Гласът на България

Национален новинарски портал

 

 

 gg

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Всички сме участници в най-коварната битка – за душите ни. По какъв начин можем да оцелеем духовно в този така объркан и объркващ свят?

cdeПреслав СТОЯНОВ

Питал ли си се какво точно не е наред в нашето съвременно общество? Примерно, защо все по-засиленото материално благоустрояване води до все по-дълбок морален упадък? Или защо свободата и личното право са издигнати в култ и нищо не стои по-високо от „правата на човека“? Защо именно сега са на мода различни активистки движения (феминистки, екозащитни, антирасистки, ЛГБТ и пр.)?

Защо толкова много хора са вегани, вегетарианци, фрутарианци и т.н.? Защо йогата, астрологията и нумерологията са тъй модни? Защо съвременното изкуство е така изкривено/извратено? Защо не обичаме стереотипите и шаблоните, а приветстваме новото и оригиналното? Защо страним от клишетата и на всяка цена искаме да сме неповторими? Защо сме тъй нетърпеливи и непостоянни в действията си? Защо все търсим да ни е весело и забавно, а безгрижието сме превърнали в цел на нашето битие? Защо искаме да заобиколим/избягаме от собствените си проблеми и от тези на околните? Защо сме тъй отчуждени един от друг? Защо отвсякъде ни обгражда безсмислие и фалш? Защо информационните технологии, чието предназначение е да свързват хората, в крайна сметка ги разединяват? Защо професионалната реализация се смята за най-важният показател за това да си „успял“ в живота? Защо по телевизията гледаме блудкави патриархални сериали, а в действителност семейството вече не представлява ценност? И прочие и прочие подобни въпроси… Да притежава човек отговор на всички тях безспорно е полезно, съмнение няма. Ала още по-полезно би било да се вникне в тяхната същност, в тяхната първопричина, в това, което ги обуславя въобще да съществуват. Тази първопричина е съвременната действителност и нейната екзистенциално-философска същност. Ние сме потопени в нея, живеем в нея и не можем да ѝ се измъкнем, понеже във всеки един момент тя ни просмуква. Тази заобикаляща ни реалност от една страна е твърде осезаема и ние с цялото си същество я усещаме, но от друга страна нейната философска същност остава в известна степен скрита, недоизказана или най-малкото самоподразбираща се. Много хора интуитивно усещат, че в съвременните (т. нар. „развити“[1]) общества нещо не е наред, нещо куца и или най-малкото не функционира добре. Отвсякъде ни залива пошлост и несправедливост, в живота цари безредие, а в човешките взаимоотношения – отчужденост. Основните стълбове на обществото търпят неспирни атаки[2]: семейството се разпада, училището деградира, църквата се пренебрегва, любовта е превърната в арена за власт, а човешките взаимоотношения – в борба за надмощие. По масмедиите се промотира безсмислието и пошлостта, тече подмяна на ценности, фалшифициране на факти и морален упадък. Тази всеобща деформираност е замаскирана под фасадата на „материално благоденствие“. Случва се от време на време завесата леко да се повдигне и да лъсне част от общата картина, но тя никога не ни се открива в своята цялост. Тъжната и нелицеприятна истина е, че обществото ни е болно, че ние сме болни – всеки един от нас. И като казвам „ние“ нямам предвид само българите, които слава на Бога сме малко по-пощадени, а най-вече западно-европейския тип общество, чийто модел раболепно следваме. Сегашното ни плачевно състояние се явява следствие от определен вид умонагласа, от особен вид светоглед и от специфично светоусещане. Именно то представлява наша същност и ние го възприемаме като най-естественото нещо на света, без дори да се замисляме откъде идва. На всичко около нас ние гледаме под определен ъгъл и по определен начин, като си имаме си, така да се каже, „очила“, през които виждаме света. Тези очила от една страна са следствие от заобикалящата ни културно-материална действителност, а от друга са причина тя да съществува именно в този си вид. Като малък върху един паметник в София прочетох следната мисъл: „Времето е в нас и ние сме във времето“. Тогава единствено се възхищавах на тази мисъл, усещайки нейната дълбочина, ала не успявах да уловя скритата мъдрост. Ето че на късни години част от нея ми се откри… За всекиго е ясно какво се има предвид с „ние сме във времето“ – ние сме в действителността. Но „и времето е в нас“ значи, че и външният свят по своеобразен начин се проектира вътре в самите нас. Така пред взора ни се разкрива интересна зависимост – ако опознаем времето, в което живеем (т. е. неговите отлики), ще опознаем и себе си. Без да вникнеш в особеностите на времената, в които си се оформил като личност, и без да разбереш фабричната настройка на „очилата“, които са ти надянали, твоят вътрешен свят и твоят вътрешен мир в голяма степен ще останат скрити и неразгадани. И така пред нас неизменно се изправя въпросът „в какви времена живеем“? Какъв е нашият съвременен светоглед и какви са възгледите на един живеещ в силно урбанизирана постиндустриална среда човек? Каква е неговата умонагласа[3], явяваща се проекция на външната действителност, но също така поддържаща я в това ѝ състояние? Какво е времето в нас и какви са времената въобще? Отговорът не е толкова елементарен, колкото ни изглежда. Някои от нас биха казали лесни времена – без световни войни, без кървави революции, без заробващи тоталитарни режими – т. е. мирни времена. Други биха казали трудни: голяма конкуренция за насъщния хляб, смазваща пазарна икономика, стрес, неразбирателство и отчужденост между хората. Преди моето мнение клонеше повече към първото, понеже наистина няма войни и големи катаклизми, ала впоследствие стигнах до убеждението, че в момента се води една от най-коварните битки – духовната[4]. По какъв начин да оцелееш духовно в този така объркан и объркващ свят? На единия фронт е безкрайното море от (дез)информация, а на другия сме ние – давещите се. Да се вкопчим в някоя плуваща греда (житейска опора като хоби, работа, приятели и семейство) и да чакаме морето да ни изхвърли на някой спасителен бряг, ми изглежда някак наивно и безразсъдно. Като че ли по-разумно е се осъзнае ситуацията (че сме в положение на давещи се в този океан от дезинформация) и да се предприемат някакви мерки (да се приучим да устояваме на бурите и на блъскащите ни отвсякъде информационни фейк-вълни). Хубаво би било и да потърсим помощ, пък току виж сме се озовали на кораб, който да ни отведе до някой спокоен пристан… Но най-важното нещо в нашето оцеляване е първо да осъзнаем нашето положение в създалата се ситуация. В случая това представлява да разберем каква е обграждащата ни действителност. Какъв е светът, в който живеем, и какви са времената, които са ни оформили именно такива, каквито сме днес.

В своята целокупност съвременното градско общество въплъщава определен модел на световъзприятие, в чиято основа е залегнал най-вече западният, рационалистичен вид умонагласа. В следващите редове ще се опитам да обобщя какъв е този модел или поне какъв го виждам аз. Ще тръгна от чисто външните му проявления (симптоматика), ще мина през неговата философска първопричина (вирус), ще засегна иманетната му невъзможност като вид светоусещане (болест), като ще стигна и до лечението (зависещо от готовността на всеки човек).

  1. 1)Симптоматика:

За назоваването на съвременните развити западни общества (откъм 70-те години на ХХ в. насам) често пъти се среща понятието постмодерно общество. Като исторически период постмодернизмът[5] може да се онагледи с множество характеристики[6], които по своята същност представляват проекция на съвременния тип светоусещане[7]:

а) за разлика от модернизма, постмодернизмът е период на разочарованието – това е отказ от утопиите и от идеята за колективния прогрес, при което вниманието е насочено към отделния индивид и неговото лично развитие;

б) смята се, че съвременните науки не са в състояние да генерират универсално валидни, истинни знания;

в) налице е преминаване към икономика на потреблението;

г) големите харизматични фигури не са на почит, а вместо тях изниква безкраен низ от малки идоли, които се тачат до следващата по-нова и по-атрактивна фигура;

д) тенденциите на опазване на природата (преоткриването ѝ като ценност) и импулсивният консуматорски нагон се сблъскват;

е) масмедиите и индустрията на потреблението се превръщат в центрирана власт;

ж) съдържанието на посланието вече не е толкова от значение, колкото формата, по която то е направено, и степента на убеждение, което поражда;

з) отслабва значанието на идеологията като начин за избиране на лидерите, за сметка на техния образ;

и) наличие на прекомерна и често пъти противоречива информация по всички средства за комуникация;

й) масмедиите се превръщат в предаватели на истината, което води до ефекта, че непоказваните неща просто не съществуват;

к) слушателят (читателят, зрителят или потребителят) приема информацията не като нещо реално, а се отчуждава от нея, превръщайки я в забавление;

л) интимността се губи и животът на останалите (т.е. на другите) се превръща в шоу, особено в контекста на социалните мрежи;

м) демистификация на лидерите[8];

н) хората искат да живеят за мига, за сегашното време, като бъдещето и миналото не са от значение;

о) стремеж на индивида да се разграничи от останалите, подражавайки на социални моди, което по противоречив и парадоксален начин води вместо до разграничаване, до уеднаквяване на индивидите;

п) единствената революция, която хората са склонни да доведат до края, е собствената, интронспективната;

р) издига се култ към тялото и към личната свобода;

с) привлекателност на „атрактивното“ като начин за разграничаване от утвърдения поток;

т) обръщане към мистиката за обясняване на успехите;

у) усещане за бедствие и край на света[9];

ф) намаляване на доверието в науката и знанието, за сметка на култа към технологиите;

х) субективизмът е в основата на възприемането на реалността и съществуването на хората се основава на релативизма и плурализма на избора;

ц) безразличие спрямо несправедливостта;

ч) отслабване на идеологиите;

ш) изчезване на значението на усилието в неговия житейски контекст.

От идейно-философска гледна точка съвременният постмодерен светоглед се противопоставя на възгледите на модернизма. Последният се основава на разбирането за прогрес посредством развитие на различните области на човешката дейност, придружено от надеждата, че бъдещето носи нещо по-добро (в рамките на концепцията за линейност на историческите процеси). В противовес на този позитивистичен поглед е съмняващият се в аксиомата за „светло бъдеще“ чрез развитие на човешкото познание постмодернизъм, който изгражда концепциите си възоснова на разбирането за определен вид непоследователно и нелинейно историческо развитие, изказвайки тезата, че стоящите в основата на модернизма етноцентрични и авторитарно-патриархални просвещенски идеи не са адекватни на новата мултикултурна съвременна обстановка. Някои от главните характеристики на постмодернизма от философска гледна точка са:

1) Антидуализъм: според постмодернистите западната философия се основава на дуализми (бинарни опозиции), с което извън обсега ѝ остават множество невместващи се в тези рамки перспективи. Постмодерното движение цени и насърчава плурализма и разнообразието, като по този начин се опитва да защити интересите на „другите“ – отхвърлените и подтиснатите от модерните идеологии и техните политически структури.

2) Необективност на текстовете: според постмодернистите текстовете, независимо дали са исторически, литературни или художествени, не притежават авторитет и не им е присъща обективност, за да могат да предадат замисъла на автора. По-скоро текстовете отразяват собствената култура и натрупаните предразсъдъци на писателя[10].

3) Деконструкция на смисъла, изхождайки от езика: според постмодернистите езикът оформя нашето мислене и е невъзможно да съществува мисъл без език. По този начин езикът буквално създава реалности.

