„Лъх от тих вятър“ на отец Йоан е една необичайна книга, макар да се родее с „Под манастирската лоза“

Румен СТОЯНОВ

Книгата изненадва с обстоятелството, че из всичките ѝ разкази действащи лица са православни свещеници. В тая плоскост е не само първа за цялата ни художествена книжовност, отдавна изживяваща своето второ хилядолетие, ибо начева от равноапостолните св. св. Кирил и Методий по средата на девети век, но вероятно за дълго време ще остане и единствена. Твърдението ми за тематична изключителност

ще да важи не само за България: колцина инородни православни сановници ще да са повествователствали относно свои братя? Къде са произведенията им? Щекотливостта на въпроса идва и от съображението духовник да не изпадне в суетност, самовлюбеност, макар и неволно. Да, люде с богословска ученост хващат нерядко перото, ала вършат го да изясняват и разпространяват Вярата, да я чистят от неизбежими зловредни налепи. Но: служител Божи да хлътне в разказвачество? То е предназначено към обикновени читатели, необременени с предубеждения спрямо Българската Църква Майка. Дирейки предходство спрямо „Лъх от тих вятър“, намирам го в Елин Пелиновия прекрасен сборник „Под манастирската лоза“ (1936), недолюбван от социалистическия реализъм, който слугински угодничеше на Марксовата сатанистка постановка „религията е опиум за народите“.

         Отец Йоан /Янчо Михайлов/ поднася творби, които изискват да бъдат наречени свещенически, при туй дважди: написани от свещеник и отнасящи се всичките за свещеници. С не по-малко основание може да им казваме постнически: истинският пост, не хранителният, а пълноценният, духовният, повелява и въздейства пречистващо. Защото неговите работи са изначално чисти: като замисъл и сбъдване. В тях няма технически хватки от вида на вътрешни монолози, преплитане на червата, грешка человешка, разказвачески потоци, времеви прескачаници, случките са изложени по най-естествен начин, избягвайки всякакви авторови хитроумничения, целящи да предизвикат и държат буден интерес към пределно стегнатите редове. Постът, благодатният, налага въздържание. То е не търсено, а изначално присъщо на писателя Михайлов, завидно чужд и на словесно разточителство, и на композиционни способи. Неговите страници оставят впечатление за голяма лекота в изказа. Тя учудва, защото постигането ѝ не е лесно, още повече като вземем пред вид, че това са първите разкази на отец Йоан. Даваше ми всяка завършена работа и те ме изненадваха в какъв окончателен вид се раждаха: без помен от иженарицаемите мъки на словото, като да приосеняваха писателя по милост Божия: почти без колебания, лутаници, преработки.

Съпътствал съм (у нас и по латиноамериканските покрайнини на България, гдето сборно живях осемнадесет години, а и първата ми стихосбирка излезе в Бразилия, писана, 1972 -1975, под тропика, на португалски) осъществяването на много книги, но за пръв път присъствах, учуден, на такава творческа лекота. И едва ли е случайна. Доста разкази се раждаха (на демокретенясал български генерираха) за ден. По волята Му човеците сме различни: мъж едър, глас писклив; друг нисък, глас дълбок и плътен. У иконом Йоан има едно пълно покритие между несловоохотливост при всекидневно общуване с ближни и творческо-изказова сбитост. Отбелязвам тая отлика, защото невинаги става така: бъбривец си пести думите когато ги полага върху белия лист или обратно. В случая с „Лъх на тих вятър“ и ежедневния Янчо/Йоан Михайлов няма и най-малка разминавка относно сдържаност, онагледявайки, непреднамерено, че празнодумството е грях.        

           Какви православни духовници са обрисувани по начин крайно пестелив, но убедителен? Люде от плът и кръв, подвластни, както и миряните, на обичайни радости, грижи, тревоги, надежди, разочарования у дома и в обществото и това писателят го е сторил без капка идеализираност, а с едно дъбоко познаване на тоя бит, в който е, ради подготовка и занимания, дългогодишен участник: с разбиране, съчувствие. И топлина. Ще припомня: дори Апостолите (Павел, Петър...) и светците (Мария Египетска...) са имали слабости, които признават и срещу них се борят, па и не би било възможно инакояче, щом са човеци, камо ли да искаме безпогрешност у свещениците. Извод след прочит: да си православен свещеник не е никак лесно, ибо носиш всекиминутно тегобата-отговорност за твоите думи, помисли, дела пред Всетвореца много повече, отколкото мирянин.

Елин Пелин пише с обич за монаси без да е той монах, Янчо Михайлов пише за свещеници, бидейки той свещеник. Не скрива техни горести, неволи, грешки, покруси (на снобясал български фрустрации), понеже и те са човеци, но същевременно зачитайки лично и сановно достойнство, зер в последна сметка те, по волята Му, са Негови служители и тям дължим уважение и почит, които чрез тях са отправяни към Вседържителя. Никой досега, пък и кой знае докога из бъдното, не е охудожествявал в българската книжовност православния свещеник, видян, усетен, почувстван, разбран, освидетелстван, изтълкуван – защитен - с ненатрапливо, рекъл бих нежно, съпричастие. Между високите сполуки (внимателният читател и без мое посредство ще ги открие с услада) на тоя сборник ще отбележа, никак на последно място, тънкия хумор, с който водещият разказвач, омъдрял от житейски опит, извайва своите нему подведомствени литературни образи.

Нека е светъл и плодоносен пътят на „Лъх от тих вятър“ към сърцата и умовете на съотечестевениците ни, където и да са те, ако ще би нестъпващи в православен храм, но търсещи, ценящи хубавата литература.