Димитър НЯГОЛОВ

След като настани гостите в двора до каменната чешма с постоянно течаща вода от два месингови чучура, дядо Слави им поднесе сладко в малки порцеланови чинийки. Не сте вкусвали подобно нещо, им каза. Сладко от бели череши! Така го правим само в нашето село. То, Могилино, не е като другите села в Долината. Могилино е село-приказка.

И както в повечето приказки, и в тази има Царска дъщеря. Тя и по-малкият й брат дошли в селото преди много години. Баща им, майка им и трите  им сестри били убити в далечната страна. Царската дъщеря и по-малкият й брат, престолонаследникът на царството, успели да избягат от кървавото подземие. Носели се като есенни листа, подгонени  от бунтовната буря, преминали тайно много страни и морета, докато накрая попаднали в Могилино. Така започнала приказката.

         По-малкият брат на Царската дъщеря, престолонаследникът, починал от туберкулоза и тя останала сама. Обвита в тайственост, с непознато за хората от Могилино минало, без никой да знае истинското й име.  Бързо се сприятелила с децата и възрастните и започнала да озарява селото с аристократичните си обноски, култура и познания. Винаги  се обличала с модерни дрехи в свежи цветове. Ефирен шал обвивал врата й, от лявата страна на който имало белег от нараняване. Когато се разхождала с царствената си походка по селските улици или когато влизала в училището, църквата и читалището, тя внасяла светлина, обгърната от ослепително сияние. Поздравявала почтително селяните, погалвала главите на децата, покланяла се и целувала ръка на свещеника. И постепенно селото се променило. Магическа сила го направило неузнаваемо за другите села в Долината.

         След работа на полето и с животните, могиленци захвърляли работните дрехи и се обличали с нови градски костюми и рокли. Мъжете престанали да бият и  псуват жените си. Ходели с бели ризи, винаги избръснати, и вече било невъзможно да се срещне навъсен мъж, лъхащ на ракия, и готов за налитане на бой. Жените и момичетата се киприли с красиви рокли, поли и блузи. Съседите разговаряли любезно и си помагали в дворищата и на полето.

         Кучето на Царската дъщеря от непознатата за селото порода английски пойнтер неотлъчно подтичвало край нея. Било интелигентно куче с лъскава оранжева козина с бели петна.  Селските кучета в началото ръмжали враждебно към Марон, така го  наричала Царската дъщеря, но постепенно свикнали с него и, приклекнали край оградите, го гледали  дружелюбно и почтително.

         Mогиленци изпращали децата си в дома на Царската дъщеря, където тя ги обучавала по математика, френски, немски език, история и география. За онези, които имали слух, преподавала пиано. Научила младите момичета на бродерия и сътворяване на изискани гоблени. Организирала театрални представления и маскен балове в читалището и ръководела църковния хор.  Показвала на жените как да оформят цветните градини с причудливи фигури от чемширови храсти. Дворовете в Могилино и до днес са като миниатюрни копия на градините в царските дворци.

         Но най-царствената придобивка за селото е сладкото от бели череши. Царската дъщеря научила жените как да го приготвят. Най-важна е капката, повтаряла им, последната капка на сиропа. Не трябва да е нито много рядка, нито много гъста. Дупчената лъжица, с която непрекъснато се бърка сладкото, за да не загори от огъня, се вдига високо и от нея трябва накрая да капне точно такава капка – нито рядка, нито гъста. В началото сиропът се стича от лъжицата на струйка, постепенно се сгъстява и започва да капе на бързи капки. Капките стават все по-едри, тежки и бавни, докато от лъжицата се отдели последната капка. В този миг тавата трябва да се свали от огъня. След това сиропът се втвърдява и сладкото губи своите качества. В последната капка е тайната на могиленското сладко. В нея

е съхранен духът на Царската дъщеря, който продължава да въздейства на Могилино и да променя дните му.

         И досега на именни и рождени дни могиленци черпят със сладко

от бели череши. Поднасят го от старинен сребърен поднос в малки порцеланови чинийки. На подноса има две чаши с лъжички – една за чистите, друга за вече употребените, - и още чаши  с  вода за след сладкото. Това е почерпката за гостите. Не е като в другите села от Долината. Там се разстилат тежки маси, отрупани с мезета, пържоли, вино и ракия и често празниците завършват с караници и побоища. А могиленци си говорят прави с порцелановите чинийки в ръце, разхождат се из стаите и обсъждат времето, селските проблеми и учението на децата. Приличат на същински аристократи на прием в царски дворец.

         Още с пристигането на Царската дъщеря, в селото започнали да спорят дали наистина е царска дъщеря. Тези, които вярвали в това, повтаряли, че ако тя не е такава, нямало да има никаква приказка и селото никога не би се променило. Другите, невярващите, били убедени, че за толкова години или самата тя, или други хора биха разкрили истината. Но и едните, и другите я уважавали и почитали. Тя не обръщала внимание на споровете. И си отишла от този свят  като пред никой никога не споменала истинското си име. Останала завинаги непозната в земята на Могилино, а душата й отлетяла в онази далечна страна, за да  прегърне душите на любимите си баща, майка и трите сестри. Бунтовната буря отдавна била утихнала.

         Приказката за Царската дъщеря и днес се разказва в Могилино. И споровете за истинското й име продължават. Духът на Царската дъщеря в последната капка на сладкото от бели череши все така озарява селото и определя духовния му подем. Майките и бабите продължават да варят сладко и от неговата магическа сила учениците от Могилино завършват гимназия с отличен, след това се изучават за инженери, лекари, учители, офицери, художници и музиканти. Но най-показателно за духовните сили, изпълващи селото, е това, че през къща има поети и писатели. И в циганската махала има двама поети.

Само двама. Засега. Там, в махалата,  все по-усилено варят сладко от бели череши.

         От няколко години в селото останахме самотни баби и дядковци, но не се предаваме. Във всяка къща все така варим сладко от бели череши. Нашите младежи тръгнаха по света и се прославиха с научни открития, изложби и концерти. Имаме момчета и момичета в голям институт в Швейцария, които работят с огромен ускорител – как се казваше? Дядо Слави поглежда в едно листче – адронен колайдер и откриха Божествената  частица. Хигс-бозона. Всички те носят със себе си могиленско сладко и разчитат на космическата сила на онази, последната капка. Като на живителна капка кръв за тежко болен.

         Гостите изгребаха с лъжичките сладкото от порцелановите чинийки и пиха по една студена вода от месинговите чучури  на каменната чешма. Дядо Слави за изпроводяк подари на всеки бурканче със сладко от бели череши.

         След като потеглиха с черните лимузини, дядо Слави се прекръсти три пъти подир тях и прошепна:

- Господи, дано сладкото ги вразуми!

         Бяха много важни държавни мъже.