Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

За криворазбраната езикова цивилизация и за езикомързела ни. Чуйте мъдреца от село Драганово – проф. Румен Стоянов

ШЕСТОДНЕВ

Какви задачи стоят пред българското общество спрямо езика нам насущний в условията на оцелостеност* и как, чрез какви способи ще ги решаваме лично и задружно? Ибо те сами себе си не ще решат. С ръка на сърцето: мнозина днешни българи отказват да имат деца и сякаш то е малко, не отбягват затлачващи ни словесни вносотии. Също за отбелязване: изобилстват безспорно искрени родолюбци, но речта им е

презадръстена с надомъкнати чуждици, които не ги дразнят, защото са вече дълбоко навлезли или безпрепятствено хлуят и се ширят, пък огромнейшото мнозинство не ги чувства излишни, присламчени, а напротив, употребява ги най-охотно. Някому ще да се види неубедително, ала това неразумно становище към дошляците е пряка последица и от неистовата потребителщина: вече дресирани сме да купуваме надомъкнати от къде ли не стоки, включая от маймунлуци, та лекоумно приемаме всичко, що се появи на тържището, включая книжовно. Това е своего рода езикомързел, оти да си напиням ума нещо да измисля, щом мога да го чопна готово готовеничко, дето е рекъл шопът: най-мразим да мислим, оти се потим. За блатясването на словността ни влияят още и дълбоко вкоренените и нам драги чуждопоклонство, раболепството пред великия инородец, оскъдната вяра в нашите собствени възможности. В такава среда напълно обяснимо е колко бързо плъзват дивотии от порядъка на рестрикции, пролиферации.

Нека хвърлим бегъл поглед отвъд тиха, бяла Дунава. Там в ХIХ век държавата вижда речта си заплашена от прекалено изобилни славянизми, достигащи около 40%, предимно български, та по тая причина захваща целенасочено, ускорено и неотстъпно привикване на думи с възпиращо потекло, главно френски, италиански, че да я бърже и спасително полатинчат. И тая езикополитика успява. Тя е пряко свързана и с именуването на новообединените двете княжества Молдова и Влашко: Румъния, препращащо направо към Рим, владял ония земи едва 165 години.

Какви са поуките за днешните нас? Че такова животно, държавно, което въздейства осезаемо върху език, има и е в състояние да работи: ако бъде задвижвано уместно и трайно. Ала действаме тъкмо напротив: без да го възгласяваме, правим нещо твърде зловредно: ревностно поангличанваме българския. Но горните съседи осъществиха полатинчването с оглед вдълбочаване и уякчаване собствената национална самоличност, като я тласкаха в желана посока, утвърждавайки, ако ще би с вековно закъснение, въжделяна принадлежност към римо-имперската цивилизационна общност. Значи стореното е последие от осъзната заплаха, предизвикала оразбореност, преценка и добре обмислен избор, управленско-интелектуална отговорност, включваща претворяване в живота на предначертаното. А туканцък? Няма и следа от помен за нещо подобно, камо ли представа от понятие: кога, къде са промишлявали държавни мъже, жени, мъжени, женомъже върху тия буквени пущини? Те са изоставени на пълен самотек. И макар твърде бавно спрямо румънците, абе мързелашката, вървим към същото: осезаема промяна в речниковия състав, они полатинчвали, ние поангличанваме. Моля прошка с печена кокошка, слъгах: румънците яко, непоклатимо развиха, утвърдиха своята национална себеличност и по тоя начин спечелиха, защото избраха най-сполучливия за тях път и плодоносно го извървяха, пък нас вече ни мързи да мигаме, камо ли нещинко да поначенем, дори от кумова срама, колкото да не е без хич.

Та: какво печелим – освен обезличеност - с кобното поангличанване? Мигар то укрепва българската културна самоличност? Как? С какво? Или я разколебава, уязвява, руши? Ако триж е тъй, защо го допускаме, търпим, с равнодушие насърчаваме, за него повече или по-малко допринасяме? Каква ни е ползата от крещящата немара? Съзнаваме ли, че с прякото ни участие – дори във вид на безучастие – променяме облика на словесността ни, а то ще рече и каже същността ни, съкровеността ни, завещана от самсите св. св. Кирил и Методий, двуединните Братя Първопроходци? Това ли искаме да завещаем на потомци: българо-английски словесен тюрлюгювеч, който ежедневно забъркваме посредством отвсякъде бъкащи англицизми? Мигар случайно ни една, едничка, еднинка, eдночка от стотиците партии, партийки, партийчета и прочие надробени парчета не ратува самоотвержено за български език? Коя от них поде всенародна подписка за негова защита чрез нарочен закон? Тъй като в Народното събрание са, без последствия, внесени няколко такива проекта, един от Съюза на българските писатели, не остава друг изход, освен да бъде събран необходимият брой подписи, принуждаващ народните депутати, неясно ми защо наричани дупедати, и към действие, което да спомогне осезаемо за ограничаване затлачването с навляци, равнозначещо с отчуждаване от свещената българщина. Примерите са безчет, присъщи на високословието и нискословието: защо наложихме когнитивен, щом имаме познавателен, защо предпочитаме фонтан вместо водоскок? Не ни ли минава през главата, че с възсукани купешки думи, които надомъкваме безпрепятствено, даже насърчително, непонятни за мнозина, отблъскваме люде от езика ни, от живеца ни? За жал и срам, убедени сме, че допринасяме нещо полезно: европясваме, сиреч хортуваме досущ като велики западняци.

