Здравка ЕВТИМОВА

Жегата пълзеше по пътя и поглъщаше поляната, тревата чакаше,  пътят се топеше и щеше да се скъса всеки момент под краката на Захария – едно  хлапе, тънкоопната корда под пещта на небето.

Това хлапе Захария съм аз. Лицето ми е опечено като баничките, които баба прави в неделя, така е загрял гърбът ми - от него тече желязна пот, но съм се добрала до малините.

Те са ситни, побират се върху нокътя на малкия ми пръст, едрите са ги обрали бабите преди седмица, продали са ги, с парите си купуват  лекарства и оцет за туршиите. Дребните малини са луна, обвита с шоколад, като  пържола са вкусни тия малини, а като ги продам, ах, като ги продам за три лева килото, дори за два лева, за лев да ги продам! Тогава ще си купя колело.

Това колело го виждам от две години. То ми грее, когато нощта се сгъсти и напълни улици и стаи. То свети, когато мама не изпрати пари от София или от Италия – аз не знам точно откъде мама изпраща пари - не стигат до баба и затова цяла неделя ядем киселец. Баба е стара като гората с най-дебелите дървета и нищо не знае за витамините – аз като гледам киселеца, веднага виждам витамините как се разхождат по листата, едни яки и здрави витамини, правят ме яко и здраво хлапе. Ако ми удариш шамар, сто витамина ще сплескаш на бузата ми даже по пръстите ти ще залепнат и ако си оближеш кожата, и ти ще станеш здрав като мене.

Едни големи момчета Дичо, Дечо и Тео ми удрят шамари понякога, ако нямам пари в джоба. Аз все нямам пари в джоба, затова обикалям, много обикалям, докато стигна малините. Така не ям никакъв бой. Много е топло, но баба ме съветва:

- Ти си гущерче, Захче, хич не му се плаши на слънцето – и то е дете като тебе.

Аз си знаех, че щом слънцето е дете като мене, можем да си играем, катеря се към малините и на косъм до слънцето приближавам. Усещам го - пече ли, пече - значи иска да си играе с мене, защото е чисто самò между синята боя  горе на небето, и аз съм чисто сама в жълтата боя на тревата. Двама е винаги по-добре. Така, докато лазя към малините,  зная - слънцето ме чака и помага: ту ме прави на гущер да съм чевръста в жегата, ту ме обръща  на камък, да не ме боли като ме жулне някоя коприва. Аз пък мисля за колелото – ще дам на слънцето да ми нарисува сянка - момиче с велосипед.

Баба така ме научи:

– Сянката ти е подарък от слънцето, Захче. Имаш ли сянка, значи всичко е наред, не бой се, не си самичка.

На нея й тежи кръвното, милата ми баба, затова седи съвсем без сянка до радиото. Повтаря ми да ям повече малини и да не се боя от никаква болест на света. Сега съм високо момиче – от брега до средата на реката. Не ме е страх - реката през лятото се стеснява и може да я побереш в калпака  на дядо ми - той умрял мирно и тихо, и за спомен оставил на баба калпак да събираме реката в него и да я браним. Затова, като съвсем малко хлапе баба ми рече:

 – Учи се да се биеш.

Но аз съм по-дребна от ония малини, дето са като камъчета по улицата. Аз съм  прашинка. Кого да бия?

 – Хапи, ако момчета те срещнат. Хапи и дращи.

Как да хапя, зъбите си сменям – баба твърди, че така и мечките си сменяли зъбите,  и обеща да ми даде едно мече за приятел – аз дори вече си имам едно мече за приятел,  но:

- Докато слънцето и мечето се дотътрят при тебе в тая жега, не чакай. Вземи камъни и мятай. Камъкът е най-голям приятел на човека. Грабни камък и хвърляй. Така няма да те бият. Никой никога няма да те закача, ако се научиш да хвърляш както трябва.

Послушах и си изпатих. Метнах и както баба държеше едно шише, моят камък разби шишето на  деветдесет и девет стъкла. После с друг камък:

 – Бабо! Виж. Смок!

Моят камък тресна смока по главата и  го омота на хиляда възли. После хвърлих най-случайно, на черешата ни – малко дръвче, свито като куче под дъжд - на тази черешка беше кацнал един кос и нагъваше с цялата си нахална човка последните десет черешки. Много ме ядоса. Камъкът ми го смъкна от клона, после ми беше мъчно цял ден - и аз бера череши.  Ами ако мен ме свалят с камък? А може да има малки косета. Не пипнах камък  две седмици, но баба ме побутна:

- Хвърляй, иначе ще видиш мъка от ония момчета.

Докато берях малините, дребни като праха по пътя, си държах един камък в джоба. От толкова държане този камък се стопи и съвсем го няма, когато мечките  искат да ме нападат. Бездънна е кофичката ми – от  сутринта, когато моят приятел слънцето още спеше и по небето се подаваше само майка му, луната, набрах половин шепа. Баба ми лежеше, кръвното я беше притиснало към кревата и аз се чудех – къде е това кръвно да взема един камък да го тресна в челото. Тя каза:

- То утре ще си отиде, ти гледай малините, Захче.

