И дори когато съществуват НОИ и НАП – дори тогава Словото и Прошката са най-великите неща на света

Диана МАРКОВА

Доста дълго почаках. Почаках да се оттегли ковид пандемията, която така и не се оттегли напълно; да дойде пролетта, която беше разнолика и непостоянна; да организирам някои неща… Вечерта преди да потеглим заредих телефона си и навих алармата за осем сутринта. Щях да разполагам с два часа, за да изпия кафето си, да закуся и всичко останало. Уви, телефонът ми спретна страшен номер – събудих се

в девет, при това благодарение на ремонта, който съседите започнаха същия ден; телефонът изобщо не е звънял, защото батерията му е паднала до нула процента заряд.

Добре, че бях стегнала багажа си предната вечер. Тежеше ужасно много и всеки малко по-опитен пътешественик би се смутил от теглото и обема му. Уж за три-четири дни, уж набързо… А то какво – фрашкан догоре пътнически сак, претъпкана раница, кашон с книги и издута до пръсване дамска чанта. Казвам ти, ако бях тръгнала с влака, никога нямаше да се върна… с целия този багаж обратно, а може би и изобщо.

По едно стечение на обстоятелствата – при това доста щастливо! – тръгнахме с колата на Р., която той караше, а на задната седалка се возеше Е. Не знам дали ѝ беше комфортно с всичкия този багаж, закачалки с дрехи и дим от цигарите на Р. Наистина – не знам. Тя не се оплака нито че ѝ духа, нито че ѝ пече, нито че се задушава.

Всички в тези първи часове от trip-а

бяхме много толерантни и емпатични.

По-късно обаче започнах да забелязвам някои детайли, предимно в тъмните краски. Защо например входът за зарядното за телефон в автомобила на Р. беше разбрицан? Защо не работеше CD-плейърът в колата му? Ами че то… и CD-плейърът на компютъра в ателието му не работи. А и Bluetooth колонката му се развалила. Да не говорим, че и той не беше заредил телефона си достатъчно. Аз можех да се похваля само с изтощена батерия и скъсани слушалки. Иначе бях взела лепенки, нурофен и клечки за уши. Това са неща, от които всеки има нужда, но никой не носи. Както и найлоновите торби за мръсно бельо.

Разбира се, всичко това са дреболии и никога нямаше да ги използвам срещу жив човек, още по-малко срещу него, ако не ме беше предизвикал. Надявам се, че ще успея да разкажа и за това, преди батерията на лаптопа ми да е паднала, програмата да е забила и някое CD да ми е отрязало главата.

Иначе Италианката, както той нарича Алфата си, возеше безупречно. Но и дотам ще стигна.

Отбихме към Копривщица, където да хапнем. В града нямаше жива душа. Допуснах, че докато сме пътували, в страната са обявили евакуация и всичко живо се е скрило под земята. Но открихме работещ ресторант, в който имаше един жив човек – сервитьорката. Двамата ми приятели се заеха да поръчват, да поръчват и пак да поръчват – като нехапвали от дълги години. Започнаха със супи, но не минаха без скара с гарнитура за основно; накрая помолиха да опаковат за из път почти всичко. До дояждането на остатъците не се стигна въобще, защото… ми… не излязохме от кръчмите.

Бяхме решили, че ще се разхождаме из парковете, ще посещаваме културни средища, ще хапваме на крак и няма да харчим излишно. А Р. успя да забележи – и да хареса! – три сервитьорки, чиито крака, бреки и маниери на стюардеса от луксозните авиолинии го впечатлиха особено. Това, досещаш се, изисква продължително наблюдаване и порядъчно количество алкохол в кръвта.

Междувременно част от концепцията за разходки и разглеждане на забележителности беше изпълнена още в Копривщица. Там видяхме синя стена, на която са издраскани различни имена. Нашите имена също присъстваха. Ако щеш вярвай, но бъди сигурен, че ще изгубиш, ако се хванем на бас, защото разполагам със снимков материал.

Видяхме и паметника на Тодор Каблешков, моста, където е гръмнала първата пушка и купчийниците. Най-много се впечатлих от природата наоколо. А да се обадим на нашата позната, която стопанисва къща за гости тук, не остана време. Щях да се зарадвам да се запозная с котките ѝ. Котки из провинцията много. Според майка ми в София също се забелязвало нашествие на котки в последните месеци. Аз имам котка у дома, Росен също гледа котарак – невероятния Гатто.

Животът без котка е труден.

Дори да изпиша „котка“ с главна буква – Котка – няма да сгреша. Защото в Казанлък имам приятелка, която смени името си от Милена на Котка. Когато във Фейсбук видиш снимка на буркан с течен шоколад, варненско море или котка, знаеш, че това е дело на Котка Й.

