Откъс от роман

Татяна ПОПОВА

Днес стоях в кабинет 204. Имах свободен час, Емо го нямаше. Не го бях виждал от много време. Дължеше ми обяснения. Аз се надявах да не ме боли глава от виното, което изпих с жена ми снощи. Горе-долу това е принципът на живота. Правиш нещо за удоволствие и се молиш да няма последствия. Винаги има. Бях унесен в мисли и се сепнах, когато на вратата се почука. В стаята влезе хлапе от 12а клас. Бях му

преподавал в девети клас. Казваше се Теодор.

– Здравей.

– Господине, здравейте. Трябва да говоря с вас. Не издържам вече.

– Разбира се, седни.

Беше същият като в девети клас, повечето хлапета се видоизменяха – от какавиди в пеперуди. Той не беше мръднал – хърбав, висок, издължено лице. Очите му – кръвясали, като да не е спал от много време. Косата му беше дълга и мазна. Беше потен, по коленете му имаше рани и мръсотия. В девети клас винаги идваше с мръсна коса, не бе съвсем чистоплътен.

– Не си в добра форма – опитах да разчупя атмосферата.

– Господине... – Погледна ме, очите му шареха, помълча няколко минути, след това заби поглед в пода. – Не знам как да започна, затова просто ще изстрелям всичко, но моля ви, обърнете се с гръб. Знам, че звучи странно, но не искам да гледам очите ви.

– Добре, само дано не ми забиеш нож – опитах се да бъда остроумен, не ми се получи, бях се препотил.

– Господине, в училище се случват странни неща с някои ученички. Елена от 7-и клас е изчезнала, свързах се с родителите ѝ, семейни приятели сме. Вчера ми казаха, че е избягала при баба си и не иска да се връща (но слава Богу е добре). Катерина, момиче от 6б клас, се е самоубила миналата седмица. Аз съм виновен... Преди две седмици пак имаше изчезнало момиче от нашето даскало, не са го намерили. Господине, всички тия самоубийства на момичета, всичко това не е случайно, всичко е свързано. Урсула, вие ѝ преподавате, не е идвала на училище от месеци, чак вчера се е появила. Знам, защото нашите са семейни приятели. Сега е добре, но е била при психиатър, едвам се е оправила, те не знаят защо. Аз знам.

Преди да споделя какъв беше разговорът с момчето, искам да ви кажа нещо за страха. Не знам, колко от вас са вкусвали от него. Не само моментен, не обикновен страх, а пищните ордьоври на параноята в дресинг с предчувствия, кошмари, десертът на истинската гнусна реалност.

Тези месеци в училище и извън него постоянно ме преследваше чувството, че нещо не е наред, че нещо лошо ще ми се изсипе като градушка, която идва изведнъж и колкото и добре да си се укрил, пак намира път да те удари по темето.

Когато видях трупа на Рали, за пръв път виждах труп в живота си... Исках да забравя за нея, съзнанието ми се ужасяваше само при спомена за тялото. Мина време, но и сега мога да кажа, че не съм се съвзел. В училище се говореше за изчезнали ученички, самоубийства, но учители и ученици имат развинтено въображение. Реших, че са брътвежи.

В ден, който се очертаваше да бъде нормален, едно хлапе идва и ми казва, че знаело всичко. Нямах избор. Трябваше да го изслушам.

– Господине, много ме е страх. Нали няма да ме питате накрая за нашите, как са се държали с мен. Казват ми, че така започвали разговорите с психолозите?

Бях обърнат с гръб, казах:

– Не съм Фройд, няма. Хайде, давай, ако ще ми разказваш.

– Не искам да замесвам родителите си, те са страхотни, по-добри родители от тях не може и да има. Аз съм си виновен. Винаги съм имал комплекси и исках да се докажа. Слаб ученик съм. Никой не ми е натяквал, но си знам. Не съм нито кой знае колко умен, нито съм най-красивият. Имал съм гаджета, но все грозни и дори те не успяха да се влюбят в мен. Не знам защо. Изглеждам нормален, нали?

– Да, хубаво момче си. Още не си я срещнал – понечих да го успокоя, той ме прекъсна:

– Господине, стига глупости. Не съм я срещнал, все едни такива приказки, дето ти дрънкат старите хора, знам ги. Вижте, приятелите ми излизаха с мадами, които са десетка, аз винаги съм излизал с тройки, най-много четворки. Шегуваха се, че имам лош вкус за мацки, но само те ми връзват. По-стеснителен съм, по-романтичен, девойките искат напомпани лоши момчета, нищо че дрънкат за истинска любов. Свестните нямат място. Както и да е. Господине, дали ще отида в затвора? Обещавате ли, че всичко ще си остане между нас?

– Разбира се, между нас е.

Чух как момчето започна да хлипа. Последва дълга пауза, която никой от нас не наруши. Капките пот бяха на път.

– Господине, всичко започна с един сайт…

----------------------------------------------------------------------------------

 Татяна Попова е родена през 1991 година в София. Завършва българска и руска филология в СУ,,Св. Климент Охридски‘‘. Магистър е по продуцентство и креативна индустрия. В момента е преподавател по български език и литература в ППМГ ,,Никола Обрешков‘‘ в Града на розите. През 2019. след конкурс за неиздадени ръкописи, в пловдивското издателство „Хермес“ излиза дебютният ѝ роман „Чуй щурците“, откъс от който публикуваме тук.  

Най-голямата ѝ страст са писането и пътешестването. Неосъществимата ѝ (все още) мечта е да се върне в миналото и да пие кафе с трима автори - Достоевски, Виктор Пасков и Шекспир (и така да разкрие мистерията около действителния образ на последния).