или Истината за дядо Коледа

Петър МАРЧЕВ

Барба Яни – повелителят на калканите, господарят на паламуда – отпи замислено от тръпчивата алжирка, замези с трошица чироз и се взря навън, в сивото декемврийско небе.

- До довечера ще завали, няма начин щом е Коледа да не вали сняг! – предрече той и уж небрежно добави. – Искате ли да ви кажа истината за Дядо Коледа?

- Разкажи ни, барба Яни! – помолихме го в хор и го загледахме в устата като божество. Или по-точно, като човек, завърнал се от Отвъдното. /То се случило както си варял нелегално в мазето джибровица – от самоделното електрическо казанче така го изпрал токът, че сиромахът изпаднал за не знам колко си време в клинична смърт./

Ако ми позволите, ще започна историята малко по-отдалеч, окашля се културно в шепата си барба Яни. Нали познавате Чико, дето изчезна?! Та той, същият този гаден чаровник с орлов нос, мургава кожа и мустак, който му стоеше като залепен, тогава бил пипнал трипер. И вместо да се поразтревожи поне мъничко и да хукне да търси антибиотици, той – напротив. Засиял някак отвътре, подобно бременна жена, и се разтичал – от къща на къща, от апартамент на апартамент, по роднини и приятели – да се хвали със срамната си болест.

- Знаеш ли, лепнах трипер – усмихвал се благо. – Здравичката прокапах! – просиявал целият.

Горкичкият, цъкали състрадателно с език близките му, защото единственото разумно обяснение на неговия случай било такова: “Превъртял е!” Че как иначе – Чико, първата полова шпага по цялото Южно Черноморие, познавачът, който би могъл да напише монография за разновидностите, усложненията и лекуването с подръчни средства на гонореи, катари и бели течения, храбрецът, спечелил десетки химически войни срещу цели батальони от онези срамни гадни гадинки – същият този човек ще вземе да се хвали с някакъв си трипер като пъпчив пубертет?!? Абсолютна смехория, или по-скоро – страшна загадка, която карала мозъчните клетчици и неврончета да пукат от безсилие!

- Е, и?! – омаломощени питали приятелите и роднините, докато мозъците им припуквали като внесени на топло борови шишарки. А той, извергът, се усмихвал непоносимо загадъчно, досущ леонардов модел. И тъй като те не знаели по-ефикасно средство за научаване на чужди тайни, изваждали кой каквото има: уиски, анасонлийка, бренди, вишновка, узо, коняк, домашна пърцуца, ментовка, водка, бенедиктин, ликьор “Роза”, саке, джин, вино или бира. И, разбира се, никакво мезе! Защото кой ще е тоя мазохист, който ще удължава любопитствената си агония с разни мезета?! Когато ударел часът на истината, телата на пиещите полека се превръщали в пазарски мрежи, изплетени от червено-сини артерии и вени, артерийки и венички, капилярчета и нервни окончанийца. А в пазарска мрежа нима може нещо да се скрие?! Тогава Чико изплювал камъчето…

Било в края на сезона, вече му било писнало от чейндж, мадами и пиянски оргии, омръзнало му било да се прави на интересен, да лъже за удоволствие, да се перчи и да размазва носовете на по-нахалните от него гларуси. Затова набутал в един сак десетина консерви, още толкова книги, метнал на рамо някаква едноместна палатка и поел надолу. Надолу, сиреч, на юг. Избрал си на картата най-безлюдното място по цялото крайбрежие и след няколко часа автостоп и пеши ход през пущинаците, пристигнал. Местенцето наистина си го бивало – заливчето било досущ като нарисувано върху таблите на креват, само дето нямало палмички; тук-там из водата били разхвърляни бели скали, сякаш огромни буци саламурено сирене, а току зад плажчето се извисявал стръмен и величествен, като готическа катедрала, скалистият бряг. Да споменавам ли, че по златистия пясък, който вълничките кротко ближели, не можело да се открие нито празна бутилка от кока-кола, нито фас, ни едничка дори изгоряла наполовина клечица кибрит?!

И тъй, Чико разпънал едноместната си палатка и се отдал на природосъобразен и бих казал дори – аскетичен живот. Сутрин ставал в зори, бягал по плажа или пък плувал в морето навътре, докато му станело страшно. И едва след като се надишвал с йодни пари, простирал тялото си на плажа, а самият той под формата на чисто съзнание нагазвал водите на човешкото познание. Позачитал Платон, балтавел се с Киркегор, с ловна стръв си устройвал сафарита из мрачните дебри на езотеричната философия, прелиствал с благоговение Светото писание… Веднъж, май било следобед, си лежал на плажа и усилено се отдавал на размисъл. Бил се вторачил в миналото си и прехвърлял година по година, сезон по сезон нерадостното си чавдаро-пионерско детство. После запрелиствал с все по-нарастващо отчаяние и удоволствийцата от захарно-памучната си младост. Когато затворил и последната страница от албума на миналото, жестоката истина го зашеметила: В ДОСЕГАШНИЯ МУ ЖИВОТ НЯМАЛО АБСОЛЮТНО НИЩО, ЗАРАДИ КОЕТО ДА СИ СТРУВА УСИЛИЕТО ДА ЖИВЕЕШ!! Господи, простенал той, защо идват човеците на този свят?! Ето, аз опитах всичко, бях всякакъв, но не проумях смисъла на човешкия живот… Какво друго ми остава сега, освен да бъда мъртъв?!.