4) Истината като перспектива: истината е въпрос на гледна точка или определен контекст, но не е нещо универсално в своята същност. Ние нямаме достъп до реалността, нито до това какво представляват нещата, а само до това как те ни изглеждат на нас.

Френският теоретик Жан-Франсоа Лиотар (1924-1998) смята, че съвременното общество се ръководи от реализма на парите, приспособяван към всякакви тенденции и нужди. Според Лиотар типичните за модернизма „метаразкази“ (като например просвещенската идея за прогрес, идеализма, марксизма и пр.) не са способни да доведат човечеството до тъй желаното всеобщо благоденствие и свобода[11]. Лиотар „прави критика на просвещенската логоцентрична мисъл, преоценка на идеята за плавното историческо развитие, за единната цел на историята и на представата за цялостния субект, критика спрямо метафизичната философия, срещу метафизиката въобще, като под метафизика се разбират логичните връзки и отношения, представата за еднопосочност, за причинно-следствено развитие по неотменния път на неминуемия прогрес. Отричайки „големите разкази“ (в историята и литературата), Лиотар акцентира върху основните моменти на постмодерната наратология: наративната функция губи своите показатели – големия герой, големите опасности, големите описания и голямата цел. Лиотар отрича реализма, който е призив за ред, единство, идентичност, сигурност и популярност. Според Лиотар постмодерната наука създава теория за своята собствена еволюция (отричаща постепенното и плавно развитие към прогрес) като прекъсваема, катастрофична, парадоксална. Тя произвежда ‘не познатото, а непознатото’, определя пътя на логиката като паралогика“[12]. За Лиотар постмодернизмът се характеризира с неверието в т. нар. „големи разкази“, като в днешно време, за да се получат конкретни промени, е нужно не да се даде алтернативна система на вече актуално съществуващата, а да се действа на множество различни нива. Лиотар защитава културната многоликост и богатство посредством разнообразието, като според него съвременен критерий за оперативност е технологическият, а не толкова оценката за „истинно“ и „справедливо“.

За немския мислител Андреас Хуйсен (1942 – ) е необходимо постмодернизмът да бъде разглеждан както със своите преимущества, така и със своите недостатъци. В теоретичните си трудове защитава тезата, че ако модерният авангард се е опитвал да промени света, то технологиите и културната индустрия на практика са го сторили. За автора възникването на постмодерната култура е плод на новите технологии, които се основават на свързващата функция на езика, приел съвременната форма на „средство за общуване“ и „култура на образа“[13].

За италианския философ Джани Ватимо (1936 – ) комуникациите и средствата за информация имат централна роля в съвременния постмодерен свят, като самият постмодернизъм представлява преодоляване на модернизма – на управляващите го недвусмислени концепции, затворени модели и велики „универсални“ истини, и на възгледа за историята като линеарна следа на случващото се. Това преодоляване на модернистичната парадигма представлява преход от силната метафизична мисъл на добре оформени филисофски виждания за света и на истинните вярвания в посока слабата нихилистична мисъл на безгрижното съществувание, намиращо се далеч от екзистенциалния вид нагласа към света. За Джани Ватимо идеите на постмодернизма отварят пътя към толерантността и многообразието, бидейки тясно свързани с масмедиите и функцията им на медиатори в сложната система на взаимотношения и ценности на съвременното общество.

Интересен и различен е възгледът на испанската писателката Роса Мария Родригес Магда (1957– ), която смята, че ако с постмодернизма се слага край на метаразказите, то с „трансмодернизма“[14] се полага началото на нов метаразказ: глобализацията. Тази нова парадигма от една страна ще възстанови предизвикателствата на модернизма, като от друга – ще асимилира отправяните от постмодеризма критики. Теорията на испанската писателка в известна степен се припокрива с тази на Жан Бодрияр[15] и на Зигмунд Бауман[16].

  1. 2)Вирусът:

Докато при модернизма са налице вярата в науката, в познанието, в обективното, в технологията, в прогреса и в собствените възможности на човека, то при постмодернизма е характерно именно обратното – съмнение в прогреса, в бъдещето, в утопиите, при което на преден план стоят индивидуализмът, субективизмът и вътрешната интроспекция. Постмодернизмът не скъсва тотално връзката с предхождащия го модернизъм и в известна степен запазва някои негови черти, но като чели по-силни и с по-голяма тежест се оказват съмненията в неговите постулати. Това подриващо всякакви авторитети постмодерно отношение, чийто главен двигател е съмнението във валидността и жизнеността на предлагания от модернизма модел на мислене, представлява особен вид разочарование – разочарование от неуспеха на модернизма. При постмодернизма се наблюдава преосмисляне на множество критерии и категории, които на практика представляват гръбнака на модернизма. Според Джани Ватимо корените на това преосмисляне (представляващо фактически

полагането на основите на философската постмодерност) може да се търсят в трудовете на Ницше, у когото бива обезсмислена стабилната основа на такива основополагащи философски категории като история, истина, необходимост, същност, тоталност, прогрес и пр. Вместо тях се въвежда нов категориален апарат, основаващ се на своеобразен нихилизъм[17] и изхождащ от идеи като „воля за власт“, „свръхчовек“ и „истина“ (разбирана като скрит механизъм за господство на едни хора над други)[18]: многообразие, случай, относителност, субективност, интерпретация, игра и пр. Всъщност се оказва, че основният подхранващ постмодерния релативизъм двигател е подлагането под въпрос на основните стълбове на заподноевропейския начин на мислене[19]. Неприкритото съмнение в тези устои изкристализира в различни теории, една от които оказва неимоверно голямо влияние върху новия постмодерен начин на светоусещане – „деконструкцията“. Този механизъм (операция, стратегия)[20] намира приложение в различни области на човешкото познание, което обаче не става по кохерентен начин. Всъщност принципът на съмнението е този, който води именно до преосмислянето на основните категории в културата и изкуството, действащи през и до модернизма. В опит да бъдат обобщени стоящите в основата на това преразглеждане принципи, задвижващи на практика целия социо-културен механизъм, наречен постмодернизъм, американският литературен теоретик Ихаб Хасан (1925-2015) прилага понятията „индетерминираност“ и „иманетност“. Според автора това са двете главни и основополагащи насоки, които определят постмодернизма. Индетерминираност „може да се опише със следните понятия: многозначност, разрив, ерес, плурализъм, произволност, бунт, извращение, деформация. Само последното понятие обобщава множество термини, с които сме свикнали да обозначаваме развалата: унищожение, разпадане, деконструкция, разсейване, изместване, оразличаване, прекъснатост, разделяне, изчезване, разпадане, неопределеност, демистификация, разобщаване, незаконност, да не говорим за по-специализираните термини, свързани с реториката на иронията, разрива, мълчанието. През всички тези признаци тече огромното желание за разрушение, засягащо тялото на политиката, тялото на мисълта, еротичното тяло, отделната душа - цялата сфера на дискурса на Запад. Дори само в литературата бяха поставени под въпрос разбиранията ни за автор, публика, четене, писане, книга, жанр, критика и за самата литература“[21]. Понятието „иманетност“ И. Хасан използва, за да обозначава „способността на ума да се обобщава в символи, все повече да се намесва в природата, да следва себе си чрез собствените си абстракции и така непрестанно и непосредствено да се превръща в своя собствена околна среда. Тази интелектуална тенденция може да се изрази с разнообразни понятия като разпръсване, разпространение, пулсация, взаимодействие, общуване, взаимозависимост, чийто общ произход е възникването на човешките същества като говорещи твари, homo pictor или homo significans, мислещи създания, които строят себе си, тоест вселената си, чрез символи, които сами са сътворили.“[22]

Насоките на индетерминираност и иманентност, тяхната всеобхватност и всеприложимост в късномодерната социо-културна обстановка по доста убедителен начин успяват, освен да обобщят кои са основните движещи сили, както и да разкрият истинската причина за така модния понастоящем стремеж към рaзчyпвaне на всичко тpaдициoнно, установено и обощоприето. Това избягване на всякакъв вид стереотипи, неконтролируемата страст към уникалното, тъpcенето на пълнa cвoбoдa на срeдcтвa и мaтериaли в постоянно изменчивия и подменян идеен ĸoнтeĸcт стигат до такива крайности, че (в областта на изкуствата например) автори, публика и критика неволно се оказват изправени пред въпроси от рода на: “Може ли това произведение въобще да се нарече изкуство?“ или „Кога дадено произведение трябва да бъде приемано за изкуство?”. Това наблюдавано в съвремието ни повсеместно размиване на граници и разчупване на шаблони представлява не просто някакъв вид отхвърляне на норми и правила, а поставяне на въпроса въобще за наличието на такива. Т.е. представлява цялостна и всеобща промяна, при която се питаме дали въобще съществува валиден критерий... Ако по някакъв начин би могло да се направи своеобразно обобщение за съвременната социо-културна обстановка, при която на преден план стои личният субективизъм, както и неистовият стремеж към новото и уникалното, то т.нар. развити постмодерни общества са тези, при които се издига „другостта – другият, различният, индивидуализмът доминира; антиутопия – модел на общество, което не се различава и всички са нещастни; това е времето, в което се заражда идеята за феминизма, хомосексуализма и т. н., всичко различно. […] Постмодернизмът не оплаква условността и неединството, а по-скоро ги приветства. Светът е безсмислен? Тогава нека не се преструваме, че изкуството може да му придаде смисъл, нека просто си играем с този нонсенс. Културата не е вече сфера на идеалното, където действат законите на красотата и съвършенството – те вече не функционират. Изчерпва се идеята на модернизма, че действителността пребивава в обозначаемите обекти и ролята на знака, а думата служи като посредник между човека и реалността. Идеята за постоянна универсална действителност изчезва и заедно с това изчезва и идеята за обозначаващото и обозначаваното. Постмодерните общества са само повърхности без дълбочина, само знаци без същности, само обозначаеми“[23].

