Един разказ за любовта, без която не можем

Димитър НЯГОЛОВ

-  Хвърли тези камъчета, чуваш ли?! – извика баба Елена. - Мръсни са, Фия, не виждаш ли?

Внучката продължи да събира камъчета край дърветата в парка и по алеите – там, където асфалтът свършваше и започваше тревата. 

Баба Елена изтича до Фия, дръпна ръката ѝ, в която стискаше камъчетата и ги изтърси в тревата.

- Погледни! Ръката ти е почерняла като лапата на вълка. Снощи четохме приказката за вълка и седемте козлета, помниш ли? Виж си дланта! Почерняла е като лапата на вълка.

- Те, козлетата, по черната лапа познаха вълка и не го пуснаха в къщичката… – каза тригодишната София и се усмихна на баба си.

  Всеки ден, откакто дъщерята, зетят и София преди месец дойдоха от Англия за лятната си отпуска, дядо Мишо и баба Елена извеждаха на разходка внучката в градския парк. Детето тичаше на воля по алеите, гонеше гълъбите, люлееше се на люлките и се качваше и спускаше по катерушките. Бягаше неуморно и те едва смогваха да я догонят.

 Сутрин дядо Мишо приготвяше пълен джоб с монети и Фия се мяташе на електронните коне, влакчета, хеликоптери, самолети и слончета. Дядото пускаше монета и шарените играчки се понасяха със свистене напред, нагоре и настрани. Детето викаше радостно и когато електронното конче или слонче притихнеха безжизнени, поглеждаше хитро дядо си:                           

-  Пак! Дядо, искам пак!

 Дядо Мишо я повеждаше към следващото влакче или хеликоптер, пускаше монета и играта продължаваше.

- Дядо, виж, дядо, виж! - извика възбудено Фия, разрови тревата край асфалтовата алея и подреди няколко камъчета. – Това камъче е бяло облаче, а това, другото, е черен облак, от който ще завали дъжд. Виждаш ли?

- Хвърли камъчетата, мръсни са. Ръцете ти на какво заприличаха?! – каза дядото.

Откъм катерушката дотича баба Елена и извика ядосана:

- Колко пъти ти казвам да не събираш тия мръсни камъчета?! Ръцете ти станаха черни, какво ще обясним на майка ти? - разтърси ръцете на момичето, за да паднат камъчетата, които то стискаше в дланта си и изрита с крак наредените на асфалта.

Фия се разсърди на баба си, но не заплака. Погледна я укорно и хукна да гони гълъбите. След малко клекна до едно дърво и пак започна да събира камъчета.

-  А-а-а, не! – извика баба Елена и издърпа внучката от дървото. – Спри да събираш тия мръсотии!

Фия изтича при дядо си:

-  Виж, дядо, погледни! Нали това камъче прилича на клоуна, а това на маймунката от цирка? – и показа камъчетата на дланта си.

Бяха ходили преди дни на цирк. София се радваше на маймунките, слоновете, кончетата и акробатите. Най-много се впечатли от клоуна, който в антракта я разходи на гърба на кончето пони една обиколка на манежа. Клоунът я придържаше за ръката, а тя беше се вторачила в червения му нос.

- Дядо, дядо, погледни! Това камъче е като кончето пони... – показа София поредното камъче. – А това, погледни, дядо, това е като червения нос на клоуна. Аз пипнах носа му, докато ме разхождаше с понито. Носът му е червен, но не е мек като домат.

Баба Елена извика:

-   Изхвърли всички камъчета! Майка ти ще се кара.

Когато се прибраха вкъщи, Фия носеше в ръцете си доста камъчета. Не бяха разбрали кога ги е събрала. Тя хукна с тях в къщата, но баба ѝ я спря:

-   Остави ги тук, до вратата! – извика ядосано и дръпна момичето.

Фия изтърси ръцете си и струпа камъчетата до входната врата. Вече вътре в стаята се затича към майка си и се оплака:

- Пък баба не ми дава да събирам камъчета. Ела, мамо, да ти ги покажа отвън до вратата. Много са хубави.

- Никакви камъчета няма да събираш повече! Погледни си ръцете! Камъчетата са мръсни, ще се разболееш! Ела, ела! – майката я поведе към банята.

След като изми ръцете ѝ, се развика на бабата и дядото:

-  Ако не можете да я гледате както трябва, няма да я пускам повече с вас в парка.

 Двамата се спогледаха сконфузени и дядо Мишо промърмори:

 -  Не, не, как така няма да я пускаш с нас! Това не е нормално. Не може така! Скоро ще се върнете в Лондон, ние кога ще бъдем със София. Кога ще ѝ се порадваме?

- Бабо, виж! Ръцете ми не са черни като лапите на вълка! – протегна чистите си длани момичето.

 Следващите дни разходките в парка продължиха. Внучката гонеше гълъбите по алеите, люлееше се на люлките, качваше се и се спускаше по катерушките. Дядо Мишо пускаше монета след монета в шарените електронни играчки и Фия се понасяше с хеликоптери, самолети и влакчета или препускаше на гърба на кончета, слончета и камили. Често клякаше до някое дърво или край асфалтовата алея и отново събираше камъчета.

-  Дядо, дядо, погледни! - извика възторжено. - Това камъче е като медената питка.

Всеки ден при връщане от парка, въпреки кавгите на майката, Фия изтърсваше камъчета пред вратата на къщата и купчинката нарастваше... София се върна с майка си и баща си в Англия. Изведнъж къщата опустя, притисната от болезнена тишина. Дядо Мишо спираше до купчинката от камъчета пред входа на къщата и дълго ги оглеждаше. Една вечер ги събра и внесе в хола. Бавно и внимателно с ритуална тържественост подреди камъчетата в редици на масичката. При поставянето им се чуваше тихо почукване, сякаш София ги пренасяше от Лондон и ги спускаше на масичката с детска нежност и любов. В хола звучеше топлият, настоятелен глас на София:

-  Дядо, пак! Искам пак!

Във вечерния сумрак дядо Мишо ясно виждаше бялата ръка на Фия да маха за довиждане и да изпраща въздушни целувки от салона за излитащи на летището.

Постепенно къщата се изпълни с мека светлина. Камъчетата сияеха с различни отблясъци – виолетови, сини, оранжеви, седефено бели и нежнозелени.

-  Елена, ела! – дядо Мишо извика жена си.

Тя се надвеси над масичката, а той прошепна:

-  Тези камъчета са вълшебни. Погледни!

И двамата, приятно изненадани, видяха клоуна с червения като домат нос, бялото облаче, черния облак, от който ще завали дъжд, маймунката, медената питка и кончето пони, с което клоунът разходи София една обиколка на цирковия манеж...