"БЪДИ ДОБЪР! БЪДИ ДОБЪР!" – отекнал гръмовен глас, а на Чико му се сторило, че Дух небесен слязъл върху него в телесен вид, като птица. Докато махне разтворената книга, с която бил покрил лицето си, забелязал само някакъв гларус, издигащ се нагоре. Небето било препълнено с окатранени облаци, които се блъскали и грохотели като празни вагони-цистерни на гара разпределителна. Затова нашият човек въобще не се бавил – скатал за отрицателно време палатката, сбутал книгите в сака и преди бурята да се развихри както тя си знае, махал вече на автостоп. Прибрал се вкъщи по тъмно и, както бил изнурен от двуседмичните пости и аскеза, прищяло му се да подкрепи тялото си нейде из града, в по-човешка обстановка. Пътьом обаче, пред Интерхотела, по навик ли – не знам – обрал доларчетата на някакъв арабин в бяла галабия. Не че го обрал в буквалния смисъл на думата, просто му пробутал в замяна пачка столевки – новички и шумящи, само че печатани през деветстотин и балканската година. После си хапнал и пийнал с неописуемо блаженство в уютната кръчмица до входа на морската градина. Сетне на подкрепеното тяло му се прищяло и още нещо, затова Чико решил да врътне една шайба на Маца, оная същата, дето имала свенливия вид на пансионерка, но която… не знам дали ме разбирате. Всичко тръгнало добре, Мацето си била вкъщи, но докато се халосвала и се опитвала да познае кой се обажда, на нашия човек му се сторило, че нещо става с него. Грешка, рекъл и затворил телефона, защото съвсем ясно усетил как прокапва отдолу. Трипер, поставил светкавично диагнозата и едва не полудял, тъй като повече от две седмици не бил и помирисвал жена! Схващате ли?! В следващия миг обаче всичко му се изяснило – той си спомнил гръмовния глас на плажа и проумял, че това не е било никакъв сън, и че този трипер всъщност е знак, предупреждение  о т г о р е! И изведнъж му станало леко и радостно като си помислил, че това си е най-обикновена гонорея, а предупреждението би могло да бъде и под формата на меланома, или пък тумора на Юинг, нали така?!

Та такава била загадката относно срамната болест на Чико, въздъхна барба Яни и отпи от черната алжирка, без да замези дори и с трошица от чироза. Но историята си има своето продължение, защото още на следващия ден нашият човек се заел да върши добри дела. Когато в градския автобус на някакъв гражданин му паднал портфейла, той го бутнал по рамото, усмихнал се добронамерено и рекъл: “Извинете!” "К’во си се хилнал бе, педал!" – срязал го гражданинът. С върховно усилие на волята Чико успял да спре десния си ъперкът, който в следващия миг щял да превърне лявото му око в морава патладжанена обелка. Повдигнал с пръст ъгълчетата на устата си, за да наподоби някаква усмивка, и с хрипкав глас довършил: “Портфейлът ви е паднал”. Обаче оня не само не му благодарил, ами писнал, че му ги няма сто двайсе и три лева и се вкопчил в благодетеля си с вика: “Помощ! Джебчия!” Автобусът спрял, пристигнала патрулна кола и нашият човек замръкнал в Районното.

А сега се дръжте здраво за столовете, за да не паднете, предупреди ни барба Яни. Както си лежал на нара в ареста и не знаел какво да мисли, задържаният усетил, че някой го побутнал в хълбока. Отворил очи и що да види – Ангел Господен, целият в сияние! "Обуй си обущата и върви след мене!", рекъл му той. Излезли двамата от ареста, чиято врата сама се отворила, минали и през железните врати, до които, кротък като агънце, спял постовият. Ангелът изчезнал, а Чико бил свободен! Всичко това той го разправил на един свой чичо – мъдър и вярващ човек – същата нощ, когато отишъл да му иска в заем изкуствена бяла брада и някаква подходяща червена дреха. Защото вече бил решил да продаде скътаната от чейнджа валута и да купи подаръци, които, дегизиран като Дядо Коледа, да раздаде на децата. Стефко, момчето ми, че защо ти е брада, казал чичото. Нима когато върши добро, човек трябва да крие лицето си като престъпник?! Пък после погледни в килера – старият червен балтон на стрина ти дали няма да ти влезе в рбота…

Всъщност, точно по това време – малко след Коледа – нашият човек изчезна, ако си спомняте. Някой каза, че бил заминал за Америка, друг се кълнеше, че лежали заедно в Белене… А истината е такава – направи кратка, но изпълнена с вътрешен драматизъм пауза, барба Яни – просто Чико станал наистина   д о б ъ р   и бил   в з е т – като праведния Енох! И ако щете вярвайте, но след онази авария с ракиеното казанче, когато душата ми се устреми към Бога, пътьом го мярнах и него. Само че не съм съвсем сигурен дали опаковаше коледни подаръци или проверяваше пухкавостта на първокачествения коледен сняг, който се съхранява на едно място с едрата градушка, колкото талант тежка, пазена за времената на рат и възмездие…

- Ето, заваля! Аз нали ви казвах! – тържествуващо натопи мустака си в чашата с алжирка барба Яни.

Ние го загледахме със страхопочитание, тъй като сбъдването на това му предсказание ни изпълни с вярата, че всяка думичка от тази история е самата истина. А и нима е възможно в ден като този – Рождество Христово – човек да устои и да не повярва в Доброто, което е другото име на Бога?!

Из „Цигански роман”, ИК „Сиела”, 2012