  1. 3)Болестта:

Съвременният урбанистичен човек се лута в абсурда на градската действителност, оплитайки се в изключително сложно изградената мрежа от правила, норми, знаци и информация, чиито взаимосвързани и здраво вплетени невидими нишки често пъти са с неясно-размити граници, но винаги отвеждат до един и същи първоизточник. Всички науки (естествени, точни, приложни, хуманитарни и техните безбройни клонове, отрасли, разклонения и подразклонения), всички политически нормативи, закони, актове, членове и алинеи, всички юридически структури, рестрикции и санкции, всички институционални устави и закони, всички социални норми на поведение (приятелски, семейни, професионални), правила за държане в различни житейски ситуации, закони за движение по пътищата, всякакъв вид устави, разграфености, програми и пр. и пр., всичко има една обща същност… Тя може да бъде съзряна дори в материята на съвременните градове: в стените на блоковете, в тухлите, в прозорците, в линиите между плочките, в гайките и болтчетата. Във всички и всичко прозира един всепроникващ и вездесъщ принцип, който безпощадно определя, оразмерява и разчаства действителността. Този принцип всъщност представлява проекция на нашата човешка способност, която може да анализира, да определя, да разграничава (ограничава), да разграфява и да разделя. Става въпрос за нашето „рацио“, за нашата разсъдителност. Западно-европейският вид разсъдъчност е нещото, което е отговорно за преимуществената част от нашето съвременно битие, и нещото, срещу което толкова често негодуваме, при все че тъй осезателно ни определя като вид светоглед. Философската парадигма на рационализма бива затвърдена по време на Просвещението, когато „човекът“ е поставен за център на вселената, а „разумът” е въздигнат като единствения благонадежден метод за нейното опознаване. От този момент насетне властта е изцяло предоставена на тези две начала – индивидуализма (личността като център на света) и рациото (разумът като безспорно средство за познание). В днешно време те имат своето специфично проявление и е достатъчно човек да се замисли каква част от нашите съвременни схващания кръжат около „личността“ и около „науката“: няма нищо по-неприкосновено и по-свещено от личността и от нейните права/свободи в съвременното демократично общество, както и няма нищо по-убедително като аргумент от научното доказателство. Свободата на личността е издигната в култ и бива институционално защитавана посредством „правата на човека“ („правата на детето“, „правата на жената“, „правата на хомосексуалистите“ и пр.), а науката е провъзгласена като необоримо мерило за достоверност и истина, като всячески се използва за средство за убеждаване[24] (от частнонаучни тези в академичните среди, през целящи да формират определени социални нагласи политикономически послания, до масово пропагандирани продукти за потребление). На практика се получава така, че ако нещо не е научно доказано или поне няма някакво логично обяснение, то едва ли не е „неистинно“ и „невалидно“. Ние, съвременните хора, изцяло разчитаме на своята логика и разсъдителност, за да получим усещане за достоверност, и това е единственият начин да получим желаната доза сигурност и спокойствие. Тази предразположеност на съвременния човек на всяка цена да търси логично обяснение на явленията може да бъде разгледа освен от философска, но и от физиологично-материалистична гледна точка. Небезизвестен факт е, че двете половини на нашия мозък имат различни функции: едната (общо казано) е натоварена с логическите задачи, а другата – с емоционалните възприятия. В една своя лекция[25] американската изследователка по невроанатомия  д-р Дж. Тейлър обяснява, че лявото полукълбо на нашия мозък мисли линеарно и методично, имайки задачата да отделя нашето „аз“ от външния свят. По този начин човек има възможността да се самоопредели като личност, да се въприеме като единица, различаваща се от всичко останало наоколо. Лявото полукълбо също така има функцията да анализира, да определя, да разчаства, да прави връзка между минало-сегашно-бъдеще и да прогнозира бъдещи действия и резултати, използвайки цялата информация, събирана от другото полукълбо. Вече дясното полукълбо работи по съвсем различен начин – то се интересува единствено от „тук и сега“, като задачата му е да събира различни впечатления от настоящия момент, пълнокръвно потапяйки индивида в сега случващото се. Това полукълбо е натоварено с функцията да изгражда непосредствена връзка между нашето „аз“ и външния свят, при което получаваме пантеистичното усещане за сливане и единство с всичко, което ни заобикаля. Тази функция на дясното полукълбо да свързва, да обединява и да премахва границата между „аза“ и външния свят е обратна на тази на лявото полукълбо, която поставя граници, анализира и разграфява[26]. Разбира се, този опит за обобщение на начина на работа на двете полукълба на мозъка е един твърде опростен модел на и бездруго окастреното откъм всеобхватност обяснение на американската изследовалка, като също така не трябва да се подминава фактът, че виждането на д-р Дж. Тейлър изцяло се основава върху нейния обект на изследване – човешкия мозък. В този ред на мисли трябва да се знае, че освен ума (мозъка), човек притежава и друг орган на познание – сърцето. Затваряйки тази голяма скоба, целяща да обясни от гледна точка на физиологията съвременната ни предразположеност към логичността и разграфеността в света, искам просто да обърна внимание на съществуващата връзка между природно зададените функции на лявото полукълбо на мозъка ни с царящата в съвремието ни парадигма на рационалността. Дали е пресилено да се каже, че съществуващите в съвременното ни градско ежедневие правила са следствие именно от рационално-разграничаващата функция на нашия ум, на нашето ляво полукълбо? Дали изградената сложна, многосъставна и многопластова мрежа от закони, норми и правила, които внасят ред и правят възможно съжителството на много индивиди на малки по размер площи, представлява следствие от хипертрофиралото ни и самозабравило се „рацио” и от неговата функция да разграфява, разчаства, анализира и определя?

Всъщност причините и последствията от западния вид рационализъм са твърде осезаеми (дори очевидни) по отношение на съвременната материална действителност, ала интересно е как стои въпросът по отношение на влиянието му в духовния ни живот? Освен за материално-технологичното развитие и общо разграфяване на нашето ежедневие, западноевропейският рационализъм е отговорен и за специфичния съвременен начин как гледаме на света, как примемаме неговите природни и духовни закони[27]. В това отношение е твърде показателно, че в съвремието се опитваме да привнесем този рационално-материалистичен начин на мислене дори в областта на духовното, където важат други надрационални закони. Понеже от малки сме закърмени с аксиоматично доверие към разсъдъчността и към човешката логика (и че всичко „наукоподобно“ е достоверно и истинно), на нас винаги ни се иска всичко да си обясняваме логически и да го вкараме именно в тази рамка. Дали това е причината така охотно да се доверяваме на астрологията, нумерологията и източните философии, понеже те успяват да задоволяват нашият глад за някакво що-годе смислено обяснение на явленията? Дали това наше преклонение пред тези учения и (псевдо)науки представлява някакъв вид „вяра“ или пък е нещо от съвсем друго естество? Тяхното наукоподобие наиститна ни привлича, ала от него като че ли само си патим и сме като насекоми в нощта, привлечени от улична лампа… Астрологията, нумерологията и други апелиращи към логиката учения всъщност ни дават именно това, от което имаме нужда и което искаме да чуем – логично и правдободобно обясние за нашите успехи/неуспехи и за нещата, които се случват със и около нас. А въпросът дали те са истинни или не, дали са ни от някаква духовна полза, е нещо съвсем различно, бих казал – несъществено и вторично. За нас важното е, че си имаме някакво „обяснение“ за света и за неговите порядки. Съвременният човек има някакъв вид неутолима зависимост от логично обяснение на действащите в света закони. В този ред на мисли съвременната цивилизация е пристрастена и наркозависима – нейният наркотик е рационализмът. Той се консумира индивидуално, без да се споделя от група единомислещи и се подчинява на нашите субективни нагласа/предпочитания. Единствено в рамките на рационализма ние се чувстваме комфортно и единствено чрез него си обясняваме света. Така ние гледаме с широко отворени очи (през ъгъла на науката), ала пак нищо не виждаме. Смятаме, че извън разсъдъчността друг вид познание няма, като комфортно се самозалъгваме с тази максима. Дори сме пò склонни да приемаме най-различни, сложни и странни теории за действителността (за паралелни светове, за измерения на съзнанието, за видове енергии, за астрални тела и други подхранващи разсъдъчното ни въображение обяснения), отколкото да повярваме, че съществува нещо много повече и отвъд това, което мозъкът и опитността биха били способни да обемат. Неимоверно трудно ни е да вярваме на нещо, което не сме способни да си обясним, да проумеем и да видим с разсъдъка си, като в случая съвсем основателно е твърдението, че „блажени са вярващите, понеже не видяха и повярваха“… Претенцията да се вникне във вселенските закони посредством човешката разсъдителност е несъстоятелна. Това просто е невъзможно, защото как би могъл човешкият ум да разбере законите на вселената, ако умът е част от вселената, а не обратното? Как би могло нещо „по-малко“ да побере в себе си „по-голямото“? Как да разберем света и как (като научен труженик) да го осмислим с разсъдъка си, ако няма как да го погледнем отстрани като обективен наблюдател? Та нали това представлява научният подход – да не си част от разглеждания обект! Как „отстрани“ да погледнем на вселенските закони, като ние самите сме част от тях…? Тъжната, глуха и задънена улица, в която се намира западният тип мислене, е, че разчита единствено на човешката логика с присъщите ѝ аналитични похвати за установяване на закономерностите в материалния и нематериалния свят. Исторически погледнато, залитането към рационализма, както вече стана дума, започва да се долавя още по време на Просвещението, ала достига своя апогей едва в епохата на модернизма (края на ХIX и началото на ХХ в.)[28]. Просвещенската максима, че развитието на знанието в различните области (наука, политика, култура и изкуство) ще доведе до прогрес и освобождение на човечеството, обаче претърпява крах. По време на постмодернизма вярата в парадигмата на рациото като всепризнат метод за установяване на същността на явленията чувствително се разколебава[29]. Изведеният в крайност рационализъм бива изместен от постмодерния релативизъм. Това има някои преимущества и много недостатъци: положителното е, че постмодерният тип чувствителност признава неспособността на рационализма да обхване изцяло едно явление и да го обясни, т.е. светът не може да се сведе само до логически (от гледна точка на човешкото познание) връзки и че в света съществуват принципи и закони над и извън човешката логика[30]. Но големият недостатък е, че отричайки рационализма като метод, постмодерната относителност оставя свободата на всеки индивид сам да възприема природните (вселенските) и човешки закономерности по свой начин[31]. Така тази относителност се явява една много изкривена представа, понеже дадено природно или културно явление може да бъде прието и тълкувано по различни начини и излиза, че субективизмът и личната преценка решават кое стои в основата на вселенските явления[32]. Ако при модернизма се е търсило (претендирало) за някакъв вид обективност, почиваща на рационален принцип, то постмодернизмът извежда относителността на субективното възприятие като същностна за познавателното обяснение на явленията. На практика това представлява извеждане в крайност на поставената от Пресвещението втора максима – не тази на рационализма, а тази на антропоцентризма и личността като център на вселената. Проблемът на постмодерната относителност е, че първоначално е обхващала само да кажем „рационалния метод“ на изследване в някои области на човешкото познание, но впоследствие почва да се прилага почти във всички области (включително и наука) и то по един повсеместен начин[33]. Ако във видимия свят тази относителност няма как да бъде изцяло подчинена на субективното възприятие, то в невидимия свят относителността приема разнообразни форми и заплашителни размери[34]. За да се вникне повече за какъв тип изкривяване става въпрос, ще приведа едно сравнение. В материалния свят със сигурност може да се каже, че слънцето изгрява и че има определена закономерност и цикличност в това явление. За хората в различните точки на земята, то изгрява по различен начин и по различно време. За да се има по-точна преценка за самото явление, е нужно наблюдаващите да имат една и съща гледна точка, т. е. хората да не са разпръснати из различни континенти, а да са например на една планина. Това е търсената от модернистите унификация или човешка обективност[35]. Чрез съвкупността от тези гледни точки (унифицирани, но принципно субективни), се стига до извода, че съществуват закономерности задвижващи явлението и се започва посредством логично-аналитични методи да се обяснява „защо слънцето изгрява“. Това е примерен модел на рационалния западен тип мислене, при който науката се развива и стига до нови открития – в случая, че земята е кръгла планета, която се върти около слънцето, а пък то е кълбо от гореща плазма и магнитни полета и пр. Малко по малко човешкото познание се разширява и развива, но колкото и да се търси отговор на въпроса „защо земята се върти, какви са гравитационните сили, които карат това да се случва, и кое в крайна сметка крепи цялата слънчева система?“, не може да се стигне до отговор. И това е така, понеже самата претенция да се обхване и осмисли чрез разума такова явление или други вселенски закономерности е принципно несъстоятелна, тъй като човешкият разум, както казахме, е част от вселената и от нейните закони, а не обратното. Т.е. самият подход още в самата си същност е обречен на неуспех[36]. Дори да се изследва в обратна посока, т.е. да се правят опити да се вникне в най-малката и елементарна частица на света, пак ще претърпи провал (вижте какви последствия предизвиква квантовата физика и нейните теории)[37]. Постмодерният светоглед, един път осъзнал, че вселената и законите в нея не се подчиняват на човешката логика, стига до заключението, че рационализмът (почиващ на причинно-следствени връзки в обхвата на човешката логика) не е в състояние да даде отговор на много въпроси, най-вече от абстрактно, нематериално и метафизично естество[38]. Както казахме, това има някои положителни и много отрицателни страни. Ако примерът с изгрева на слънцето е непоклатима и обективна истина, т.е. нещо необоримо във видимия свят, то в невидимия (както и в по-абстрактни явления като естетика, изкуство, морал, религия) въпросът за „истина“, „красиво“ и „ценностно“ започват да придобиват твърде съмнителна относителност, почиваща на субективното постмодерно възприятие. Ако от просвещението до модерния период се търсят закономерностите в материалния свят посредством причинно-следствените връзки на един обективен рационализъм (признавайки, че в явлениято има някакви закономерности) или пък чрез същия метод се обясняват някои принципи, залегнали в нематериалния свят (например изкуството), то при постмодернизма се наблюдава коренна промяна в отношението към явленията. Изхождайки от индивидуалния субективизъм, постмодернистите поставят относителността като отправна гледна точка, прилагайки я най-вече към нематериалния свят и не толкова към материалния, понеже във видимия свят явленията са по-лесно проследими. Например в областта на културата и изкуството (като по-абстрактни) принципът на относителност намира много плодотворна почва, започвайки да се подлагат под въпрос основополагащи категории. Стига се до изкривената констатация, че на принципите в изкуството, установявани и утвърждавани до модернизма, не им е присъща обективност (т.е. са относителни). Тази линия на съждение, която изкристализира през постмодернизма, започва да проличава още в модерния период и по-точно в отношението на художниците импресионисти[39]. Те твърдят, че „красотата не е в гледката, а е в наблюдателя“, което на практика означава, че в изкуството не съществуват обективните принципи на съразмерност, пропорции, умело съчетание на компоненти, красиво-грозно и пр., като всичко това се свежда до субективната нагласа на възприемащия[40]. Но художниците импресионисти не извеждат до крайност този принцип, като картините им запазват множество от установените в изобразителното изкуство закономерности. Вече в постмодерния контекст това ново отношение е изведено до крайност и се превръща не в просто отрицание на обективния рационализъм (като метод за установяване на закономерностите в изкуството), а в тотално отхвърляне на всякакъв вид принципи и норми в изкуството. По същество това представлява огромно изместване на ценности, като наличните в нематериалния свят заномерности се поставят в пряка зависимост от лично-субективната преценка на индивида. Във видимия свят това би било равнозначно да се твърди, че няма принципи, които карат слънцето да изгрява и че изгревът зависи от наблюдателя. А да не се признава, че има такива принципи, значи да се счита, че няма сила, която организира по някакъв начин вселената. Така всичко би зависело от човека, от неговите възгледи[41], или с други думи казано – всичко ще е относително. Това нелепо твърдение представлява абсолютизиране на относителността и е антитезисно в самата си същност: ако „всичко е относително“, то и самото твърдение е относително, от което логично следва, че има неща, които не са относителни. Проблемът на постмодернизма не е толкова в наличието на относителността, а по-скоро в нейното повсеместно и безкритично прилагане в различни области[42]. Ако например в някои хуманитарни науки умереното използване на относителността като инструмент за разхлабване на изкуствено формулирани логически връзки и заключения се явава полезно, то в други области като култура, етика, религия прилагането на относителността, особено за категории като „ценност“, „морал“[43], „истина“ и пр., има изключително принизяващ и увреждащ резултат. По тази линия православното християнство силно се противопоставя на постмодерната относителност, с основание поставяйки я като една от главните причини за упадъчното състояние на съвременните развити общества. Постмодерната относителност и резултатите от нея много ясно са обобщени в първата насока, изведена от И. Хасан – на „индетерминизъм“ – „многозначност, разрив, ерес, плурализъм, произволност, бунт, извращение, деформация“[44]. Този индетерминизъм, уви, се разпростира не само в области като изкуство, култура и наука, а засяга и цялостния модел на развитие на т. нар. западна цивилизация[45]. „За разлика от домодерните си предци или от своите просветени събратя през зрялата Модерност, днешните европейци вече не се позовават на някаква трансцендентна етика, била тя религиозна или рационалистична, а все повече подхождат към ‘избора на определен етически кодекс сред много други’, без упованието в някакъв върховен гарант за успеха или провала на своето морално поведение. За разлика от домодерните си предшественици, постмодерните европейци вече не разчитат на Изкупление за евентуалните злощастия от моралния си избор, позовавайки се на Боговото всеопрощение. Нито пък действат като своите модерни предтечи, позовавайки се безрезервно на прогресистката доктрина за историята и възхода на морала, облегнати върху ствола на Разума без грижи за своята прекършена съвест и морално несъвършенство. На хората в Европа от късномодерната епоха, както предпочита да я нарича Бауман, не им остава нищо друго, освен да приемат шанса на оперативната нравственост, на морала ‘в движение’ като единствено възможен път в условията на ‘дерегулираната’, фрагментаризирана постмодерна ситуация. В този план днешният свят за разлика от предходните епохи предлага реалността на т.нар. от Улрих Бек ‘рисково общество’, което постоянно живее в морален риск и социален шок, изоставено от закрилата на Бога или Разума на произвола на собствения си нравствен гений. Но може би ‘това е също така шансът на нравствените същества, какъвто те не са имали никога по-рано’ – заключава обнадеждено Бауман в желанието си да повярва не само в бъдещото оцеляване на европейския човек като морален тип, но дори в бъдещото му израстване като морално същество, поверено на свободата да живее в ‘нравственост без етика’“[46].