Но преди това получихме няколко знака, че вече сме на територията на Казанлък. Първо, по пътя, от който се влиза в града, с бясна скорост ни задмина черно BMW. „Добре дошли в Канзас!“, казах аз, търкаляйки из главата си мисълта, че BMW е в по-голяма степен диагноза, отколкото марка автомобили или нещо друго. После се опитахме да съзрем Дунавския ръкав на язовир Копринка, но не успяхме (и по-късно разбрах, че точно тогава са го източвали). Може да е било за добро. Ако го бяхме видели, вероятно щяхме да се разочароваме. Да ме прощават градските ми, но след като човек види Беглика, Батак и Въча, като че ли вече не му е до Малка и Голяма Гюрля.

Настанихме се в стаята за гости – тя се намира точно в центъра на града и е на доста тихо място. Вътре имаше три легла, които разпределихме, докато Росен търсеше място за Италианката. За него остана най-широкото легло, което имаше дори леко царски вид. Царят на хотелите, на дизайна, на облицовките, на камъните и на мебелите. Е, когато човек е добър, не можем да го отречем. А нашият Цар е добър. И взискателен към естетиката на интериора и екстериора.

А ако знаеш каква хубава смокиня беше разперила клони на терасата на стаята! Беше вързала плод, който впрочем може никога да не узрее. Дори Царят нямаше забележки към нея. А аз успях да доловя поезията от капките дъжд върху листата ѝ. Това се случи точно в онзи момент, в който Е. се опитваше да спи, а ние не спирахме да пием и да бърборим. Предполагам, че това стана повод за последвалото дребно спречкване между мен и Е., но то вече няма никакво значение. Защото обичам да прощавам и да ми прощават.

Това е то величието на човека.

Словото и Прошката.

И дори когато съществуват НОИ и НАП – дори тогава словото и прошката са най-великите неща на света.

Уча се всеки ден да бъда прощаваща. И светла, и ведра. Харесва ми, когато се получава. Ето един пример обаче, когато не се получи; поне не веднага. Разхождахме се из моя роден град и нашият Цар не спря да мрънка по повод на грозното ново строителство. „Как е възможно да сложат плочки за баня върху външната стена на тази сграда? Ах, как искам да изтръгна тази лайсничка! Да ѝ разкажа играта…“

Именно затова направих списък на неработещите му джаджи. Не за друго. Но после забравих и това. Защото в много отношения се оказа прав: когато видях улица „Искра“, откровено казано посърнах. Това не е улицата от моите тийнейджърски години. Тук Дъгата не е същата, пейките са други, а Стъргалото – старият метълски бар – е превърнат в букмейкърски пункт.

Но пък Розариумът ни поглези със своите стари кестени и липи. Младежи караха тротинетки и скейтборди. Майки разхождаха деца. Влюбени се държаха за ръка. Нямаше китари като в младостта на татко. Функциите на китарите се изпълняват от приложенията в телефона.

Докато си пийвах и гледах, и дишах чист въздух под късното следобедно слънце, стигнах до идеята за вълнообразното развитие на този парк. През 70-те тук е било пълно с млади хора, с музика и смехове. После по мое време беше почти пуст. И сега отново живее. Никаква причинно-следствена връзка не успях да прозра, освен една: тази за материалното благосъстояние на града. А то е свързано и с разни компромиси. Точка.

Вечеряхме в ресторант. Те отново поръчаха много, а изядоха малко. Нищо, де.

А на следващия ден попаднахме в правилната кръчма – там, където те отново поръчаха много. Нищо, де.

Дойде Котка. Не бяхме се виждали от близо двайсет години.

Същата свежа откачалка си е, да ти кажа.

Станала е психотерапевт. Реши да разкаже на моите софийски приятели, че като ученичка в осми клас съм изглеждала като второкласник. Спомних си как тя се шегуваше с мен, че си купувам дънките от детски магазин. Не знам защо, но сметнах за необходимо да си го върна и изръсих едно доста Скорпионско изречение. Стори ми се, че се натъжи и затова побързахме да сменим темата.

Котка разказа как си купувахме вестник Teenager Love, който излизаше всеки петък, но ние го търсехме по будките още във вторник. От вестникарските будки пробвахме да си купим и мармалад от шипки. Голям смях падаше. И не стига всичко това, но и веднъж пихме по бира зад супера – в блока, в който живееше учителят ни по история; той се показал на терасата и ни попитал дали да ни донесе мезе.

После установих, че лошите спомени са се свили до незначителност и не напират да излязат; всичко е просто шега. Сериозно е само това, че всеки от нас носи някаква диагноза. А бе, то и това не е толкова страшно, стига да има толерантност.

