Петър ЧУХОВ

Вие не познавате този човек. И аз не го познавам. Но има хора, които го познават. Сигурен съм в това. Хора, които му казват: “Добро утро, д-р Лукас! Как сте, как спахте?”. Или “О, д-р Лукас, ама това сте Вие, каква приятна изненада!”. Хора, които питат за него: “Тук ли е д-р Лукас?”, “Ще ме приеме ли д-р Лукас?”. Или “Боже, вярно ли е, че д-р Лукас си има любовница?”.

Някои се обръщат към него по малко име. За съжаление, аз не го знам. Тъй че няма да го научите и вие. Но мога да предположа – в обращение влизат и думички отвъд имената: “Скъпи, как съм с тази нощница?”, “Ей, къде се изгуби, стара слушалко?”, “Дръвник, гледай къде караш, бе...”.

Видях снимки от клиниката, където работи д-р Лукас. На тях него го нямаше, но все пак е нещо да зърнеш врати, през които е минал нервният докторски профил, мозайката, лъскана от претоварените му подметки, и очите на хора с утайки от образа му.

На тези снимки имаше и една филипинка. Клиниката се намира в Кипър и нейното присъствие там не е самообясняващо се. За нея пък нищо не знам – дори частичка от името. Обаче я видях. Бяла престилка, стройни, загорели нозе. Усмивка. Представих си я как приближава, а кипърската нощ се спуска като клепките на Афродита.

Но рано е. Тепърва щях да чуя за д-р Лукас – в апартамента на Мария в “Дружба” 2. Знам, за повечето от вас и тя е една непозната, както въпросният доктор и филипинката, но това не е фатално. Има и такива, които я знаят. А и самата тя се познава – доста добре, както твърди.

Отивах във въпросния апартамент на рожден ден. Летяхме по “Цариградско шосе”. Таксиметровият шофьор стискаше решително волана, осветен от призрачната светлина на касовия апарат.

Завихме към “Дружба”. Бях вече близо до снимките. До разголените колене на филипинката, които д-р Лукас няма как да не е забелязал. Ако пуши, често ги е гледал през дима от тежката цигара. Ако носи очила – през бифокалните стъкла. Ръката му е трепвала над пепелника. Ръбът на панталона му се е разколебавал. Усещал е усилието на живота да се промъкне зад гърба му и да го яхне ненадейно. И да го пришпори към незнайни далнини...

В коридора на апартамента ме посрещна заек. Беше дебел, ленив и притваряше очи доволно в обятията на Мирена – дъщерята на Мария.

- Ще го изядем ли тази вечер? – попитах с канибалска радост. – Има ли достатъчно голяма тенджера?

- Моля ти се! – скастри ме Мария. – Той си има име. Запознай се с него, казва се Бенджамин.

- За да му викаме Бенджо – допълни Мирена като повдигаше лапичката му към мен. – Хайде, Бенджо, кажи добър вечер!

- Добър вечер! – каза заекът.

Всъщност това не беше заекът, а д-р Вичев, който тъкмо излизаше от хола и никак не приличаше на заек. Едър мъж, с очила и съчувствена усмивка. Запознахме се.

В хола седеше Вили, сестрата на Мария. Не бяхме се виждали много години и не можах да я позная. Протегнах ръка за запознанство и си казах името. Получи се доста глупаво. След това се запознах с Гинка.

Гинка и Мария са работили в Кипър, в клиниката на д-р Лукас. Оказа се, бил дребно човече. Но с остър като скалпел глас.

Мария извади албумите. Седна до Гинка. Спомените се затъркаляха – тежки камъни – и от тях бавно започна да се оформя паметникът на доктора. Слушах и гледах снимките. 

Вили отиде да пуши на балкона. Излязох и аз. Имаше доста звезди. Щеше ми се да питам, дали южният ѝ прозорец в “Сухата река” все още предлага добър изглед към нощното небе. И още ли живее сама. Вместо това:

- Какви цигари пушиш?

- “Victory” lights. Искаш ли?

- Пуша само в сюблимни моменти.

- Често ли ти се случва?

- Всъщност, я дай една...

От хола се чу гюрултия. Бенджамин, внезапно усетил порив да прояви характер, изскокнал изпод топлите длани на Мирена и – хоп! – на масата. Успях да видя как ушите му пометоха две-три чаши, преди да се хвърли в чинията със сандвичи. Там, също така внезапно, както беше подивял, кротна и философски започна да ръфа парченце кашкавал.

- Дайте му и чаша! – провикнах се.

Вили влезе да ми донесе цигара. Звездите продължаваха да трептят съвестно. Топло, направо лятно, въпреки началото на октомври. Само щурците ги нямаше. Бяха измрели.

Влязох да видя защо Вили се бави. Нямаше я в хола и попитах Мария:

- Къде е сестра ти?

- Тръгна си.

- Стига, бе! Сигурна ли си?

- Да, каза, че е уморена.

Бенджамин беше въдворен в банята. Мария прибра албумите. Гинка поръча такси. Мирена си легна в детската стая, а ние с д-р Вичев си сипахме още по едно.

После още по едно.

----

Бел. ред - Разказът "Д-р Лукас" е от новата книга "Камуфлаж" /ИК "Жанет 45"/ на поета и музиканта Петър Чухов. Още инфо на: