Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Една покъртителна история от един руски журналист

pansВалерий ПАНЮШКИН

Баща ми е за войната. Сред морето от беди, които моята страна изсипа върху Украйна и целия свят, включително и върху собственото си население, аз си имам и своя лична беда: моят баща, моят татко, немощен старец на 82, е за войната... Той е хубав човек и аз го обичам. Учил ме е да карам велосипед, да греба с лодка, да работя с трион, с дърводелско длето и ренде. Той е чудесен майстор, цял живот

правеше макети за театъра и изложбените зали. Децата ми го обичат, защото си играе с тях и им поправя счупените играчки. Цял живот нежно обичаше майка ми и трогателно се грижеше две години за нея, преди тя да умре от рак на мозъка.

А сега той подкрепя войната и ние почти не си говорим. Единствено да го попитам дали си е пил навреме лекарствата и толкоз.

Когато преди 10 години мама умря, баща ми така страдаше, че се затвори в стаята си и излизаше оттам само за да хапне нещо или по нужда. Излизаше рядко, не по-често от два пъти на ден. А в стаята прекарваше времето насаме с телевизора.

Аз бях журналист, работих в телевизия „Дождь“, която сега е закрита, говорех по радиостанция „Эхо Москвы“, която сега също е затворена, пишех за „Новая газета“, и тя престана да излиза. Разправях на баща ми да не си пълни главата с тези злобни глупотевини, дето ги излъчват официалните телевизионни канали. Но татко ми отговаряше, че не гледал новини и политически предавания, а си пускал телевизора само за футбол или предавания за животни.

Мисля, че това не беше истина. Татко спеше лошо, телевизорът в стаята му почти не се изключваше. Допускам, че освен резултати от футболни мачове и подробности за живота на китовете и пингвините, телевизорът денем и нощем му разказваше за злобните нацисти, дошли на власт в Украйна, за ненаситното НАТО, все по-плътно обкръжаващо със своите военни бази Русия, за транснационалните компании, изкупуващи на безценица целия руски нефт, за долара, който не позволявал на рублата да стане световна валута, за журналистите предатели (аз съм един от тях), дето клеветят президента Путин и неговата политика, насочена към това Русия отново да стане велика държава – ей за това всичкото.

Няколко месеца след смъртта на мама, когато болката от загубата се поприглуши, баща ми започна да излиза от стаята, да ни идва на гости, да ни кани и ние да му ходим, да си играе с внуците и разговаря с мен. Говорихме си главно за разни битови дреболии, но от време на време в татковите думи се промъкваха и пропагандистки клишета: „натискът на Запада“, „агресивното НАТО“, „чужди на руските ценности“, „пета колона“…

– Татко, че нали аз съм петата колона!

– Абе каква пета колона си ти? Ти си просто един глупчо, – парира ме баща ми, пренебрегвайки факта, че синът му е известен журналист и писател, предмет на бащина гордост, и се засмива в опита си да прехвърли назряващото напрежение в шега.

Струваше ми се, че произнасяйки тези пропагандистки щампи, баща ми като че ли ме изпитваше – няма ли да се съглася и да поразредя своите опозиционни възгледи с разумен конформизъм. Аз не се съгласявах и баща ми отстъпваше на предварително подготвените позиции – на дядото добряк, на когото не му е до никакви политически възгледи, а вниманието му е изцяло погълнато от ремонта на счупената количка за по-малкия внук.

Така и живеехме до 24 февруари 2022 година. А после започна войната.

