Откъс от новия роман на Галин Никифоров

 9. RSC*

България, град В., в наши дни (един месец по-късно)

– Електрошок, Трейман – каза сухо доктор Златанов и скръсти ръце на гърдите си. – От него по-радикална е само гилотината.

Бяха седнали един срещу друг от двете страни на очуканото бюро в кабинета на Трейман и от половин час обсъждаха състоянието на едно кататонично момиче в инвалидна количка, станало неволен свидетел на убийство. 

Докторът бързо бе оформил своето мнение и бе започнал да го повтаря с онази професионална упоритост на медиците с дълъг стаж, която отстрани изглеждаше като чист инат. Бе слаб висок мъж с прошарени буйни коси, пуснати по раменете като на рок музикант от 70-те. Лицето му бе обветрено, сякаш с дни се бе взирал в далечината, качен на мостика на някой кораб, а зъбите му бяха толкова бели, че приличаха на неуместна шега. Беше облечен в лек светлосин костюм и риза в същия цвят, а на върха на носа му бяха кацнали бифокални половинки с жълти рамки, които го правеха да изглежда по-ексцентричен, отколкото можеше да си позволи дори и един психиатър. Заради многобройните си специализации той бе вещо лице при някои от случаите, с които управлението се занимаваше, и винаги когато идваше по работа, се отбиваше при Трейман, за да поговори с него. Но този път Трейман го беше повикал.

– Това са стари процедури, опасни са, не се знае какво може да стане. – Трейман изцъка недоволно, когато за трети път чу доводите на доктора в полза на електрошоковата терапия, и раздърпа с пръст яката на ризата си, сякаш му беше горещо. – Три дни безуспешно се опитвам да изкопча показания и все още ме е страх да разреша използването на по-сериозни медикаменти, защото момичето е много зле. От години не са я лекували, баща няма, а майка й е алкохоличка, която почти не се е вясвала вкъщи през последните месеци. А ти ми говориш за електрошок!

– Знам, че тази терапия отдавна не е на мода – прекалено жестока и прекалено непредвидима е като лечение. Но след толкова години практика мога да ти кажа, че това вероятно е единственият вариант. Ако искаш, ще видя момичето, но съм се нагледал на кататоници за цял живот и едва ли ще мога да ти кажа нещо ново. – Гласът на Златанов беше безразличен и Трейман знаеше, че тази непринудена студенина беше едновременно защитен рефлекс и професионална деформация, която докторите, особено психиатрите, си изработваха още от студентската скамейка, както знаеше, че никога нямаше да може да свикне с нея и да я оправдае.

– Мисля, че трябва да я видиш, няма да е излишно. Но не днес – отвърна Трейман. – Иска ми се да я оставим за малко на мира. Освен това сутринта колегата ти от патологията ме помоли да се отбия в лабораторията при първа възможност. А вече наближава обяд.

– Мастиления ли? – изсумтя Златанов. – Той не ми е колега. Той е просто един касапин, който по цял ден бърника в трупове. – Взе куфарчето си от пода и се изправи, решен да си тръгва. – Най-лошото на електрошока знаеш ли кое е?... Най-лошото е, че понякога наистина помага. Затова и продължават да го използват, а и процедурата е лесна. Симпатиковата нервна система и отделянето на хормони се активират, нервните пътища се възбуждат и... и докторите като мен разчитат, че това ще оправи нещата. Понякога пациентите направо стават от масата и си отиват вкъщи, възстановени напълно като по чудо. Виждал съм го десетки пъти и трябва да ти кажа, че никога няма да спра да се изумявам от резултатите. Но различните мозъци реагират различно и нищо не може да се предвиди. Поне в повечето случаи.

– Може би е по-добре момичето да бъде хоспитализирано за две-три седмици, докато се пооправи – каза Трейман и също стана. – Ще я посещавам от време на време и ще се опитам да се сближа с нея. Може и да изкарам късмет – както с онзи парализиран химик преди три години.

– Който не можеше да говори и само повтаряше някакви химични глупости?! – Златанов се смръщи, докато си припомняше случая. – Да, беше си чист късмет!

– Всъщност не беше късмет – каза Трейман. – Ти и още един такъв като тебе, който го бе лекувал дълги години, го бяхте зачеркнали като личност заради странната му форма на афазия. Но не и аз! – Бе усетил възможността да натрие носа на доктора, а това винаги го изпълваше с тайно удоволствие: бе като изкупление, което компенсираше професионалната студенина, с която Златанов говореше за живи хора. – Разбрах, че не просто произнася химични термини и имена на съединения и елементи, а ги произнася в ред! Рецитираше като „Отче наш” реда на лантаноидите – първо по нарастване на атомната маса, след това по азбучен ред, след това и по дължината на името на елемента. Което означаваше, че този човек можеше да структурира, т.е. да мисли. И оттам хванах нишката към него. И после ви го зачуках като на психиатри!