Незабелязано, ала предполагам внимателно, легнал съм върху очилата и ей я рамката о две строшена. Обаче стъклата невредими, па от чудното и мен драго село Драганово, международно известно като Рио Драганейро и Драганфурт на Янтра, отидох в най-близкия град с благородната цел да туря край на тридневната безочилатна лишеност, ибо злополуката ме слетя петъчно. Тя бе отстранена с нова рамка и в добавък безплатна помислица: защо казваме работилница, хлебарница, болница, книжарница, железарница, обущарница, месарница, лудница, ковачница, тухларница, касапница, цветарница, готварница, сладкарница, коларница, рибарница, млекарница, странноприемница, геврекчийница, лечебница, антикварница, корабостроителница, бакалница, тъкачница, певница, халваджийница, сукнарница, шкембеджийница, зарзаватчийница, ракиджийница, кебапчийница, шапкарница, стъкларница, килимарница, дрехарница и т. н., даже видях маникюрница, а вместо очиларница натресохме оптика? И не само: не щем шивачница, предпочитаме шивашко ателие, не съм зървал часовникарница, знам часовникарско ателие, длъжки, но пък ателие звучи европейскo (в ушите на глухите). Случаят далеч не е изключение, а напротив, онагледява как всеотдайно любим излишни вносотии, като същевременно прокуждаме наши рожби, та по тоя себехулен начин безсъзнателно подсилваме обезбългаряването на езика нам насущний, което по настоящем равнозначи с неговото скоротечно поангличанване.

Пред нас не стои като обществена задача въпросът каква я вършим с говора ни мил, какъв ще го завещаем на деца и внуци. Това не го считаме за личен и задружен дълг, не го имаме за върховна повеля, туканцък и тамкана, че да не е без хич, някой изпусне печална въздишка (чети безпомощна, като настоящата)и толкоз, няма дори следа от диря на държавна езикова политика, сиреч добре обмислени, уместни, целенасочени, неотстъпно провеждани, работещи мерки да възпрепятстваме бързотечната промяна в родния речников състав. Както сме я подкарали, тоест мързелашката на пълен самотек изоставили нашата словесност, ще ли ни слети езиковъдите, които днес рахатлийски мълчат, или наследници техни, да въведат в научна употреба, по сходство на славянобългарски, понятието англобългарски? То би било, Боже, опази, кощунствена извратеност, последие от почти всеобщото лично и пълно държавно нехайство, в което участваме посредством безразличието си.

Щом демократясахме, чак демокретенясахме, нароихме стотици неправителствени организации, за какво ли не, ала ни едничка, еднинка, едночка не ратува за хубав, читав български език. Случаен пропуск? Да бе, да, виж ми окото, особено едното. Как в НПО-та съ(в)естни граждани провеждат какви ли не похвални дейности, все на ползу роду (тъй де), пък вси они бягат, сякаш дявол от тамян, щом работата опре до езика ни. Мигар не са чували ,** дека в старобългарския език означава (и) народ? Бе нали преподаваме, изучаваме старата ни книжовност, пък? Самси Господ Бог Иисус Христос казва „по плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:16), тоест по делата, пък щом няма плодове = защита на езика ни, познаваме саморазобличаващи се управленци, общественици, политици: на тях не им пука на дудука за някакъв си там език, Еврогейският съюз не обелва зъбе към него, следователно и не трябва нищинко да предприемаме, пръстенце да помръднуваме, виж ако ЕС пусне/снесе указание, ще се одма пъргаво, чак пъргавинко подръкавим, разпъргавим, низкопоклонно (чак римно ) угодим.

