Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Една история от Страната на орлите

fderdcКостандина БЕЛО

- Тате, недей! Тате! Моля те, забрави за кръвното отмъщение, прости на семейство Ахмети! Умолявам те! - викаше със треперещ глас Адиса. Сълзите се стичаха по зачервеното ѝ лице, докато тя коленичеше пред него и се молеше с всички сили.

- Адиса, никога не бих простил това, което те сториха! Чуваш ли? Никога! - извика Крешник. - Отнеха живота на брат ти, сега трябва да си платят.

- Тате, този кръговрат няма да спре никога, разбираш ли? Ти ще отнемеш живота на сина им, те ще се върнат за теб, после и за моя любим Бесим*. Ще загубя всички ви.

- Aз съм мъжът в семейството и никой не може да осквернява така честта на нашата рода. Кръв за кръв! – извика победоносно баща ѝ.

По хладнокръвния му поглед личеше, че беше готов на всичко. На лицето му беше изписано отмъщение. Жаждата за него беше толкова голяма, и толкова сладка, че не мислеше дори и за последиците, които щеше да причини. Той желаеше със цялата си душа пролятата кръв на Замир Ахмети, човекът чиито ръце бяха оцапани с кръвта на по-големия му син. Ризата с кръвта на сина му беше простряна отвън, за да напомня за случилото се. Само мисълта за отмъщението го държеше още жив. Само тя можеше да донесе лек за душата му. Това бе закон, начин на живот. Кръв за кръв!

Крешник взе оръжието, прекрачи прага без дори да се обърне, за да погледне дъщеря си, която лежеше на земята като труп. Чу се вик „За тебе, синко!“, а след него и изстрел - първи, втори…

- Неее…

- Мамо, мамо, събуди се! – викаше 6-годишния Бесим, побутвайки леко майка си по рамото. - Пристигнахме! Пристигнахме!

Адиса уплашено отвори очи. За пореден път сънуваше един и същи кошмар. Една и съща ужасяваща случка. Едвам успя да се осъзнае. Притеснението, неспокойствието, страхът я бяха сграбчили силно в тъмните си обятия, тя не можеше да намери покой освен в моментите, когато галеше меките коси на малкия Бесим. Това бяха единствените кътчета на сигурност и спокойствие за нея.

Бяха пристигнали в село Върник. Тя погледна към часовника, беше 9 сутринта. Слънчевите лъчи галеха нежното ѝ младо лице, по което тъгата и болката безмилостно и преждевременно бяха оставили своите белези. Тя беше млада, още на 24 години, а беше преживяла толкова страдание. Крехкото ѝ момичешко сърце колко пъти беше прорязвано и зашивано наново?! Всеки, чувайки нейната история, щеше да се замисли какво ли толкова бе сторила, че Бог я бе наказал така жестоко. Нима няма милост към тази крехка душа, която толкова много беше изтърпяла, започвайки от загубата на съпруга ѝ, после големия ѝ брат, а сега кой знае какво ли може да се е случило със баща ѝ и с другия ѝ брат. А горката ѝ майка, сигурно беше съсипана. Черните облаци постоянно висяха над тяхната къща. Това беше прокълнато място. Освен да избяга, Адиса не виждаше друго спасение. Само на юг щеше да се спаси от безсмислицата на кръвното отмъщение.

- Адиса, време е да слезеш… - каза шофьорът. - Къщата на семейство Пандо се намира точно до изворчето, на две минути от тук. Върви все така направо и ще я намериш.

- Благодаря ти безкрай! - промълви тихо Адиса с малкото сили, които ѝ бяха останали, метна на гърба си единствената торба, която беше взела със себе си. Вътре имаше няколко чифта дрехи и хляб за по пътя, както и малко пари. Хвана Бесим за ръката и двамата бавно почнаха да вървят по каменистата улица на селото.

Селцето беше много малко, от онези в които всички се познават и са роднини. Докато вървяха, събираха погледите на всички хора, които искаха да узнаят кои са новодошлите. Адиса не усещаше какво се случваше около нея, мислите я бяха погълнали цялата. Успя да я събуди гласа на сина ѝ.