– Е, така беше – засмя се ведро Златанов. – Ние не сме богове, само от време на време се мислим за такива!

Случаят беше необикновен: млад мъж бе убит с нож на пуст паркинг пред пет магазинчета и заведение с ротативки. Заподозрени бяха продавачите, както и единствените двама клиенти на заведението с ротативките. Убийството беше извършено късно вечерта, а единственият свидетел се бе оказал парализиран бивш химик с тумор в мозъка, който – както бе казала жената от „Социални грижи”, която се грижеше за него – прекарвал в инвалидния си стол по цели дни и нощи до прозореца на хола си, откъдето се виждаше паркинга. Следователите и двамата психиатри бяха сигурни, че мъжът бе видял убийството, но когато се опитваха да го разпитат, той само повтаряше имената на няколко химични елемента, а през останалото време редеше странни поредици от химични зависимости.

– Убиецът беше продавачът от магазинчето с рекламата на кока-кола! Разбрах го само за двайсетина минути, след като постоях при химика! – Трейман не скри колко бе доволен. – Човекът беше с увреден мозък заради отровите, които цял живот бе дишал, останал му беше само „химичният език”, затова повтаряше до изнемога “кобалт калций кобалт лантан... кобалт калций кобалт лантан...”, а вие го гледахте като изгърмели крушки! А аз написах на едно листче това, което повтаряше, и веднага загрях какво искаше да каже.

– Да, латинските обозначения на елементите, които повтаряше – Co, Ca, Co и La, съставяха Coca-Cola – надписът над едното от магазинчетата. Беше прекрасна демонстрация на професионализъм, да! Но аз много добре помня няколко случая, когато си ги свършвал като кучето на нивата! Не ме карай да си отварям устата!

– Аз също пазя прекрасни спомени за теб, Златанов! И те обичам, наистина те обичам!

Трейман се засмя, обиколи бюрото и потупа приятелски доктора по рамото, после двамата излязоха от кабинета. Вече в коридора, Златанов прехвърли куфарчето в другата си ръка и каза:

– Не знам защо, но ми изглеждаш променен. По-свеж си и май си спрял цигарите. В кабинета ти вече не мирише на тютюнева фабрика.

– Твърдо съм решил да си удължа живота с няколко месеца. Ще падне голям купон, когато чукна шейсет! – Трейман едва успя да прикрие, че му стана приятно.

– Няма начин да не е замесена жена! – подхвърли му докторът.

– Няма начин... – отвърна Трейман.

Когато изпрати Златанов, се върна в кабинета и както често ставаше напоследък, когато останеше сам, мислите му се завъртяха около Нора. Още не можеше да повярва колко бързо се бяха развили отношенията им.

Беше като обсебен от нея, чувстваше се друг човек – сякаш дълго бе стоял в тъмна стая, на която изведнъж бяха отворили вратите и прозорците и цялата застиналост в душата му бе прогонена без остатък. Рационалността му, окопала се здраво в основите на личността му през всичките тези самотни години, още не можеше да приеме всичко и непрекъснато търсеше пукнатини в усещанията и чувствата му. Но всичко си оставаше непокътнато и все така вълнуващо – вече месец, откакто за пръв път прегърна и целуна Нора. Никога не бе имал толкова завладяваща и силна връзка и никога не се бе чувствал толкова близък с някого.

Погледа през прозореца топлия майски ден, в който градът окончателно се бе отърсил от спомена за дългата зима, след това разтреби бюрото си и реши да отиде в лабораторията при Мастиления. Не гореше от желание да говори с него, защото двамата никога не се бяха погаждали особено, но нямаше как да му откаже. Беше се уговорил с Нора да вечерят заедно и не искаше нищо да му попречи да се наслади на очакването.

Слезе до първия етаж, мина по познатия сумрачен коридор и почука на вратата на лабораторията.

Отвори му един от помощниците на Мастиления – дребно стеснително момче със заешка устна и бебешкосини очи, което си беше закопчало престилката накриво. Поздрави го и посочи към една от вратите в дъното, на която пишеше ЗАЛА ЗА АУТОПСИИ.

– Шефът аутопсира в момента. Но предупреди, ако дойдете, да му се обадите, за да не чакате излишно.