Постмодерната относителност, чиято основа е „съмнението“ в различните устои на човешкото познание (подклаждано от крайния индивидуализъм и егоцентризъм, свойствени за историческия период), на практика се опитва да подчини реалността на субективните и спекулативни тълкувания на всеки индивид, тоест да подчини вселенските закони на чисто личната преценка на всеки човек. Но, забележете, постмодерната относителност съвсем не отрича рационализма (или разума), а просто го подчинява на субективната нагласа на всеки индивид, като по този начин всеки сам решава кое е правилно и кое не е, кое е истина и кое не е. В посочения горе цитат прозира, че „днешните европейци вече не се позовават на някаква трансцендентна етика, била тя религиозна или рационалистична, а все повече подхождат към ‘избора на определен етически кодекс сред много други’“. Налице е опит реалността, било тя във видимия или невидимия свят, да бъде подчинена на субективната преценка на всеки индивид. А дори и да се избере някаква „трансцендентна сила“ (религиозна или рационалистична), тя пак ще бъде нагодена към личните възгледи на всеки. Дали е някакъв вид вяра в източно учение или пък следване на рационален кодекс на поведение, и в двата случая те ще бъдат подчинени на индивидуалните ни възгледи. На практика става така, че ние се намираме в един огромен „метафизичен хипермаркет“, на лавиците на който са наредени най-различни духовни продукти и всеки от нас според личните си предпочитания избира философията, която най му приляга. Ако случайно нещо е в разрез с натюрела му, просто го подминава и си взима нещо, което пасва на вече изградените представи (при все че то може да не му е от духовна полза). Така всъщност ние се явяваме потребители не само на материални и културни продукти, а и на ниво духовни учения. Интересно е, че не се задоволяваме само с една философия, а си съставяме своебразен букет от различни идеологии, избирайки най-пасващото ни съчетание. Така например, освен че по презумция сме християни, ние сме и малко будисти, нитересуваме се от астрология, йога, езотерика, опитваме да сме „политически коректни“, социално толератни и природосъобразни. Съществува обаче едно голямо „но“…:

1) Правим йога, но без да приемаме изцяло нейната философия и без да следваме неотклонно учението и предписанията ѝ. Тоест правим йога само дотолкова, доколкото ни изнася, и използваме от нея само това, което ни хареса.

2) Еколози сме, но ако по някакви причини се наложи да се откажем от някои благинки, за които няма екологичен еквивалент, дали ще продължим да сме толкова ревностни екозащитници? Дали няма да направим един „малък“ компромис… Като че ли нашата природосъобразност се ограничава в това докъде се разпростира консуматорският ни нагон: закупуваме бутилка с вода (без тя да ни е чак толкова необходима) и си успокояваме съвестта като изхвърляме пластмасовата бутилка (и нейната капачка) на правилните места – първата да се рециклира, а втората да е в помощ на нуждаещите се[47].

3) Изпадаме в захлас от будизма, ала защо никак не съзираме противоречие между аскетизма на това учение и насладите, които държим да си доставяме чрез различни удоволствия? Нима толкова лесно се съвместяват „будизъм“ и „консуматорство“?

4) Политически и социално сме коректни, толерантни и дори понякога съпричастни към всички различни, отхвърлени и отритнати от обществото, стига това по някакъв начин да не засяга личните ни интереси. Всъщност колко е лесно да си толерантен към нещо, което е далеч от теб, ала колко е трудно когато ти самият биваш засегнат… Тогава работата винаги става съвсем друга.

Ако се замислим трезво, ще видим, че ние представляваме твърде разпилени, непоследователни и фрагментарни личности – вижданията ни са еклектична сплав от разнородни (до несъвместимост) разбирания. Вътре в нас цари безподобна шарения и хаос. Но ние „мъжествено“ не си го признаваме и, извръщайки поглед, не искаме да го видим. Нашите действия са хамелеонски и се менят според житейската ситуация, в която попадаме – нагаждаме се към нея, като се самозаблуждаваме, че това не е лицемерие. Нашият вътрешен мир е мозаeчен, нашата индивидуалност е фрагментарна, нашето кредо е като дреха, съшита от кръпки. Нашата личност не e цялостна и монолитна, а разчастена и противоречива[48]. От световния „информационен хипермаркет“ сме си накупили дузина учения и наивно, с усмивка на уста излизме от него досущ като деца, запасили се с чипс и бонбони от кварталното магазинче. После се чудим защо сме превъзбудени, напрегнати и не се чувстваме добре… Все роптаем и сме недоволни от това, което имаме, търсейки по рафтовете някое ново „духовно лакомство“. На всичко отгоре сме и вироглави инати: винаги държим на своето и винаги (досущ като разглезени деца) упорстваме, че сме прави. Защо ние, съвременните люде, сме такива? Какво ни липсва? Дали системното преяждане с боклукчива духовна храна ни е направила неспокойни и лутащи се? Можем ли да очакваме подобрение, ако собствените ни виждания постоянно се менят, противоречат и оборват едно друго? Дали за пореден път да се вслушаме във вътрешния ни глас, който ни нашепва „и това учение не е за теб, ще си намериш нещо по-подходящо“? И така ще посегнем към следващата философия от рафта, която ще бъде и поредната кръпка в нашата личност… Дали пък, осъзнавайки своето незавидно положение, да не се оправдаем с външните обстоятелства? Така бихме прехвърлили отговорността, оневинили себе си и съхранили нашето сюбелюбиво его: накъсаното, непоследователно и безсмислено наше ежедневие, както и ситуациите[49], които ни се изпрeчват, са главните виновници да сме в това окаяно състояние. Те са тези, които ни заставят да реагираме по определен начин и те ни правят тъй „гъвкави“, че в крайна сметка привикваме към лицемерие и непоследователност. С непознати се държим по един начин, с познати – по друг, а с приятели – по трети; на работното място сме едни, в къщи при семейството – други, навън с приятели – трети; в училище/университет сме едни, в градския транспорт и по улиците – други, на нощен клуб, бар, дискотека – трети… И все пак съвестта ни някога ще се събуди и ще ни попита дали отговорността за това, което сме, е изцяло извън нас. Дали причината е единствено във „времето“ извън нас (външната действителност) или една част се пада и на нас самите – на „времето“ в нас.