Първата седмица въобще не си говорихме за нея, все едно се надявахме тя просто да спре, да отмине като някакъв кошмарен сън. След това аз захванах да пиша книга за бежанците и след като се прибирах от своите пътувания за срещи с тях, идвах при баща ми и му разказвах. Много внимателно, само човешките истории, никакви политически изводи. За хората, които са загубили дома си, за старицата, избягала от Мариупол в каросерията на хладилен камион, за момчето, чийто брат загинал във войната. Баща ми ме слушаше, съчувстваше на моите герои, но настойчиво вадеше в отговор пропагандистки аргументи: „да, но нима украинците не водят тази война в Донбас вече осем години?“, „да, но нима НАТО не е обкръжило Русия с военни бази?“, „да, но Западът да не би да не ни натрапваше чужди за нас ценности?“. Така говореше, а аз продължавах да разказвам. Надявах се да го докосна с човешките истории за нещастието, да разсея мрака на пропагандата, в който живееше.

След това се случи Буча. Аз се срещнах с бежанка от това градче, в което по време на руската окупация бяха избити над 400 мирни жители, записах разказа й. Но едва започнах да преразказвам на баща ми думите на тази жена, той скочи на крака и се разкрещя. Никога преди не ми беше крещял така, нито веднъж за тези мои 52 години:

– Как смееш! Откъде е тази твоя съвест да ми говориш такива неща! Как въобще можеш да си помислиш, че руският войник е способен да убива деца и жени!

Той крещеше, а аз се страхувах, че ей сега пред мен ще получи сърдечен удар, ще падне и ще умре…

И тогава се досетих – та той всичко разбира.

Човек, който не разбира, който е задръстен от лъжи, е склонен все пак, особено в разговор с близки хора, да започне да задава въпроси, да се поинтересува или усъмни, да извади контрааргументи. А моят баща крещеше от крайно отчаяние. Така правят хора, които разбират ужасната реалност, но не могат да я приемат, защото приемането й е по-страшно от смърт.

Ние сме агресори, това е реалността. Но ако сме агресори, то какво да прави един 82-годишен старец, когото са възпитавали и който сам е възпитавал своите деца с разкази за подвига на героите от Втората световна война, тръгващи на смърт за да спрат агресора? Какво значи „да тръгнеш на смърт, за да спреш агресора“, ако агресорът – това сме ние? Това значи само едно – да извършиш самоубийство.

Баща ми крещеше, тресеше се и буташе край себе си предмети, защото всичко разбираше. Разбираше, но не можеше да приеме реалността, защото приемането й предполагаше или неговата незабавна смърт, или тотално разрушаване на личността му, на всички негови ценности, всички негови нравствени разбирания.

Седях и мълчах. И си мислех: „Господи, та той всичко разбира, Господи!“ След това станах, облякох се и си тръгнах, оставяйки стареца в неговата самота. От тогава насам само се чуваме по телефона и си говорим единствено за това, дали навреме си е пил лекарствата.

Вече престанах да мисля, че руснаците, поддържащи войната, са отровени от пропагандата. Отровени са, разбира се, но не там е работата. В голямата си част те всичко разбират. Но проблемът е другаде – в това, че никой досега в Русия не е измислил нито едно разумно действие, което да се предприеме след осъзнаване на реалността, че ние сме агресорите.

Ни едно действие, освен самоубийството. Мен от самоубийство ме спасява единствено задачата, която в отчаяние сам си поставих и която съм длъжен да довърша – да напиша книга за бежанците, да разкажа urbi et orbi, че там, където на военните карти са нарисувани стрелки, където падат бомби, там има и хора.

 

--------------------------------

Валерий Панюшкин (р.1969) е руски журналист и литератор. Работил за руското политическо списание The New Times (опозиционно!), в. „Ведомости“, сп. „Сноб“, водил собствено предаване на опозиционния телевизионен канал „Дождь“.

Via Krasimir Lozanov

 

  

 lfswt

   ukraynna

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

ЕЛЕОНОРА
Сряда, 13 Юли 2022
article thumbnailзлободневни частушки               Аз съм горда руска патка и съм родом от Камчатка. Боря се за Русский мир от Сухуми до Сибир.   С гола гръд ще браня МОЧА! Всеки Кирчо ще разточа дето смее да прогони руските...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...