- Мамо! Мамо! Виж! Виж животните! - радваше се малкото момче.

Тя го погледна и му се усмихна нежно.

Селото беше спокойно, във въздуха се носеше пролетния аромат на разцъфнали цветя, както и животински звуци.

Ето че пристигнаха. Госпожа Пандо беше седнала на един дървен стол пред вратата и се наслаждаваше на прекрасния пролетен ден с чаша домашна лимонада. Когато видя гостите, тя ги посрещна с голяма усмивка.

- Добре дошла, Адиса! А това трябва да е малкият Бесим! Заповядай, сладурче! - каза тя и му протегна една чиния с халва в нея; мъничето се зарадва. - Заповядайте елате!

Госпожа Пандо от две години живееше сама, съпругът ѝ беше починал, а деца нямаха. Тя беше приятелка с шофьора, който докара Адиса. Той постоянно разнасяше стоки из страната и когато Адиса го беше помолила за място за подслон на юг, той беше предложил неговата скъпа приятелка, милата госпожа Пандо. Тя, разбира се, прие веднага, беше човек с добра душа, пък и нямаше да откаже малко компания в тази голяма празна къща. Жената се нуждаеше от малко живот. И като видя младото момиче и малчугана сърцето ѝ се стопли, имаше чувството, че и къщата се превърна в истински дом.

И тримата вървяха през светлия двор, пълен с красиви цветя. Личеше си, че госпожа Пандо бе положила много грижа и любов за тях. Адиса се огледа, мястото беше наистина приятно, по-хубаво от нейния дом. Всъщност, всичко беше по-хубаво. Бащиният дом за нея вече не съществуваше, това беше място на тъга, на съсипан живот, на пролята кръв. Всичко беше мъртво за нея. Не искаше нищо да ѝ напомня за това старо „гробище“. Животът за нея там се бе превърнал в същински ад. Кръвната мъст засенчи майчината грижа и любов, братската закрила и бащината сигурност от детските ѝ години.

- Ето, тук на първия етаж е кухнята, а горе вдясно се намира и вашата стая, чувствайте се като у дома си… - каза мило госпожа Пандо.

- Не знам как да ви се отплатя! Ще направя всичко за вас, наистина всичко! – промълви Адиса с просълзени очи. Тя наистина не можеше да повярва, че всичко се подрежда така добре.

- Не ми благодарете. Аз съм една стара баба, моите години са на привършване, сам сама съм, тази голяма къща не ми е притрябвала. Вашето идване ми донесе малко радост. Та така, отивам да сипя на кокошките, а вие се настанете удобно, приготвила съм ви и закуска, на масата е.

Адиса не знаеше какво да каже, беше толкова уморена от всичко, дори не можеше да повярва, че вече бяха на сигурно място, но дали? Веднага изгони тази мисъл от ума си и двамата с Бесим влязоха вътре…

Денят мина неусетно, момчето веднага си намери приятелчета от селото и започнаха да си играят, докато Адиса цял ден се опитваше да се разсее, вършейки домакинска работа. Все още ѝ тежеше това, че беше напуснала дома си, че беше изоставила семейството си, майка си, баща си, брат си. Дали бяха добре? Дали все още бяха живи? Очите ѝ се просълзиха, едва ли някога щеше да си прости това, което направи, това че изостави всички. Но може ли да я вини някой, все пак го направи за сина си, за неговото добро, кой знае какво щеше да стане, ако беше продължила да живее в това проклето място. Малкият Бесим нямаше да може да се спаси от кануна и кръвната мъст щеше да сграбчи и неговата ангелска душа. Не, тя не можеше да го позволи това! Не! Не и на нейното единствено съкровище.

Вечерта дойде бързо. Тримата вечеряха заедно. Госпожа Пандо не попита Адиса за повече подробности за семейство ѝ, не искаше да я разстрои, затова разказваше някои весели случки на малчугана, за да го разсмива. Изглеждаше, че това наистина ѝ доставяше удоволствие. Изведнъж заприлича и тя на дете. Всички бръчки по лицето сякаш избледняваха, като се чуваше нейния смях, вдъхващ живот. Празнотата, която усещаше досега най-накрая се беше запълнила.

