма истина. Теодора Димова обаче настоява, че истина има и че можем да я открием във вярата. Можем да я открием във вярата - пак неточно се изразих, пак думите ми пробягват покрай същността: задължително, по необходимост, неминуемо ще я открием във вярата. И - откривайки я във вярата, ще споделим онази радост, която блика от целия текст на "Първият рожден ден", блика от цялото същество на Теодора Димова, блика от думите ѝ, блика от душата ѝ; защото вярата не е настървение, вярата е радост. Не вярва този, който убива, вярва този, който се радва. И тъкмо като радост, като радостно ликуване я откриваме вярата в тази повест, както жанрово е определена книгата; също както радостно ликуваме днес, на Коледа, в деня на Рождество Христово. Затова подарете си тази книга, подарете тази книга, зарадвайте се и ликувайте и вие самите, и вашите близки, и вашите приятели и съратници, защото - в това съм убеден - радостта от вярата, ликуването във вяра ще спаси света...