Представяне на книгата “Вокалното стихосложение”

Деница АСТАХОВА

Последната книга на казанлъчанина Румен Денев “Вокалното стихосложение” ни показва автора ѝ в различна светлина. За много от нас е известно, че той е филолог, специализирал в московския Литературен институт “Максим Горки”, член е на Съюза на българските писатели и Българския П.Е.Н. център, главен редактор на казанлъшкото списание за литература и изкуство “Кула”, поет и есеист с

богата творческа биография, която започва още през далечната 1973 г. До днес Румен Денев има издадени 12 книги с поезия и есеистика. Негови поетични творби са публикувани в знакови литературни издания от миналото като списания “Родна реч”, “Пламък”, “Септември”, “Тракия”; вестниците “Пулс”, “Народна младеж”, алманаха “Зорница”, а в момента неговата поезия присъства в екектронните страници на специализираните списания за съвременна литература “Нова социална поезия”,“Нота бене” и “Факел”.

Той е носител на Националната награда за поетически дебют „Южна пролет“ през 1987, Националната награда за патриотична поезия „Иван Нивянин“ през 2014 и съпътстваща награда на конкурса „Христо Фотев“ (Бургас) за книгата “Вокалното стихосложение”, което представлява изследване в областта на литературознанието и върху което акцентираме в този текст.

 Книгата “Вокалното стихосложение” е издадена от Университетското издателство “Паисий Хилендарски” през 2019, на която редактор е доц. д-р Красимира Чакърова, а корицата е дело на художника Стефан Христов. Тази книга вече е представена в Националната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” и е участвала като културен акцент в инициативата “Нощ на изкуствата”, когато е представена от поета Иван Ланджев пред старозагорската публика в къщата-музей “Гео Милев” през месец септември 2020 г.

 Пристъпвайки към представянето на книгата, започвам с уговорката, че ще говорим за поезия в един малко по-особен смисъл, защото поезията ще бъде разглеждана в светлината на теоретичното ѝ осмисляне, така както е видяна в изследването на Румен Денев.

Обект на това изследване е реализацията на стилистичния похват асонанс в съвременната българска поетическа реч и по-конкретно в творчеството на двама съвременни автори Румен Денев и Детелина Димова. Обосновавайки в книгата един модерен поетически експеримент, авторът ѝ се озовава в двойна авторова роля, която налага необходимостта филологът Румен Денев да чете и цитира поета Румен Денев. Този акт можем да разчетем като знак за висока самонаблюдателност на твореца и като привързаност към манифестните жестове на модернистите, които въплъщават новаторските си естетически възгледи в своите художествени творби. Един синтез на поезия и поетика, по-рядко срещан като съзнание и в съвременната литературна ситуация.

 Въпреки академичния характер на книгата, нейната насоченост е ориентирана към по-широк читателски кръг от любители на поетическото слово и може да бъде разглеждана като ръководство за модерна поезия (един вид нова поетика), снабдено дори със старателно разработен речник на ползваните термини в книгата, поместен в Приложение 2.

 Самата книга се състои от две части. Първата е теоретична, а втората носи илюстративен характер и коментира стихотворенията от стихосбирките “Звукописи” на Румен Денев и “Сънуващият ум” на Детелина Димова.

Поставените цели в изследването могат да бъдат обобщени в три основни насоки. Първата цел на автора е насочена към изграждане на теоретичната основа на изследването, в което се дефинира и откроява ролята на асонанса като специфично ритмообразуващо явление в поетическата реч, което дава основание на Р. Денев да разглежда асонанса и римата като един и същ метафоничен процес на периодично повторение. В теоретичния увод е направен кратък обзор на състоянието на проучванията върху метафонията и са изведени приносните моменти от иследванията на значими български литературоведи като Мирослав Янакиев, Олга Дейкова и Радосвет Коларов.

Освен това, книгата цели да представи и разясни иновативния творчески асонансен експеримент, наречен от автора вокално стихосложение. Третата цел на книгата е да аргументира тезата, че звукописът като съзнателна творческа стратегия може да оказва ключова роля при възприятието на идеите, образите и посланията, вложени в поетическата творба.