- Лека вечер ви пожелавам, мои скъпи деца. - така ги нарече госпожа Пандо и отиде да си легне.

Адиса почисти масата и заедно със сина си отидоха да легнат. Бесим заспа веднага, беше се изморил от игрите през деня. Адиса затвори очи, и сънят я понесе нанякъде…

- Тате, недей! Тате!

- Кръв за кръв!

Първи изстрел, втори …

- Неее…

Адиса се събуди цялата в пот. Отново бе сънувала същия кошмар. Тази една и съща случка, която я измъчваше и която я накара да замине. Тя не можеше да понася повече загуби, повече мъчения, повече пролята кръв. Толкова много ли искаше от живота? Само малко спокойствие и радост за душата. Но уви, нямаше как да ги получи.

Сърцето ѝ почна да бие бързо, веднага я връхлетяха същите мисли за семейството, за сбогуването, за последните прегръдки с тях… Дали бяха още живи? Чувството за вина я изяждаше отвътре бавно, полека. Едвам-едвам дишаше. За момент се обърна и като видя Бесим как спокойно спи до нея, се успокои. В момента той беше единствената ѝ надежда, малкото ѝ ангелче. Докато той беше добре, всичко щеше да е наред. Почна да го гали нежно по косата, с всяко милване добиваше все повече и повече кураж. За миг забрави всички безпокойства на миналото си, всички нещастия, всички болки, угризения, всички сълзи, които беше изплакала в безсънните нощи, всички загуби на близки и загуби на късчета от нейната душа. Забрави и за другите терзания за бъдещето, дали ще се справи с живота в това далечно място, дали ще успее сама?.. Сама ли? Та тя не беше сама. Всичко, от което се нуждаеше, беше до нея, целия неин свят сега спеше спокойно. И тя беше вече спокойна. Не я интересуваше какво я чака...

Адиса наметна едно горнище и се доближи до прозореца. Вдиша дълбоко въздух, затвори очи и се помоли. Помоли се за нейното семейство, с надеждата прошката да победи над кръвната мъст и един ден да може пак да се види пак с близките си. Навън хоризонтът се оцвети нежно от първите слънчеви лъчи и се чу кукуригането на петел…

 

------------------------------------------

iujjhАвторката Костандина Бело е на 20 години, българка от Албания. В момента учи право в Софийския университет. „Бягство“ е първия ѝ разказ. Той бе отличен с трета награда /при неприсъдена първа/ в сериозния литературен конкурс „Албена 2021“, в който със свои творби участваха 229 автори от страната и българската диаспора във Великобритания, Белгия, Молдова, Сърбия, Германия и Албания.

На добър час на талантливата млада авторка!

  


* Канунът на Лек Дукагини е сбор от обичайни традиционни албански норми от миналото. Наречен е на името на феодалния владетел Лека Дукагини (1459-1479), който го е кодифицирал и утвърдил. Важна част в него заема и феноменът на кръвната мъст. Когато член на едно семейство убие някой от друго семейство, започва вражда между семейството на убиеца и на убития. Всички мъже от семейството на убиеца са заключени в къщата. Само жени имат разрешение да излизат и да живеят нормален живот. В къщата на убития мъж ризата му с кръв се поставя върху въжето за дрехи, без да се пере, за да припомня, че трябва да се отмъсти, а дотогава тя не се отстранява. Така враждата продължава, докато не бъде пролята и последната капка кръв. В най-добрия случай семейството на жертвата прощава кръвта или оставя въпроса на властите.

* Бесим - това име на албански означава вяра.

 

  

 lfswt

   ukraynna

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

ЕЛЕОНОРА
Сряда, 13 Юли 2022
article thumbnailзлободневни частушки               Аз съм горда руска патка и съм родом от Камчатка. Боря се за Русский мир от Сухуми до Сибир.   С гола гръд ще браня МОЧА! Всеки Кирчо ще разточа дето смее да прогони руските...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...