Да, повелята Господня означава: по езика им ще ги познаете. Днешните иженарицаеми, в действително остатъчни, българи върло любим да се оплакваме, горестно вайкаме, обаче не обаждаме чак какви сме патила изтеглили в сравнение с народите в Афганистан, Ирак, Сирия ради войни, и сред тия ни покъртителни, сърцераздирателни вайканици/охканици/тюхканици, най-често целящи да повишат още повеч собственото благосъстояние, място за някакво си там на ползу езику съвсем никак няма, все няма и няма ред за пуста реч на мама и на татка, винаги нещо друго е къде-къдя по-важно, по-неотложимо. Та: повелята на Всеспасителя звучи по езика им ще ги познаете, а щом език означава народ, и него по речта му ще познаваме, щом тя ускорено замязва, чак вкусно замезва, на англоподобие, то и ние ще ставаме неизбежимо някакви двуноги англоподобия. Е, и? Сме ли щастливи от доброволната и бързашка наподобявка? От нея ставаме по-умни, по-читави, по-възходили (към какво)? Бре нима? Как? B какво, освен коленопреклонно чуждоугодничество, се изразява тая ни умност, читавост? Не повтаряме ли народната мъдрост видяла жабата, че подковават вола, па и она вдигнала крак? Не ни ли е срамно, обидно като се отъждествяваме с баба Кекерица? Както сме я подкарали, в националния си герб ще ли вместо трите царствени лъва турнем три пъпчиви жаби, че да съответстват на действителното ни отношение към езика, тоест народа? Едва ли някой го иска, но тъкмо натам вървим като си пълним говора с чуждици излишници.

Ти, любомъдрий, как постъпваш? Преди да изговориш, напишеш инородка, умом питаш ли се дали не разполагаме с тукашна съответка, че нея да туриш? Или твоя милост върло обича любезното отечество, но туй красиво чувство съвсем никак не те възпира да мърхолевиш живителния майчин/бащин изказ. Припомнянка: лесно е да се тупаме о гърди колко я силно любим България, но си пръстенце не помръднуваме да пазим от налепи вредоносни езика й, съкровение над съкровенията, не щем да вършим нещо тъй просто, сиреч да използваме тая дума вместо оная, туй са дреболии, незначителности, нищожности, никаквищини, мен ми дай велики работи, пък и все гърлом да викам българи юнаци. Аз: че кой ти пречи голямото да вършиш, па и ревеш, но поне малкото осъществи, а то постъпки ни велики, ни дребнъцки.

Светото Писание осъжда блудството (венчан прелюбодейства) и ние българите сме от памти, чак не знам ти века, съдбовно обручени с езика си. Като едва ли не поголовно му изневеряваме, сиреч неоправдано с англотии*** пренатъпкваме, не развратничим ли езиково? Ако приемем твърдението, ще ли бъдем принудени да пуснем в обръщение унизителната поредица словоблуд, словоблудство, словоблудничество, словолудник, словоблудничка, словоблуднически, словоблуднича? Или ще предпочетем англоблуднича и производни? Каквото и да предпочетем, все ще бъде вярно, уви.

Върховният лозунг на ЕС гласи: единство в многообразието. А като преусърдно и преускорено се говорно-писмено поангличанваме, погазваме изискването, натрисаме единство в еднообразието. И какво излиза, че и як ни влиза? Англоблудствайки ужким отявлено европействаме, а е тъкмо напротив.

 Това, че не разполагаме с държавна подкрепа срещу англоблудството, съвсем не означава примирение с въпросната напаст. Ще припомня: славното Възраждане също начева и успешно протича без наша държавна опора и е светъл, непомръкващ пример как да постъпваме, щом няма риба, и ракът е риба, никой не пречи всеки, милеещ за говора ни, да прочисти своя от англоблуднически цапотии, помогни си сам, че да ти помогне и Господ, а и да приказва с приятели, познати, съмишленици, в кратце да възраждаме езика си без повече бавене, без учрежденски участия. Но тоже да търсим и намерим как да го постигнем: НПО Език нам насущний, Всенародно движение, което с еднакво название да възпира отбългаряването на българския език. Нека винаги помним и съдбовно поддържаме: има български език, има българи, няма български език, няма българи. Писах, че да ми неосквернена съвестта.            

Божке мили, кога, кога ще ни озари прословутият втори акъл на българина, дето късно му идва?!       

 

---------------------------------------------

*Hа англобългарски глобалност.

**Няма по-глух от който не иска да чуе.

***Защо неудържимо римува с простотии?

 

 

Бел. ред. Относно споменатата от автора езикова реформа в новообразуваната държава Румъния, нека отбележим следното. По своя етнически състав населението на северната ни съседка е с български произход - по време на Първото и Второто български царства, тези земи са съставна част от българската държава. Прочетете подробности по темата  ТУК

  

 lfswt

   ukraynna

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

ЕЛЕОНОРА
Сряда, 13 Юли 2022
article thumbnailзлободневни частушки               Аз съм горда руска патка и съм родом от Камчатка. Боря се за Русский мир от Сухуми до Сибир.   С гола гръд ще браня МОЧА! Всеки Кирчо ще разточа дето смее да прогони руските...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...