  1. Лечението:

Нужно е да се предприемат няколко стъпки и това го казвам от позицията на „болник“, който почти цял живот е прекарал в лутане и търсене на лечение и който все още се лекува… Първата и най-важна стъпка е да се установи, че нещо смущава организма – човек трябва да осъзнае, че нещо обърква неговата душевност, че нещо не е наред и се нуждае от преразглеждане. Втората стъпка е да разбере, че това състояние няма да мине от самосебе си, а трябва да предприеме мерки и положи усилия – човек трябва да приеме идеята, че за да успее да коригира неизправностите в своята умонагласа, му е нужно „лечение“. Третата стъпка е да не бойкотира това лечение, като смята, че единствено той знае как да се оправи – трябва да има доверие, но не само на себе си, понеже така още повече ще обостри проблема. Използвайки кое да е наше личностно качество (било разсъдък, било интуиция, било емоционалност, сила, съобразителност, воля, целеустременост и пр.), ще падаме винаги в една и съща клопка, тъй като ще разчитаме на себе си, ще вярваме на себе си и всичко ще правим за себе си, а това неизбежно ще ни кара да се чувстваме като център на света. В този смисъл е противопоказно да се предоверяваме на собствените си съждения, защото именно те са проблемът. По-добре е да имаме добро разположение на духа и да придобием смирение – те наистина ще са ни от полза. В случай, че не съумеем да сложим юзди на нарцистичната ни и самовлюбена натура (склонна да смята, че възгледите ни са си „в ред“ и че винаги сме прави в съжденията си), ще попаднем в задънена улица. Как човек да се надява на промяна, ако дори и за миг не допуска, че не е прав? Ако никога не се усъмни в собствената си правота и никога не подложи на проверка своите разбирания, винаги ще бъде роб на собствения си разсъдък и винаги ще гледа на света от един и същи ъгъл – през очила на вечно смятащия се за „прав“ постмодерен индивид… За да сме наясно със себе си и със своите въжделения, е нужно да имаме отговор на няколко въпроса. Без тях, колкото и да разсъждаваме, каквито и философии да възприемаме, всичко ще е напусто. Тъй желаният „душевен мир и вътрешен покой“ ще си остане недостижим блян, а нашето земно битие, колкото и да е изпълнено с изживявания, наслади и богатства, ще се сведе до повърхностно съществуване без истинска дълбочина и екзистенциален смисъл. Въпросите, на които всеки зрял човек е нужно да отдели особено внимание и време, са следните[50]: 1) „Как е възникнал светът?“; 2) „Как е възникнал човекът?“ 3) „Какво е предназначението на човека в света или какъв е смисълът на човешкия живот?“; 4) „Какво следва в отвъдното?“. Без да имаме отговор на тези въпроси, нашият стремеж към душевен покой ще се свежда до безкрайно лутане и хаотично задоволяване на предимно материалните ни нужди. Въпреки че гореспоменатите въпроси се явяват основополагащи за всеки вид светоглед (учение, философия и религия) и в този смисъл няма как да бъдат избегнати, ние именно тях се опитваме да заобиколим, като в същото време втренчено търсим отговор единствено на въпроса „защо не сме щастливи“… Относно „щастието“ широко разпространено схващане е, че именно то представлява цел на нашия живот, като дори съществува идеята за някакъв вид стъпаловидност на щастието, в зависимост от нашето благоустрояване. Така на първо място човек трябва да е: 1) здрав, нахранен и облечен; 2) после да има добро/стабилно семейно положение; 3) сетне да е професионално реализиран; 4) социално удовлетворен (с приятели и социална среда); 5) да има възможност за отдих, спорт и развлечения. Тази пирамидална конструкция би следвало да се гради именно в този си порядък: здраве–семейство–работа–приятели–удоволствия, а целокупното ѝ запълване би гарантирало, че наистина сме постигнали „щастието“. Това, уви, е поредната заблуда на западния рационализъм. Ако беше истина, то съумелите да изпълнят гореспоменатите условия хора непременно биха били на върха на щастието. Също така нямаше да съществуват примери на търпящи различни житейски несгоди хора (без семейство, без приятели, без работа, живеещи в недоимък, хранещи се оскъдно или боледуващи), които обаче се радват на вътрешен мир и духовно благоденствие. Така става ясно, че щастието съвсем не зависи от това как си се устроил на земята и че химерата, за която толкова много се тръби и която ние зовем „щастие“, въобще не е цел на човешкото съществуване[51]. Ние не сме предназначени да бъдем щастливи. Щастието не е цел, а е просто едно следствие… Някъде четох, че има три вида познание: познание на външния свят, себепознание и богопознание. Ако трябва да се степенуват по важност, те са именно в този си порядък – външен свят, вътрешен свят и връзка с Бога. В съвременното общество сме фокусирани в обследване и усвояване на външния свят, като си въобразяваме, че прогресът ще доведе до някакъв вид благоденствие. Разбира се, съществуват хора, които отдават усилия в изследване на вътрешния си мир, като постигат завидни резултати в себепознанието. Ала малцина са тези, които истински жадуват и всеотдайно се стремят към богопознание. Но единствено то може да бъде средоточие на човешкия живот, придавайки смисъл на земното ни битие. Някой читател веднага би възразил, че себепознанието по естествен начин води до богопознание, което обаче съвсем не е така: чрез богопознание се стига до себепознание, но не и обратното – себепознанието не води до богопознание. Те не са тъждествени и не се припокриват. В човешките ни представи те са по някакъв начин свързани, но не са равнозначни. Би могло да се каже, че трите вида познанание (на външния свят, на вътрешния свят и на Бога) имат скрита обща цел: човек да намери удовлетворение, душевен мир и щастие. Но само единият вид познание е път, отвеждащ до желана цел… Не е тайна за никого, че мнозина от нас търсят път към „щастието“, изследвайки външния свят и благоустроявайки се в него[52]. Други от нас се осланят на себепознанието като начин да разгърнат своя потенциал и така да намерят удовлетвореност и покой. Истината е, че за да постигнем вътрешна удовлетвореност (и щастието самò да ни споходи), трябва да сме в мир със себе си. И не само със себе си, а с всички хора около нас и с всичко, което ни обгражда. Но, за да сме в мир с всички и с всичко, на първо място трябва да сме в мир с Бога. Без да се помирим с Бога, няма да имаме вътрешен мир. Ако случайно сме постигнали определено състояние на вътрешен покой чрез някакъв вид техники на себеусъвършенстване, то това състояние представлява по-скоро някакъв фалшив вид примирие. То е измамно, тъй като е изградено на основата на егото и на себелюбието, но понеже в него се чувстваме толкова спокойно и безметежно, ни е трудно да го приемем за илюзорно. Всъщност както и да тренираме психиката/физиката си чрез упражнения, да възпитаваме волята си чрез въздържание, да анулираме своето „аз“ чрез медитация и въобще да разгръщаме потенциала си чрез различни техники, ще постигнем една единствена цел – да се себеусъвършенстваме, което е различно от това да познаем Бога. Дори когато целта е разтварянето и сливането на „аз-а“ с „абсолюта“, то това сливане се постига посредством собствени усилия, без външна помощ, което прави цялото нещо изпълнено с егоцентричност и себичност. Това опорочава цялото начинание още в самата му същност, като ни прави далечни, хладни и отчуждени спрямо всички и всичко. Това не ни изпълва с топлина, не ни дава душевен мир. Единствено богопознанието може да ни го даде, наново изграждайки полусрутеното здание на нашата личност. Връзката и единението са това, което ни прави да бъдем цялостни и единни личности, което на свой ред и по естествен начин ни носи усещане за пълнота и щастие. Единствено връзката ни с Източника на живота е в състояние да направи така, че фрагментираната ни личност[53] отново да се превърне в съвършено цяло. По този начин бихме намерили такъв вид ръководно начало в живота, което да въведе ред в различно сменящи се и изискващи различен вид реакция житейски ситуации. Бихме притежавали такъв общовалиден принцип, който да обедини и подчини всички останали обществени, лични, професионални или семейни правила в един единствен принцип. Така всички общоустановени норми биха престанали да ни тежат като бреме и да внасят смут/горчивина в сърцето ни, защото ще имаме нещо от по-висш порядък да ни напътства. Ние, които преди затъвахме в сложните схеми на вътрешния си хаос, опитвайки се да помирим конфликтността на разпокъсаното ни ежедневие, бихме намерили покой. Тогава ще спрем да заблуждаваме себе си и околните, че умелото ни маневриране в различните житейски ситуации не представлява „лицемерие“, и открито ще признаем, че това съвсем не е „в реда на нещата“[54]. Ще излезем на чисто и ще отворим нова страница в нашия живот… Ала в днешно време правим друго – работим над себе си и се самоусъвършенстваме посредством различни видове техники и духовни практики (често пъти с източен/езотеричен произход). Искаме максимално да разгърнем заложения в нашата личност потенциал, да достигнем до по-дълбоко познание за себе си и евентуално – удовлетвореност и вътрешен мир. Любопитно, че този тип философия все кръжи около идеята за живота „тук и сега“ и около „необятните възможности“ на индивида[55]. Тоест всеки човек сам със собствени сили трябва да разгърне своя потенциал, за да опознае себе си. Ала има едно голямо „но“ – човекът не може да стигне до истинско себепознание, понеже той самият представлява една тайна. Неговата същност е непознаваема. Ние сме създадени по образ Божий и този образ в нас е непонятен като същност, понеже той е с Божествен произход. При навлизане в дебрите на себепознанието единствено можем да узнаем някои наши поведенчески навици, склонности на характера или да развием някои свои умения и способности. Бихме могли дори да развием сензитивност към с различни видове тварни енергии и да боравим с тях, но не можем да вникнем в нашата изначална същност. При медитация и усилено анулиране на волята/съзнанието можем да съзрем тази наша същност, този наш вътрешен Божествен образ и дори да се влюбим в него. Можем дори да си въобразим, че сме нещо повече от това, което на практика представляваме, като изпаднем дотам, че да почнем сами себе си да боготворим. Това ще е нашето падение – да се влюбим в себе си и да повярваме само на себе си. Трябва да сме пределно наясно, че посредством трениране на тялото в различни пози, посредством правенето на дихателни упражнения и медитативни техники няма как да стигнем до Бога. Няма как да изградим връзка с Него, понеже всичко, което правим, не го правим в Негово име, а го правим в свое име, правим го единствено за себе си. Това, както и да го погледнем, си е егоистично… Дори да анулираме волята до степен да превърнем съзнанието си в бял лист хартия, с което да изпаднем в състояние на безметежност и нирвана, пак няма да стигнам до Бога, понеже в крайна сметка не това е нашият стремеж. Ние не се стремим да стигнем до Него, а към нещо съвсем друго – да анулираме личността си и да потънам в някакъв безличностен абсолют. Тук няма истинска връзка, тук няма общуване. Ние сме личности още от създание мира, сътворени сме като личности. Нашата цел не е да се анулираме, а да постигнем единство с нашия Създател. Единствено чрез отричане от собствените желания и отсичане на собствената си воля в името не на себе си, а на нещо по-висше, може да се постигне такава връзка. Не чрез отхвърляне на болката и страданието като някакво следствие от нашата привързаност към земното, а чрез търпеливо и благодарно приемане на всичко, понеже то е от Бога и ни е пратено за наше добро. Не чрез отхвърляне на радостите в живота като поредното проявление на „мая“, а чрез тяхното смирено приемане като проява на Божията милост към нас. Не да развиваме физическите си и духовни дадености в себелюбиво възвеличаване, а в смирение и с ясното съзнание, че сме прах и пепел и че сами нищо не може да сторим. А всичко добро, което сме постигнали, да не отдаваме на себе си – да не се превъзнасяме, а да го смятаме за дар свише. Едва тогава можем да се надяваме, че ще имаме вътрешен мир и благодат, понеже това, което правим, не обслужва нашето его, не обслужва нашата воля и не обслужва нашите щения. Едва тогава, когато скъсаме връзката с егото си, ще имаме връзка с Бога. Едва тогава ще постигнем пълнота и ще бъдем цялостни личности. И ще бъдем истински свободни, понеже съзнаваме нашата зависимост от връзката ни с Бога. Едва тогава животът ни ще добие дълбочина и смисъл. И ще имаме надежда за нещо по-добро не само тук и сега, но и в идния век.