А след това се озовах пред публика от близо четирийсет души, в компанията на Калин Терзийски – всеки от нас двамата с микрофон в ръка и чаша вода до себе си. Литературното четене мина брилянтно – аз разказах как Уди Алън е бил набеден за интелектуалец (и в много отношения се чувствам по същия начин) и как Чудомир кихнал три пъти, докато разигравал сцената с обесения Васил Левски. Кайо поднесе още по-фина беседа, очертавайки пътя на писателя през задължителните Хайдегер, Сартр и Бодлер. А голямата изненада беше, че класната ми дойде и седна на първия ред с цвете в ръка. Мислех, че ме мрази. Ако беше така, нямаше да се сърдя, защото знаех, че го заслужавам. Но тя се усмихваше. Когато взе думата, го направи, за да ми напомни, че няма лоши деца и че още си пази диска с българска музика, който съм ѝ подарила.

Няма лоши деца. Това дори ме подсеща за една реплика на покойната ми баба: „Колкото по-големи ставате, толкова по-големи магарета сте!“. При мен е обратното – от магаре се превръщам в човек. По-страшно би било, ако се превърна в котката на някой художник.

Всъщност, защо не? Ако ме храни, ще го обичам.

Класната попита и защо бяхме затворили съученика ни – единственото момче в класа – в шкафа. Не избухнах в смях, само защото емоциите ми бяха стигнали до гърлото и вече се чудех на кое как да реагирам.

„А какво се случва, когато другарчето ни се напие до припадък?“, попита тя тайфата, когато вече бяхме седнали в ресторанта – да се почерпим по чашка след четенето (тази „чашка“ се повтори няколко пъти – от всички, и повлече след себе си и пица, и салата, и какво ли не). „Окъпваме гоооо!“.

Това вече го помня. Странно, нали? Обикновено хората не помнят, когато са пияни.

Докато класната бъбреше живително с останалите, аз се върнах назад и си спомних как тя ни разказваше за появата на българите. „Ние, българите, произхождаме от траките, славяните и прабългарите. Моят преподавател в Университета обичаше да казва, че докато те са правили българите, на вратата почукало и се намесило и едно циганче за аромат“. Сещаш се, че това предизвикваше фурор в зелените ни главици.

Едно дете падна в някаква дупка на Тюлбето. Много се уплаших. М. и Х. – художниците, с които се запознахме на четенето, се опитаха да помогнат; детето плачеше страшно. Постепенно осъзнахме, че дупката в якето на Р., от която излиза пух, има практическа полза: след като пухът излезе от там, якенцето ще стане тънко. Лято идва все пак. През нощта спах дълбоко и не помня да съм сънувала нещо.

На следващия ден Е. тръгна за Пловдив. Престоеше ѝ празник. Ние потеглихме към Троян, където имахме важна среща. Дори художниците и поетите имат делови ангажименти. Понякога.

И те не минават без нещо за пиене.

Канеше се да вали и това малко ме смущаваше. Предстоеше ни да преминем през Шипченския проход, а на Р. му се пиеше. И о, ужас – при едно изпреварване, което той предприе, колата се развали. Успяхме да се върнем в дясната лента, но се наложи да спрем. Той беше сигурен, че тръбата за еди-кое си се е спукала. Била си спукана и преди, ама в сервиза му я стегнали. Сега трябваше да я почисти и да я потегне.

За жалост обаче нямаше отвертка. Опита с монета от пет стотинки, а аз му предложих и моята пинцета. Накрая един трион, който намерихме в багажника, свърши работа. И ето ни отново на път. Като изключим дъжда, който заваля и мъглата, която се спусна, пътуването мина изрядно.

Какво се случи в Троян ли? Там много ми хареса. Беше хладно, а въздухът чист. Нямаше кич – нито на площада, нито по улиците. Читалището е светло и почти луксозно място, а градската галерия прави впечатление с класата си. Музеят на Иван Хаджийски ни подслони за по питие. После за обяд, за вечеря и за закуска – мекици с мед и билков чай.

Напихме се с Е.Р. Припомнихме си моя рожден ден – онзи, който отпразнувахме на таванчето на Д., светло му небе, в София. Беше поканил Е.Р., Т. и К. Те ми подариха торта и полско букетче. Аз изпях португалска песен – на Sara Tavares. Сещаш се, че не знам и дума португалски и че пея фалшиво. Нали?

„Кой счупи уискито, което донесох тогава – ти или Д.?“, попитах Е.Р. Това беше обект на дългогодишен спор, докато Д. беше жив. Всеки от тях двамата казваше, че другият го е счупил. „Ти го счупи!“, каза Е.Р., след като помисли малко. И се засмя.

Нали ти казах, че носех лепенки? Залепихме дупката в якето на Р. с една.

Ако топлото все пак дойде, якето ще бъде излишно.