 В самото начало авторът запознава читателите с определението за асонанс като съзвучие или повторение на еднакви гласни звукове в един или няколко текстови фрагмента и дава представа за това поетическо звучене с класическата 7-ма строфа от Ботевото стихотворение “Хаджи Димитър” (“Настане вечер - месец изгрее…”), в която благозвучието е постигннато чрез повторението на гласната “Е”. Такова благозвучие е означено от Радосвет Коларов в монографията му “Звук и смисъл” с термина метафония - термин, който дава възможност да се обобщят художествени явления като звукопис, еуфония и звукова инструментовка. В споменатата монография проф. Р. Коларов предлага научна дефиниция за метафоничните структури и определя типовете звукова организация.

 Интересен момент от изследването на Румен Денев представлява схващането му за възможността поетическият текст да оказва въздействие, чрез провеждане на образни внушения чрез метафоничната сугестия и нейното разрушаване с десугестия. Според поета-теоретик, във времена на социално спокойствие поетическата реч звучи плавно и хипнотично, а във времена на социални трусове тя е отрезвяваща и подчертано десугестивна, тъй като е подчинена на целта си да разруши навиците на старите наложени художествени представи.

Р. Денев разглежда смяната на творческите методи в исторически план, назовавайки ги метафонична сугестия и десугестия, и проектира това свое виждане върху българската поезия, като очертава във времева линия поетиките на Николай Лилиев (символизъм) - Гео Милев (модернизъм, експресионизъм) – Атанас Далчев (предметна поезия).

Втората част от книгата „Вокалното стихосложение“ поставя проблема за художествените функци на метафонията и отговаря на въпросите как може да бъде направена една модерна поетическа творба и как, въпреки следването на един и същ конструктивен поетически принцип, който тук се изразява в последователното повторение на един и същ ударен вокал във всяка от думите в стихотворенията, може да бъде запазена автентичността на авторовия стил. Тези въпроси намират подкрепа в постановката на Юрий Лотман, според когото функцията на фонемното повторение в стихотворението носи неочаквани смислови отенъци, защото това повторение се пренася в “думите, които се оказват сгрупирани от някакъв образ. Към естествените семантически връзки, организиращи езика, се добавя “свръхорганизация”, съединяваща несвързани между себе си в езика думи в нови смислови групи”[1]

Ползвайки за илюстрация творби от стихосбирките “Звукописи” на Румен Денев и “Сънуващият ум” на Детелина Димова авторът убедително доказва, че въпреки общия вокален модел, приложен в изграждането на стихотворенията, поетическият стил може да се запази благодарение на индивидуалните образни ансамбли, които изгражда всеки от поетите.

В заключение бих искала да поставя въпроса за естетическата функция на метафонията, конкретизирана в настоящата книга в изследването на асонанса като звуков похват.

Тази функция на метафонията в поетическия текст може да бъде разчетена и като стремеж към прекрасното или, по-скоро, като тъжен зов по неговата загуба в нашия прагматичен свят. Метафонията на пръв поглед не носи смисъл, но в голяма степен способства за приканване на читателя към една игра на въображението, която се състои в разпознаване и интерпретация на зададените в поетическия текст звукови образи мисли. Това, което поетическият език постига с помощта образите, според Йохан Хьойзинха представлява игра. Игра, която се простира в “свят, създаден от ума, където нещата имат друг облик, различен от “ежедневния живот”, и са свързани помежду си с връзки, различни от логическите”. Именно в тази образна поетическа игра може да бъде осъзната органичната връзка между поезията и играта”[2], тъй като “Поезията - в първоначалната си същност като фактор на ранната култура - се ражда в игра и като игра”[3].

Съвременната българска поезия, пък и класическата, не се отличава с много опити и образци за поетически експерименти и художествените и теоретичните проби на Р. Денев обогатяват усилията на българските поети в тази посока. Съвременният възприемател може да се подчини на магията на метафоничната сугестия, но заедно със съвременния поет може да се гмурне и в експеримента, което допринася за шлифоването на поетическия език и усъвършенстването на поетическата изразност и нашето художествено възприятие.

[1]Лотман. Ю. Анализ поэтического текста, Л., 1972, с. 64.            

[2] Хьойзинха. Й., Homo ludens, “Захари Стоянов”, С. 2000, с. 177.

[3] Пак там, с.180.

--------------------------------------------------------------------------------------------

Деница Астахова е докторант по теория на литературата към катедра „Методика на езиковото и литературното обучение и литературознание“ на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Завършила е магистърска програма „Литература и култура“ и „Българска филология“ в същия университет. Професионалната ѝ насоченост и интереси са в сферата на литературната история и теория.

Горният текст е подготвен за представянето на Румен Денев в Музея на розата в Казанлък на 24. юни.