Затова аз тръгнах рано,  да не ме склещят онези момчета Дечо, Дичо и Тео. Накъде да хвана? Сутрин всички пътеки са еднакви - моят приятел слънцето не ги е измел от тъмнината, до малините никой не може да ме заведе. Пътеката е капризно дете – не иска да минава през камъни да не си изцапа краката, не ще да  стъпва в тинята на пресъхналата река.

 – Но ти нали си гущерче? - пита  баба. – Значи ще намериш път.

 Тя е много умна, умът и е голям - оттук  чак до малинака, дори по-нагоре, дето започва бодливият клек. Пенсията й е прашинка като мене, но ние много я пазим, берем си коприва, киселец, мерудия и като дойдат парите на мама от София или от Италия, ядем витамини и си купуваме най-хубавите лекарства от аптеката. Тогава кръвното на баба е на десет метра от мене – на десет метра с най-кривия камък ще го уцеля в главата и баба ще е най-здравата жена на света. Много е топло. Пред очите малините се топят, но съм гущерче, не се боя. От мене толкова пот е изтекла, че блузката ми е мокра като кърпата, с която баба мие тенджерата от супата с киселец.

Покрих дъното с малини – дали съм набрала за звънчето на моето колело? Жегата бръсне. Водата си я изпих още като ходех по оная пътека, дето не искаше да си цапа краката от камъните. Ям малини, повтарям си, че малините са вода, но не са. Изкатервам се нагоре, до клека, там малините, разправят, били големи колкото юмрук. Слънцето никаква сянка вече не ми дава, не ще да ме рисува – значи е време за супа от киселец, но аз нямам супа, имам коматче хляб.

Напълних кофичката до половината. Колко бавно се пълни една кофа и как жилят гадните коприви.

Но баба ме успокои:

- Копривата хапе болестите, Захче. Не се бой, тя ти прави добро.

Тая коприва толкова добро ми направи, че краката ми са червени домати от петите до коленете, откъдето почват панталонките. Подари ми ги една комшийка, толкова са големи, че мога да се провра цялата през единия крачол, но баба се сети какво да направим:

- Ще ги вържем с една връвчица и ще ти е прохладно.

Друг път прохладно. И панталонките  станаха мокри като кърпата за тенджерата със супа от киселец. Мислех да ги събуя, но копривата се протяга към мене да ми убива болестите и толкова болести ми утрепа днеска тая коприва, че от толкова много здраве се чеша непрекъснато. Издълбах си рани като вирове по краката. Ситни камъчета  влизат в платненките ми, мравки ме хапят, но мравките  имат мравчена киселина, казва баба. Какво е това – мравчена киселина?

 – Ами това е кисела вода. 

Толкова кисела вода изсипаха мравките в мене, че като видя мравка, тръгвам да се разплача, но няма кой да чуе, освен приятеля ми слънцето и онова мече, дето ме обича. Но те са далече, затова размазвам фасона на мравката и бера малини.

Малините са големи колкото слънцето – така ми светят в очите, че ми се вие свят. За да застане света на мястото си, мисля за мама в София, а може и да е в Италия – тя много работи,  и денем и нощем.

- Намери някой да се ожениш - шепне й баба, а мама отвръща:

- За да ме пребива от бой ли?

Тогава баба поглежда мен и повтаря:

– Мятай камъни, моето момиче. Само камъкът ще те спаси, камъкът е по-човек от хората, да го знаеш от мене. 

Така метнах веднъж и случайно ударих един крадец, дето искаше да ни задигне черния варел – в него  моят приятел слънцето ни топли вода - най-безплатно.

- По тия места като камък хвърлиш, крадец уцелваш - рече баба и залости вратата с лопатата за въглища.

Лято е, но ние пазим лопатата за въглища да си залостваме вратата с нея. Дръжката е тежка и ни пази от крадци. Като ме е страх от Дичо, Дечо и Тео, си мисля за тая лопата и страхът ми се свива на гъсеница – настъпвам я и вече нямам никакъв страх. Топло е още повече. Камъните стават меки от жегата,  листата светят като свещи – на пипане парят, но аз бера. Остават ми четири пръста до края на кофичката. Набрала съм за кормилото на колелото - със сигурност. Баба мисли, че с десет кофички ще купя едно колело на старо. Аз мога да смятам до 11. Значи ми остават още три кофи – без тая днеска - и ще се возя на колело.

Баба не вярва, че колелото е по-бързо от онова мече, моя приятел. От слънцето също е по-бързо. Слънцето се търкаля от малините до клека цял ден, а аз за цял ден с колело на старо ще стигна до Италия при мама. Ще й избера някой чичо, дето ще я обича както баба обича мен. Мама  ще се усмихне и няма да ходи на работа, цели пет дни ще остане при баба и мен.