 

 

-----------------------------------------------

crdeАвторът на горното философско-културоложко есе Преслав Стоянов е композитор, инструменталист и преподавател, бакалавър по музика („UnB“, Бразилия), бакалавър по музикална педагогика (СУ „Св. Климент Охридски“), магистър по композиция и доктор по симфонична оркестрация (НМА „проф. Панчо Владигеров“). Живее дълго време в Латинска Америка (5 г. в Мексико, 7 г. в Бразилия), като творческата му дейност обхваща редица изяви в Бразилия и България, свързани с културния обмен между двете страни: ръководи смесения хор към православната църква „Свети Георги“ (гр. Бразилия); изнася курсове и лекции в „Университета на гр. Бразилия“, в „Католическия Университет“ на гр. Тагуатинга, в „Музикалното училище на Бразилия“; творби в негов аранжимент са изпълнени в Националния театър “Клаудио Санторо” и в зала “Дойс Кандангос” (гр. Бразилия); свири на живо по телевизии, радиа и концерти; занимава се с композиране, аранжиране и организиране на културно-музикални събития („Бразилска седмица на културата“ в София; концерт-лекция по случай „100 г. от рождението на Е. Вила-Лобос“; лекция-уъркшоп на бразилския пианист Д. Монзо и др.). В периода 2018-2021 г. е лектор по симфонична оркестрация в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, а понастоящем е преподавател към „Центъра за изкуства, култура и образования“ в София.

 

 


[1] Понятието „развити общества“ се използва за назоваването на социуми, които се характеризират с натрупване на материална култура, развитие на технологиите, масмедиите и комуникацията. Според Жан-Франсоа Лиотар („La Condition postmoderne: rapport sur le savoir“, Paris, Minuit, 1979, 128 p.), развитите общества се характеризират с високото си ниво на информираност и Лиотар ги нарича „информатизирани общества“. Авторът цитира свои съвременници, които наричат този тип общество и „постиндустриално“ като например труда на Ален Турен „La société post-industrielle”, Paris, Denoël, 1969.

[2] Вж. Тодоров, Д. Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек. София: „Парадигма“, 2019, с. 180.

[3] „Всеки светоглед, вкл. философският, решава специфична за­дача, а именно да даде на хората ориентация в средата, която те обитават. За целта е нужно да се определят мястото и ро­лята на човека в нея, т. е. да се отговори на естествените пи­тания на човека „Къде съм и доколко важен съм в света?“ [...] Светогледът следва да изясни и предназначението на човека в света. [...] При изграждане на личния светоглед всеки човек следва да избере своя ракурс към реалността. И тук вариантите са два: 1) поглед към света откъм себе си, т. е. узаконяване на индиви­дуалистичната перспектива с присъщия ѝ субективизъм; 2) по­глед към действителността, вкл. към себе си, откъм света, при който се търси дистанциране на човешкия индивид и „обекти­вен“ поглед към него. И двата типа подходи към света са се реа­лизирали в множество конкретни варианти, като в различните епохи предимство е имал единият или другият. Рядко се е сти­гало до пълна доминация на единия от тях“. – пак там, с. 41-42. ­

[4] „Усещането, че човешкият род се намира на кръстопът и пре­живява дълбока духовна криза, като че ли е масово споделено от съвременните хора. Това особено важи за принадлежащи­те към т. нар. западен свят. То се засилва още повече у наскоро присъединилите се към него граждани на страни от Централна и Източна Европа [...]“ – пак там, с. 16. ­

[5] Това понятие не се приема еднозначно от всички теоретици, но като цяло вече е утвърдено сред обществеността. Философоски погледнато, постмодернизмът се конфронтира с издигнатите от модернизма лозунги за прогрес (основани на идеите още от Просвещението за свобода, равенство и братство) и се противопоставя на теороии като позитивизма и структурализма, носещи в себе си авторитарна идеология. Вместо това постмодернизмът предлага или по-скоро защитава хибридността, популярната култура и децентрализацията на авторитарните модели на мислене.

[6] Характеристиките са частично заимствани от: Salinas, C. El binomio política-derecho frente a los retos de la posmodernidad. México: 2011, с. 121-123. <https://www.academia.edu/8744367/EL_BINOMIO_POL%C3%8DTICA-DERECHO_FRENTE_A_LOS_RETOS_DE_LA_POSMODERNIDAD> (15/07/2020)

[7] „В края на ХХ и началото на ХХI век наблюдаваме постепен­ното разпространение и утвърждаване на един нов поглед към света – поне у хората, обитаващи най-високо развитите страни, по правило принадлежащи към „западната“ цивилизация. Жи­вотът им протича под силното влияние на това световъзприятие, което е в процес на избистряне и все още не е изцяло изместило наследените картини на света. То се бори срещу формираните в миналото светогледи, чието въздействие не е изчезнало, но по­степенно намалява. Днес никое от тях не съществува в автентич­ния си вид, а съсъществуват отломъци от създадени по различно време картини на света. Образува се особена светогледна мозай­ка, в която все по-голяма тежест има именно нововъзникващо­то световъзприятие. Този „коктейл“ от възгледи често обърква съвременника, който трудно съумява да ги подреди в непроти­воречива и единна цялост“. – Тодоров, Д. Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек. София: „Парадигма“, 2019, с. 143.

[8] Тази тенденция е свързана с проблема на приемането на определена йерархия в обществото. Неподчинението на хората към „наложени“ им авторитети идва от подчертания индивидуализъм и егоцентризъм, тласкащ всеки по свое усмострение да си избира лидери.

[9] Това притеснение всъщност е свързано с усещането за край на нещо и липса на следващото. Жан-Франсоа Лиотар в своя труд „Постмодерната ситуация“ („La Condition postmoderne: rapport sur le savoir“. Paris, Minuit, 1979) смята, че постмодернизмът слага край на „метаразказите“ като марксизма, идеализма на Просвещението или капитализма, поставяйки на тяхно място множество „малки разкази“, действащи на по-малка площ, на локално ниво и които нямат претенцията да са универсални. Липсата на упование в някоя универсална идеология, наречена от Лиотар метаразказ, може да е причината у хората да съществува усещането за край на нещо, а отсъствието на нов метаразказ – като притеснение за края на света.

[10] Може да се твърди, че една от идеите, прокарвани от литературната теория на деконструкцията, е, че знанието не може да се контролира и езикът функционира по странни и понякога противоречащи си начини. А това означава, че знанието и езикът непрекъснато ни се изплъзват.

[11] Повече по темата Лиотар, Ж. Постмодерната ситуация: Изложение за състоянието на съвременното знание. София: Наука и изкуство, 1996.

[12] Пак там.

[13] А според Лиотар технологиите за общуване са произвели общество на информацията.

[14] Повече по темата вж. Rodríguez Magda, R. Transmodernidad. Barcelona: Anthropos, 2004.

[15] Жан Бодрияр (1927 – 2007) е френски мислител, теоретик, социологфилософ и политически коментатор, като неговото име често се асоциира както с постмодернизма и постструктурализма, така и с проблематиката на постмодерната културна ситуация.

[16] Зигмунд Бауман (1925 – 2017) е полски социолог, филисоф и есеист, един от големите мислители на нашето време и изтъкнат теоретик в областта на социологията. Бауман е известен със своите анализи по въпроси, свързани с модерността, холокоста, постмодернизма, консуматорството, както и глобализацията, социалните класи и социализма. Развива концепцията за „течна модерност“, при която „вече нищо не е солидно и стабилно. Не е солидна и стабилна държавата-нация, нито семейството, нито работата, нито обвързването с една или друга общност“. – Керол, Р. Зигмунд Бауман – Всичко е по-лесно във виртуалния живот, но загубихме изкуството на социалните отношения и на приятелството. – В: Magnifisonz, © 2017. <http://magnifisonz.com/2017/01/11>(25/12/2017)

[17] „Търсената всеобщовалидна истина се разпада в множествеността на перспективните истини и израства възгледът, че изобщо няма истина, че всяко считане на нещо за истинно по необходимост е фалшиво. [...] Новоевропейската метафизика, чиято основна тенденция кулминира в творчеството на Фридрих Ницше, не е в състояние да постави с пределна яснота и дълбочина въпроса за смисъла на битието“. – Теохаров, Вл. Експерименталната метафизика на Фридрих Ницше. <Перспективистката метафизика на Фридрих Ницше (wordpress.com)> (14/04/2021)

[18] Вж. Тодоров, Хр. Становище относно дисертационния труд „Литературната рефлексия върху проблема за истината (Истина и разбиране у Ницше, Хайдегер и Гадамер“ на Г. Иванова за придобиване на докторска степен. София, 2011. <Начало - Софийски университет "Св. Кл. Охридски" (uni-sofia.bg)>(24/04/2021)

[19] В годините след Първата световна война в Европа се наблюдават дълбоки и същностни промени както в индивидуален, така и в обществен план – засегнато бива личното световъзприятие и взаимотношенията с другите хора, стигайки до доста дълбоки културни пластове. Съзнанието и усещането за „историчност“ претърпява драстично изменение, а нуждата да се създаде един „нов“свят налага нов поглед върху историческия ход на цивилизацията, с което някои утвърдени парадигми се подлагат на преразглеждане. Своеобразен връх в това отношение са разбиранията на А. Айнщайн за действителност, трудовете на Фр. Ницше, поставящи под въпрос обективните устои на категории като истина и морал, разработките на З. Фройд, разклащащи рационалните твърдини на психологическата наука. С една дума връзката с миналото и историческата стабилност биват подлагани на атака от различни области – философия, психология, история, наука и изкуства.