– Добре, ще му се обадя.

Трейман се смръщи заради силната миризма на освежител за въздух, примесен с обичайните миризми на карбол и формалин, и тръгна към залата, а стажантът се шмугна зад една черна мушамена завеса, откъдето се разнасяше тиха музика.

Залата за аутопсии бе неприветливо просторно помещение, боядисано с биоциден жълтеникав латекс и осветено от квадратни луминисцентни лампи, които хвърляха мъртвешки бяла светлина. В средата имаше две правоъгълни метални маси с огъната периферия и с улеи за оттичане на течности, сложени под прав ъгъл една спрямо друга, и над едната от тях се бе привел доктор Калин Великов – както бе истинското име на Мастиления, който тъкмо приключваше със зашиването на стандартния Y-образен разрез върху гърдите на аутопсирания труп. Беше висок як мъж, бивш волейболист, когото жените обожаваха заради мускулите, щедростта и красивата невъздържаност, която понякога припламваше в държанието му. Ръцете му бяха изпъстрени с разноцветни петна от химичните реактиви, с които непрекъснато работеше, а по горните джобове на операционните му ризи винаги имаше следи от мастило, оставени от любимата му позлатена писалка, с която никога не се разделяше – нещо, което му бе коствало и прякора.

Трейман приближи, като се стараеше да не поглежда към трупа върху масата.

Великов го чу и извърна глава към него като бухал – без да мърда тялото си, после довърши поредния бод като издърпа рязко нагоре специалната закривена игла, която държеше. Оправи копринения конец, за да не се оплете, остави иглата върху трупа и свали хирургическата маска от устата си.

– Довърши си работата – каза Трейман и хвана ръце зад гърба си. – Не бързам за никъде.

– Тя, работата, край няма... После ще довърша. – Великов започна да маха ръкавиците от ръцете си. – Редно беше аз да дойда при теб, но исках да ползвам някои илюстративни материали.

Трейман не разбра за какво става дума, но кимна разбиращо. Погледът му несъзнателно се премести върху трупа и учудването премина по лицето му като безшумна вълна.

– Да, красавица е – каза Великов, когато го видя накъде гледа. – Намерили я снощи в квартирата й. Още нищо не знаят за нея.

Трупът, завит до кръста с тъмносива мушама, беше на млада жена с необикновено големи гърди, затова и горните две части на Y-образния разрез изглеждаха криволичещи. Цялото й тяло бе на светлосини и тъмносини петна, лицето й бе моравосиньо, а по устните й блестяха миниатюрни кристалчета, които наподобяваха аркансил, който жените понякога ръсеха върху миглите си.

Великов хвърли ръкавиците върху масата.

– Никога не бях виждал толкова пластични корекции на едно място... – каза той с досада. – Устните и челото й са наблъскани с ботокс, циците й са с по 400 кубика отгоре всяка, като операционните разрези са направени по модерния начин – под мишниците, за да не си личат белезите; има и импланти за уголемяване на ханша, гъзарски зъбни коронки по системата “Таргис – Вектрис”, които дори не са рентгеноконтрастни, да не говорим за корекциите за прибиране на ушите, премахване на част от моста на носа и „повдигане” на горните клепачи за по-изразителни очи... – Посочи ги той едно по едно с отегчението на екскурзовод, говорещ заучената си лекция за хиляден път.

– Прилича на нечия скъпа играчка – каза Трейман.

– Да, обаче нещо се е повредила. – Великов почука с пръст по слепоочието си. – Донесоха ми я, защото имаше вероятност някой да й е помогнал да се самоубие. Но го е направила сама. Признавам – доста по-елегантно, отколкото може да се очаква от подобна говоряща кукла. Чувал ли си за “хонгконгското самоубийство”?

Трейман знаеше за какво става дума, но искаше да предостави възможност на Великов да блесне с компетентността си, което щеше да бъде добра основа разговорът им да протече нормално. Великов само външно изглеждаше възпитан и спокоен човек.

– Май някаква звезда се беше самоубила така и оттам тръгна името...

– Да – Брад Делп, легендарният солист на “Бостън” – кимна Великов. – Заключваш се в банята, пълниш ваната с дървени въглища и ги запалваш. После се отпускаш на пода и започваш да чакаш отделеният от непълното горене въглероден окис да започне да измества кислорода от хемоглобина в кръвта ти. Смъртта настъпва от хипоксия, бавно и абсолютно безболезнено. Направо класика... – Отдяна маската си и я остави върху ръкавиците, след това посочи към една врата в дъното на залата и тръгна към нея...