 Много е топло. По блузката ми залепна една бяла коричка от сол. Малините се запалиха, а баба  ме е научила:

 – Като малините се завъртят в кръг около главата ти, бягай си у дома.

Но те не се въртят на кръг и аз бера.  По връвта, с която са вързани панталонките около кръста ми, има кора от сол. Ние с баба си купуваме сол от магазина за един лев. Като ни прати мама пари от Италия, си купуваме тенекия сирене за много лева, толкова не мога още да броя, и сме много богати. Не може ли да съберем солта от моята блузка, да я продадем и да си купим шоколад?

- Виж какво умно гущерче си имам – радва се баба.

Тя знае, че ще порасна още по-умна, но трябва да мятам камъни, защото ръката ти, казва, е точна като нашия нож.

- Че какво му е точното на нашия нож?– питам я. – Мама каза да го хвърлим,  ръждясал е. Ще ни донесе нов от Италия.

- Ние сме богати, защото тоя нож знае така да реже хляба – обяснява ми баба. - Само ти и той знаят колко сирене имаме у дома.

Сирене и лук е много вкусно. Лукът убива всички бацили. А те, бацилите, при кучето ни Симчо ходят. Аз не ги виждам  по козината му, макар и очите ми да са по-силни от бабините. Затова ми минава през ума, че тя си измисля.

Много е топло. Слънцето е легнало върху цялото небе, а аз лягам под малините – така хем лежа, хем бера - така двайсет и седем часа. Двайсет и седем часа е времето, докато набереш два пръста малини в кофичката. По едно време небето стана по-широко. Слънцето ми каза:

- Приятелче, чао, аз ще се покатеря да бера малини зад оня облак. Виж, започва да мирише на вечер. Тръгвай си, че нощта ще изяде пътеките и какво ще правиш? Пътеките ще забравят къде е твоята къща, къде са баба ти и кучето Симчо.

И аз тръгвам, но вечерта въобще не се показва отникъде. Оранжево е навсякъде – тревата също залязва, но бавно, слънцето  наполовина се е покрило с планини, наполовина лежи на върха, значи нощта ще има да чака.  Пътеката знае къде са баба и кучето Симчо. Толкова съм учила тая пътека откъде да мине, за да стигне до нас. Затова знае. Вкъщи има чорбица от киселец и така ми се яде, че направо ми е жал за мечето, моя приятел. И то е гладно. Всяка вечер му оставям коматче - като заспя, нека дойде и да го изяде. Нали така се прави с приятел – оставяш му хляб. Хлябът казва кой ти е приятел. Кой ти оставя къшейче и кой те забравя, като че си чердже пред прага.

Кофичката ми е пълна догоре. Толкова коприва са изяли краката ми и толкова мравчена киселина, че сигурно съм станала мравка. Но кофичката е пълна. Пълна догоре с едно малко връхче, едно страхотно връхче от малини и всяка една е по-голяма от луната, която ме гледа с единственото си око от облаците. Вече почти всичко е черно около мене, но по земята няма жар и не пускам никаква пот. Не ми се ядат малини, не искам витамини, искам чорба от киселец и двайсет  девет коматчета хляб.

            И както си мисля за двайсет и девет коматчета хляб, изведнъж Дичо, Дечо и Тео:

- Стой, гадно детенце. Стой.

Аз не стоя. Бягам обратно по пътеката към мравчената киселина, към копривата  към моя приятел мечето – дано изреве  и да ги уплаши. Приятел в нужда се познава. Приятел в нужда се…

            Удариха ми такъв шамар, че солта от блузката ми, дето исках да я продам и да  купя шоколад, макар че Коледа беше далеч -  коричката от сол се скърши и се разпиля в тревата. Още един шамар. Солта от панталонките, дори от връвта на панталонките, изчезна. Разнесе се до прашинка.

            - Парцалана. Сополана. Дай малините тука. Дай.

            Взеха ми кофичката. Цялата кофичка. Двете гуми и кормилото на колелото ми взеха.

            - Върнете ми ги! Дайте ми ги – изписках.

Едно от момчетата, Дичо, се обърна и така ме прасна, че всичката мравчена киселина, дето я бях трупала през деня, се изля от мене в камъните.

            - Сополана!

            После Дичо се върна при тях и започнаха да лапат моите малини, изсипаха ги на земята. Стъпкаха ги.

            -  Глупачка!

     Тогава си спомних – „Хвърляй! Камъкът е най-добрият приятел.“

            Дали баба ми го прошепна, мечето ли, моят приятел, или едното парченце  от слънцето, което не се беше завило в одеялото си от планини? Не знам.

   Дичо дойде и ме удари. Не много силно.

   Тогава, макар че имаше повече нощ, отколкото земя под краката ми, аз видях камъни. Наведох се. Стиснах ги.  Грабнах ги. Моите камъни.

     Хвърлих само три пъти.

 Три големи писъка прерязаха пътеката.