[20] Вж. Бенина, И. Стратегията на деконструкция в литературната теория: Един въможен постмодерен поглед към художествения текст. – В: Научни трудове на Русенския университет, 2014, том 53, серия 5.2. <http://conf.uni-ruse.bg/bg/docs/cp14/5.2/5.2-23.pdf> (25/10/2017)

[21] Хасан, И. Към понятието за постмодернизъм (Послеслов към “Разчленяването на Орфей"). – В: Електронно списание LiterNet, 09.04.2000, № 4 (5) <http://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm>(07/10/2017)

[22] Пак там.

[23] Лиотар, Ж. Постмодерната ситуация. София: Наука и изкуство, 1996, предговор.

[24] За пиедестала, който заема сциентизмът в нашето съвремие, свидетелства също и стремежът на различни области от човешката дейност да наподобят науката, нейните методи и нейната терминология: например в образованието и политиката с особено одобрение и благоразположение се използва т. нар. академичен вид изказ; в хуманитаристиката различните изкуства и техните художествени достижения биват третирани в голяма степен като науки (литература, музика, театър, изобразителни изкуства и пр.); в маркетинга и рекламите, където всичко цели да убеди хората в значимостта на продукта, посланието е опаковано пак с научни понятия.

> (15/09/2021)

[26] „Добре известно е, че границите са продукт на разума и в частност на неговата аналитична дейност. Благодарение на нея в продължение на хилядолетия човечеството е напредна­ло далеч по пътя на отделянето от света и обособяването на елементите в действителността. В резултат от този процес днес ние разполагаме с една силно диференцирана реалност, в която всяко нещо е добре отграничено от другите, като притежава не­повторими същност и предназначение. Видимият израз на това отчленяване са границите, чиито основни роли са:

– да придават ясно очертание (контур) и неповторим об­лик (физиономия) на различните битийни форми;

– да съхраняват тяхната определеност, цялостност и за­вършеност в себе си;

– да прокарват разделителни линии между разнородните неща, като ги удържат в дадени предели;

– да бъдат ориентири и опори в живота на хората, без които той би бил твърде труден;

– да се явяват пресечна точка, т. е. място за допир и едине­ние между нещата.

С други думи казано, границите са както условие за запаз­ване на идентичността на нещата, така и територия за среща между тях. Благодарение на тях битието придобива структура, а хората се изпълват с убеждението, че обитават подреден свят с конкретни параметри и пропорции. На тях дължим своята светогледна нагласа, че пребиваваме в относително стабилна, сигурна и предвидима реалност“. – Тодоров, Д. Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек. София: „Парадигма“, 2019, с. 210-211.

[27] Днес можем да твърдим, че живеем в един добре устроен свят, ала нашето материално благоденствие обикновено е за сметка на духовното. Както е казано, човек не може да служи на двама господари – не можеш да живееш истински духовен живот и в същото време да тънеш в разкош. А ние дори не предполагаме измеренията на нашето материално затъване…

[28] Срв. Петров, В. Процесуалната философия: история и съвременност. София: Проектория, 2013.

[29] „Дори във филисофските кръгове кръгове терминът ‘постмодерен’ се отнася до две съвършено различни позиции. Всяка от тези позиции се стреми да преодолее както модернизма в смисъл на виждане за света, което се е развило от Галилео-картезианско-Беконово-Нютоновата наука на ХVII в., така и модерността в смисъла на световен ред, който определя и същевременно е определен от това виждане за света. Обаче тези две позиции се стремят да преодолеят модернизма и модерността по различен начин.“ – пак там, с. 21-22.

[30] От гледна точка на философията могат да се разграничат два вида „постмодернизъм“: 1) „деконструктивен, релативистичен или елиминативен постмодернизъм, който преодолява модерното виждане за света чрез едно анти-виждане за света, деконструирайки или дори напълно елиминирайки различни понятия, които са били смятани за необходими за едно виждане за света, такива като „цел“, „значение“, „реален свят“, „даденост“, „разум“, „истината като съответствие“, „всеобщо валидни норми“. Този тип постмодернизъм има склонност да завършва с релативизъм, а за много мислители дори означава нихилизъм. Парадоксалното е, че той може да бъде наречен също ултрамодернизъм поради това, че неговите елиминации произлизат от довеждането на някои модерни предпоставки – такива като сетивното учение за възприятието и механистичното учение за природата – до техния логически завършек“; 2) „конструктивен или реконструктивен, който се стреми да преодолее модерното виждане за света не чрез елиминиране на възможността за виждане на света като такава, а чрез конструиране на постмодерно виждане посредством ревизия на модерните предпоставки и традиционните понятия в светлината на неизбежните предпоставки на нашите различни практики“. – пак там, с. 22.

[31] Става въпрос за наречения от фолософите „деконструктивен постмодернизъм“, който се явява „тясно свързан с литературно-артистичния постмодернизъм“ (пак там, с. 22) и като цяло е по-разпространен не само в артистичните кръгове, но и сред по-широката общественост.

       [32] Удивително е колко общо има съвременният постмодерен релативизъм с предлаганото от древногръцкия мислител Протагор учение:„Протагор първи сред философите разглежда човека като своеобразен център на света и му отрежда ролята на активен преобразувател на действителността. Широко известна е мак­симата му, че „човекът е мярка на всички неща – на съществу­ващите, че съществуват, и на несъществуващите, че не същест­вуват“. […] Античният автор поставя ударение върху изключителна­та роля на човешките индивиди в света. Той иска да утвърди уникалността и значимостта на всеки отделен човек. Съще­временно Протагор защитава „равенството на всички хора“, основаващо се на еднаквата им природа. Философът от Абде­ра си дава сметка, че хората не могат да живеят един без друг и трябва да търсят разбирателство помежду си. Воден от това си разбиране, Протагор отделя голямо внимание на езика като средство за комуникация. За него е особено важно да се прео­долеят езиковите бариери с оглед решаване на задачата по съв­местяване на разнопосочните индивидуални интереси.[…]Протагор е убеден в еднаквата истинност и следователно ценност на изразяваните от различни хора възгледи. Той иска да съхрани многообразието от гледни точки в познанието, но с това узаконява релативизма в него. Ярък израз на тази пози­ция можем да открием в твърдението на Протагор, че „всички представи и мнения са истинни и че истината е относителна по­ради това, че всяко явление или мнение има отношение към да­ден човек“. Той прилага възгледа за относителната валидност и към споделяните от хората нравствени ценности. […] Въпреки своя категорично изразен релативизъм Протагор не защитава абсолютен индивидуален произвол в познанието и поведението на хората. Той не е последователен в защитата на индивидуализма, като предлага в познавателния и оценъчния процес да се заеме надиндивидуална гледна точка, като твърди, че „справедливо … е, което изглежда такова на държавата“. Иначе казано, общият интерес се оказва коректив за мнението на отделния човек. То се ограничава от още няколко обективни дадености. Едната от тях представляват вложените в индивида природни заложби. От друга страна, Протагор насърчава човека да бъде творец на собствения си живот. Тъй като „човешкият живот е кратък“, той трябва да се изживее пълноценно. Акцентирайки върху свобо­дата и творческите заложби на човека, древногръцкият философ поставя фундамента, върху който се изграждат всички по-късни индивидуалистически картини на света. При него обаче личният субективизъм все пак не го довежда до произвол в познанието и поведението, тъй като има за коректив изискванията както на природата – външната и собствената, така и на обществото“. – Тодоров,  Д. Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек. София: „Парадигма“, 2019, с. 62-24.

[33] Тук голяма роля изиграва и квантовата физика, разклащаща изоснови представите ни за законите в субатомния свят и благоприятстваща възникването на различни постмодерни теории – вж. Coimbra, C. Física quântica, pós-modernismo e pós-verdade. – В: Jornal GGN O jornal de todos os Brasis, 17 de novembro de 2017. <https://jornalggn.com.br/editoria/cultura/fisica-quantica-pos-modernismo-e-pos-verdade-por-carlos-coimbra/>(16/09/2021)

[34] „Един от често прилаганите прийоми при изграждането на даден философски светоглед е полагането в основата му на ня­какъв абсолют. Става дума за безотносителна към конкретни условия реалност, която действа без оглед на всякакви обстоя­телства. По правило абсолютната реалност – естествена или свръхестествена – е вечна, неизменна и всемогъща. Тя при­дава изключителна стабилност на светогледа, като се базира върху монистичен, холистки, статичен и вертикалистки по­глед към действителността. Мислещите плуралистично, пар­тикуларистки, динамично и хоризонталистки автори отхвър­лят наличието на абсолюти от всякакъв вид. Те акцентират върху зависимостта от определени обстоятелства на конкрет­ното битие, особено на човешкото, т. е. изповядват неприкрит мисловен релативизъм“. – Тодоров, Д. Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек. София: „Парадигма“, 2019, с. 43-44.

[35] „Избягването на индивидуалния субективизъм в позна­нието се гарантира от зададените общи структури и правила за тяхната работа в устроения по еднакъв начин разум у хората. Нужно е обаче това законодателство да се познава, за да се спаз­ва. Следователно хората не действат като разумни същества ав­томатично, а следва да полагат усилия за това“. – пак там, с. 53.

[36] Според И. Кант „доколкото никой човек няма и не може да наблюдава чрез сетивата си света като цяло, своята душа и Бога, то тези реалности са непознаваеми по начина, по който се познават всички единични явления. Усилието да се мислят визираните реалности като че ли са дадени в човешкия опит, води само до противоречия. Така например хората изпадат в антиномии, т. е. неразрешими противоречия, при желанието си да мислят света като съвкупност от „неща сами по себе си“, а не като явления за тях. Според немския мислител еднакво валид­ни са както тезите – че светът е ограничен в пространството и времето; просто устроен; в него действа строга необходимост; в него или извън него съществува Бог, – така и техните антитези. Като посочва неизбежното изпадане на разума в противоречия при опита му да мисли света, душата и Бога, Кант набляга върху ограничеността на човешката познавателна способност. Спо­ред него тя не е в състояние да даде необходимо и общовалидно знание за тези три реалности“. – пак там, с. 54.

[37] Вж. Coimbra, C. Física quântica, pós-modernismo e pós-verdade. – В: Jornal GGN O jornal de todos os Brasis, 17 de novembro de 2017. <https://jornalggn.com.br/editoria/cultura/fisica-quantica-pos-modernismo-e-pos-verdade-por-carlos-coimbra/>(16/09/2021)

[38] „[...] модерността ни е оставила в състояние на интелектуално объркване и хаос. Тя разсъждава за природата в материалистични (по-точно в механистични) термини, но с тях не може да обясни нито природния свят, нито как той е свързан с човешките същества. Един общ отговор на тази ситуация е бил да се реши, че светът не е умопостижим: щом той не съответсва на схемата, предложена от модерността, тогава мнозина са започнали да смятат, че той не може да бъде разбран. Трябва просто да се отхвърли целта за разбиране в някакъв широк смисъл. Проектът за разума, предложен от Просвещението, е претърпял провал: разумът може да анализира, но не може да синтезира или да стигне до някакви универсални истини“. – Петров, В. Процесуалната философия: история и съвременност. София: Проектория, 2013, с. 33.

[39] „Импресионизъм“ (от фр. impression – „впечатление“).

[40] „Да рисуваш не предмета, а впечатлението, което той създава.“ (Маларме) – Мадлин, Л., Д. Лобстеин. Импресионизъм. София: Унискорп, 2005, с. 66.

