Две истински истории от лудницата

ШЕСТОДНЕВ

Един от най-обичните пациенти, които съм срещал в моята дълга експедиция из царството на лудостта беше дребен сбръчкан човек с несъразмерен халат, който се разхождаше из двора на болницата в Курило непрекъснато усмихнат. Шизофренията беше унищожила всичките му дарби за омраза, завист или отмъщение. Очите му, вечно сълзящи от доброта, се обръщаха с еднакво умиление към всички създания:

човеци или твари, които го заобикаляха в тесния лудничен свят, който обитаваше. Той не умееше да се сърди за нищо. Единственото, което го наскърбяваше, бяха облачните дни, в които слънцето се скриваше. Тогава той ходеше тревожно между тревите и буболечките и кършейки ръце, питаше всеки срещнат по алеите: “Кой открадна слънцето? Кой го скри? Къде е сега? Да не би нещо да му се е случило? А ще се върне ли пак?”

Слънцето неизбежно накрая изгряваше иззад облаците и неговата усмивка отново озаряваше беззъбото му дребно лице. Тогава беше истински щастлив. Наричаха го Слънчо, а истинското му име така и не запомних… Но за него се сещам в мрачен облачен ден като днешния и споменът за Слънчо стопля сърцето ми…

д-р Любомир КАНОВ

 &  &  &

По онова време работех като физиотерапевт. В отделението със сенилна деменция имаше една двойка: елегантен възрастен господин в костюм, с папийонка и бастун, лъхащ дискретно на Арамис парфюм – и до него, хваната за ръката му, елегантна дама в среднодълга копринена рокля на цветя, с лачена чантичка… Разхождаха се по коридорите на отделението, спираха, говореха си тихо, не един път го виждах как във разговора им ѝ целуваше ръката, водеше я до масата за обед и кавалерски издърпваше стола за да седне, подаваше ѝ панерчето с хляб да си вземе филийка.

Ние от персонала ги наблюдавахме - с респект, радост и умиление!

Докато един ден пристигна дъщерята на госпожата и побесня, виждайки дементната си майка под ръка със този непознат „лудак“ /цитирам дъщерята/… След като наруга персонала, само с два телефонни разговора премести майка си в другия край на града в подобно заведение.

Настъпиха тъжни дни на отделението.

Той ходеше от врата на врата и търсеше своята дама. Отказваше да седи на масата си за обед. След няколко дена отказа и да става от леглото си…

Разказваха, че Грета Гарбо /така я бяхме кръстили/ също отказвала да яде и все стояла до вратата на стаята си и поглеждала навън, чакала го да дойде и да я изведе на разходка… В един и същ месец, само с няколко дена разлика, и двамата напуснаха този свят.

Искам да вярвам, че днес са отново заедно, ръка за ръка във вечните злачни полета на Отвъдното…

Вики БЕРГСТРЬОМ