[41] „Нашите предшественици са били убедени, че човешкото битие по принцип е зависимо, производно, вторично – подчиняващо се на нещо друго, което го е създало. Резултатът от днешната атака срещу тази хилядолетна вяра е обръщане на зависимост­та между света и човека, като съществуването на самия свят става функция от признанието на човека. С други думи казано, има свят само ако има човек. Реалността на някаква първично съществуваща, независима от човека действителност, изобщо се отрича или пренебрегва като несъществена“. – Тодоров, Д. Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек. София: „Парадигма“, 2019, с. 150.

[42] „Цялото тяхно мислене (на мнозина съвременници – бел. авт.) се поставя в зависимост от личната преценка, която обаче е по принцип заплашена от липса на обективност и стабилност. Индивидуалните мнения придобиват едва ли не „свещен“ характер. Този тип мислене на­мира най-ярък израз в убеждението, че „всичко е относително“. И то тъкмо от вида на отношението, което даденият индивид има към реалността, за която се произнася. [...]„Днес масово разпространение намира виждането, че обек­тивна истина не съществува. Фактите вече не са важни, защото могат да се създадат каквито са нужни „алтернативни факти“. Липсва привилегирована гледна точка, а всички конкретни та­кива са еднакво възможни и ценни. Никоя от тях няма предим­ство по истинност. Размива се границата между истина и неис­тина, респ. добро и зло, справедливо и несправедливо, красиво и грозно и т. н. Престават да се търсят общовалидни ценности и общосподелени цели. Тъй като няма единен субект на позна­ние, а множество децентрализирани субекти в техните отделни актове, то липсва цялостно и пълно обяснение на действител­ността. Светът не се помества в никакви теоретични схеми, което води до отказ от системното му представяне. Остава се при констатацията за наличие на множество равностойни тъл­кувания на една и съща действителност. Всички твърдения се определят за еднакво валидни, т. е. тържествува крайна форма на релативизъм в мисленето“. – Тодоров, Д. Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек. София: „Парадигма“, 2019, с. 166-167.

[43] Срв. Йорданова, Ю. Супата, наречена Европа (Есе върху етическата социология на З. Бауман) – В: Литературен форум, бр. 27, 2002. <https://liternet.bg/publish5/iuiordanova/bauman.htm>(24/12/2017)

[44] Хасан, И. Към понятието за постмодернизъм (Послеслов към „Разчленяването на Орфей“). – В: Електронно списание LiterNet, 09.04.2000, № 4 (5) <http://liternet.bg/publish1/ihassan/hassan.htm>(07/10/2017)

[45] Любопитно е, че както в историческото развитие на науките се наблюдава все по-чувствително разрояване в посока тясната специализация на отделни клонове и подклонове, така и в обществото виждаме все по-голямо фрагментиране, все по-изострено усещане за изолация и отчуждение.

[46] Йорданова, Ю. Супата, наречена Европа (Есе върху етическата социология на З. Бауман) – В: Литературен форум, бр. 27, 2002. <https://liternet.bg/publish5/iuiordanova/bauman.htm>(24/12/2017)

[47] Един често натрапван призив е „да опазим природата заради бъдещето и заради нашите деца“. И тук е редно да се запитаме: ако никой не идва след нас (няма следващо поколоние), това развързва ли ни ръцете безгранично да консумираме природните богатства? Само заради бъдещите поколения ли трябва да се опазва околната среда? Всъщност къде по-смислено би било да опазваме природата заради самата нeя или понеже е Божие творение. (Ако човек се замисли, дори и в самият израз „околна среда“ е закодиран определен вид отношение: щом нещо е „околно“, значи има някакъв център. И тук се пита кой е центърът на тази „околна среда“…)

[48] „Ис­торичността на човешкото съществуване не подлежи на съм­нение, а нуждата от съобразяване с изискванията на променя­щата се социално-културна среда е безспорна. Същевременно обаче пълната забрава на непреходното измерение в човешкото битие заплашва с разпад целостта на личността до поредица от несвързани помежду си постъпки на индивида, съобразени само с моментните изисквания на средата и нетрайния му ин­терес – стремежа към постигане на конюнктурни ползи и ми­молетни успехи. Как да бъде решен тогава проблемът за съчета­ване на променливото и трайното в конституцията на човека?“ – Тодоров, Д. Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек. София: „Парадигма“, 2019, с. 26.

[49] Според немския мислител Ернст Касирер хората „са подложени на непрекъснат натиск от изискванията на разнородните културни форми: стопанство, политика, право, наука и техника, изкуство, религия и пр. Всеки човек трябва да преценява в даден момент кой модел на поведение да възприеме. Към това се прибавя и обстоятелството, че културата постоянно се мени, съответно и правилата, по които самата тя съществува, са обтекаеми и раз­мити. Касирер констатира, че тази тенденция се сблъсква с друга изконна потребност на човека – от сигурност и предвидимост на съществуването му“. – пак там, с. 61.

[50] „Що се отнася до природата, осигуряваща естествената сре­да на човека, то при осмислянето ѝ възникват поредица от не­избежни питания („проклети“ въпроси) относно нейните глав­ни параметри:

– граници („Докъде се простира?“): дали е крайна или без­крайна;

– произход („Как е възникнала?“): дали е резултат от дей­ността на външен създател или се самосътворява;

– движеща сила („Какво я движи и ръководи?“): матери­ален или духовен е нейният източник на енергия;

– субстрат („От какво е направена?“): какъв е първични­ят материал при нейното създаване;

– структура („Какви са нейните елементи?“): колко и от какъв вид са измеренията (пластовете, равнищата) в нейния строеж – физически, химически, биологически, социални, културни;

– принцип на функциониране („Има ли в нея свобода, или се подчинява на безусловна необходимост?“): предопре­делено или не е нейното съществуване и развитие;

– начин на съществуване („Има ли постоянство в измене­нието?“): действат ли безусловно общи закони в света, или отделните събития са обусловени от локални и вре­менни обстоятелства.

     Към тях следва да се добавят и въпросите, отнасящи се до характера на връзката на човека с вселената: дали тя е вътреш­на (органична), т. е. вечна, здрава и неразкъсваема, или външна (механична), което означава временна, хлабава и прекъсваема. Към рамковите условия на човешкото съществуване в естестве­ния свят принадлежат два ключови параметъра, спрямо които всеки човек също следва да изгради свое отношение. Първият е пространственият, доколкото всеки човек е свързан с опре­делено място във физическата реалност и следва да го опреде­ли. Вторият параметър се отнася до физическото време, което играе основна роля в живота на хората. Тук следва да се отчете добре известният на всички хора и влияещ съществено върху живота им факт на необратимостта на протичащото само в една посока време“. – Тодоров, Д. Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек. София: „Парадигма“, 2019, с. 44-45.

[51] „Фром е убеден, че хората от втората половина на ХХ век са членове на „болно общество“, защото то е изградено върху погрешен иде­ен фундамент. За основна жизнена ценност е обявено щастие­то, разбирано като „неограничено удовлетворяване на всички желания“. Този стремеж за безгранично потребление обаче предполага непрекъснато нарастващо производство, което пък води до изразходване на природните ресурси. Според Фром от узаконяването на алчността и потребителството не просто следва бързо разрушаване на природата, но и духовно опус­тошаване на самия човек. Това е така поради невъзможността апетитът за удоволствия да бъде заситен. Желанието за получа­ване на все повече и все по-разнообразни наслади се възпроиз­вежда до безкрайност, без да осигури трайно удовлетворение от постигнатото. Фром се противопоставя на господстващия в ценностната система на съвременниците му „радикален хе­донизъм“, защото е убеден, че задоволяването на всяко жела­ние или субективна потребност не правят съществуването на хората по-спокойно и по-сигурно. Напротив, подобен жизнен идеал засилва тревогата им и увеличава напрежението в техния живот“. – пак там, с. 138-139.

[52] „Частното щастие, разбирано като удовлетворяване на лични желания (пориви, копнежи, искания) и хрумвания (при­щевки, капризи), днес като че ли се е превърнало в разбираща се от само себе си цел. Постигането на лично благосъстояние се разглежда от мнозинството съвременници като безусловна задача. Те превръщат собственото удобство (комфорт) и дори лукс (материален, емоционален), както и удоволствието си, постигано чрез множество забавления, развлечения и приклю­чения, в смисъл на съществуването си. Личното потребление (консумация) – все повече на преживявания, а не толкова на стоки и услуги, се търси заради самото него, а не заради прести­жа и демонстрирания социален статус, както бе доскоро. Този неохедонизъм е израз на съпротивата на съвременни­ка срещу рутината на ежедневието. Борбата му срещу прозаич­ното съществуване е продиктувана от неговото желание да се противопостави на скуката в него. Като че ли главен враг на мнозина днешни хора е досадата, на която се търси алтернатива в новото и изненадващото. В гонене на интересното съвремен­ниците са готови да поемат рискове, само и само да си създават изключителни преживявания“. – пак там, с. 170.

[53] „Днес ясно може да се види процес на фрагментация на действителността, при който нейните отделни области, като относително завършени цялости – „светове“, също се разлагат. Тенденцията към партикуларизация в мисленето на действи­телността е насочена срещу господството на принципа на хо­лизма, доминирал в предходните картини на света. В резултат от разпадането целостта на битието се обособяват негови ре­гиони – все повече и все по-малки, в които действат местни за­конодателства. Изучаването устройството и функционирането на отделните сфери на битието води до регионализация и на самото учение за него – онтологията, т. е. върви се към обосо­бяването на локални „онтологии“, вкл. такава, отнасяща се до човешкото битие“. – пак там, с. 147.

[54] „Възниква обаче нов проблем: как да се пре­дотврати разпадането на единството на човешкото битие. След като са прокарани редица разделителни линии както между основните му измерения (пластове): физическо, биологическо, социално, личностно, така и вътре в тях, се появява задачата да се намери спойката помежду им. Съвсем реална става перспек­тивата за разкъсване на човешкото битие отвътре и отчужда­ване на проявленията му. Разглобяването на човека до отделни „парчета“ го лишава както от хомогенност, така и от последова­телност в поведението му. Той се превръща в „бойно поле“ на различни начала и сили, намиращи се в него. А това неминуемо го прави нещастен и в перспектива ще го разруши. Важно е да се намери такъв подход към битието му, при който да се съхра­нят едновременно неговите единство и многообразие“. – пак там, с. 175.

[55] „Вярата не престава да съществува, но намира свои нови обекти на обожание. На първо място това е самият човек, който се самообожествява като принадлежащ към своя род, даден вид или като индивид. За да може да раз­чита само на себе си, той трябва да се самовъзвеличи, като „за­еме“ от Бога неговите качества и способности. За повярвалия в „безграничните“ си възможности човек изглежда няма невъз­можни неща. На второ място като обект за безпрекословна вяра на преден план излизат някои човешки общности – национал­ни, религиозни, полови, етнически и др. Тук индивидите се прехласват и доброволно подчиняват на изискванията на тези колективи“. – пак там, с. 162

 

 

   

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

Блус за стария хипар
Петък, 06 Август 2021
article thumbnailПетър МАРЧЕВ                   О, той седи на пейката и чака, подпрял глава с ръце и мисли, мисли той – този стар хипар от махалата, според Набоков – разреден /и изветрял/ разтвор от хипи. Какво ли крие таз глава под редките и посивели власи? ...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...