Виден наш литературовед - д-р Величков - свидетелства за случая от първо лице

д-р Петър ВЕЛИЧКОВ

Имам слабост към автори, които са имали трудна съдба, били са елиминирани след 1944 г., починали са при съмнителни обстоятелства. А това е едната страна на темата писатели-власт-пари. Другата е по-документирана и по-явна – писателите, които са се поставяли в угода на режима заради облаги и заради слава... Година и нещо преди Фани Попова-Мутафова да почине през лятото на 1977-ма, се

срещнах с писателката. По това време бях студент в София. Събирах книги с автографи от български автори отпреди 1944 г. Нямах романа ѝ „Йоан-Асен II“, а тя бе сред най-любимите ми автори. Тогава имаше стотина книголюбители, библиофили, които се събираха нелегално, обменяха или си продаваха книги. Доайен им беше бай Стефан Екимов, който по-късно нашумя с един книжарски процес и за малко не бе осъден като разпространител на спомените на Ксавиера Холандер. Споделих с него, че търся автограф на Фани Попова-Мутафова. Мислех, че е починала отдавна, но той ми каза, че известната ни белетристка е жива и мога да я потърся, за да ми разпише някоя от книгите си. Сбирката тоя път бе в градинката на „Лайош Кошут“, пресечка на „Хр. Ботев“. Екимов ми обясни къде живее Фани Попова-Мутафова – ъгловата сграда между „Скобелев“ и „Хр. Ботев“ – и аз веднага тръгнах. Обаче обърках входовете и влязох в погрешния – откъм „Хр. Ботев“. Насочиха ме роднини на Веса Паспалеева, известна преди 1944 г. детска писателка. Правилният вход беше откъм ул. „Скобелев“, срещу киното, което след 1989 г. стана казино за хазарт. Позвъних и след известно забавяне вратата леко се отвори и се показа дребна и възрастна, доста бедно облечена жена. Помислих си, че сигурно е някаква домашна помощничка.

- Кой търсите? – попита ме жената.

- Моята любима писателка Фани Попова-Мутафова. – отвръщам.

- Но кой сте вие?

След дълга моя тирада колко обичам романите ѝ и особено „Дъщерята на Калояна“, тя ме покани да вляза.

„Влезте, да не ни подслушват“, добави писателката.

Стаята на Фани Попова-Мутафова беше много бедно обзаведена, с мебели от време оно. Но имаше много хартии – ръкописи, книги, трудно се дишаше. Говорихме дълго за романите ѝ и я попитах дали има екземпляр от „Йоан-Асен ІІ“, който съм готов да купя, защото не мога да си го намеря. Тя ми каза, че е имала бройки, но ги изгорила, защото нямала с какво да се топли през зимата.

„Не се стои на студено“, каза тя.

После ѝ казах, че като чета един исторически роман от друг автор, твърде нашумял тогава, все ми се струва, че тя го е написала.

Нещо се случи с лицето ѝ, вдърви се някак, а с ръката си опря бузата си. На един от пръстите ѝ блесна пръстен с рубин. После най-неочаквано сподели, че е дала на двама млади белетристи, добре поставени по това време спрямо Партията, свои творби, които да излязат от тяхно име. Уговорката била да ѝ дадат по 50 процента от хонорара. Единият изпълнил уговорката и получил още няколко романа, но другият я излъгал… И тя не му дала повече свои ръкописи. „Гладно не се стои“, контрира моите възражения старата писателка.

В момента не носех книга, на която да ми даде автограф. Фани Попова пък нямаше да ми даде от нейните екземпляри, затова се уговорихме да я посетя пак за автограф. Но след тази среща и тези нейни признания, аз се стреснах, уплаших се и повече не отидох в дома ѝ.

Фани Попова-Мутафова, най-популярната ѝ снимка, с автограф, 1936 г.

Съхранява се в Националния литературен музей

За съжаление, Фани Попова-Мутафова нямаше късмет с изследователите и популяризаторите си след 1989 г. Те се занимават предимно с явния ѝ период до 1944 г., но не и с по-важния –годините на нейното отстраняване от литературния живот и особено с обяснението за дългата пауза в творчеството ѝ от исторически романи – от „Последният Асеновец / Боянският майстор“ (1939) до „Д-р Петър Берон“ (1972). Съдбата ѝ, според мен, все още чака дълбочинния си изследовател.

През 2004 г. при мен дойде моят приятел Емил Басат, редактор в издателство „Слово“. Имахме навика да отсядаме в „Кривото“ до Университета. На маса той ме попита, ходил ли съм при Фани Попова-Мутафова и има ли нещо вярно, че истинският автор на нашумял исторически роман не бил едикой си, а Фани Попова-Мутафова. Разказах му за срещата си с нея. „Значи е вярно, а шефовете ми бяха казали да съкратим тия странички“, и ми извади току що отпечатаната книга със спомени на писателя Йордан Вълчев[1], посмъртно издание. Прочетох почти идентичната негова версия с разказаното ми от самата Фани Попова-Мутафова. В разказа на Йордан Вълчев ново беше за мен, че тя е писала писмо до Живков с искане да ѝ се възстанови авторството върху подарените романи и че мекушавият ѝ (според Йордан Вълчев) син, Добри Мутафов, ще го потули.

Бай Добри наистина беше мекушав. Работих с него по време на второто издание на "Дилетант" от Чавдар Мутафов, което излезе през 1992 г. в редактираната от мен библиотека „Новолуние“ на изд. „Хемус“. Предложих тогава да включим Мутафов и се избра тази книга. Директорката Вера Ганчева ми каза да отида при наследниците, за да се сключи договор. Отидох втори път на същия адрес и след позвъняването ми вратата се отвори и изскочиха пред мен три деца (правнуците на Фани Попова). Зад тях се показа майка им Фани Добрева-Турмачка, внучката на писателката. Тя ме насочи към баща си, който живееше другаде. В „Дилетант“ имаше няколко чужди думи, които редакторката на издателството Елена Константинова, въпреки че владееше доста чужди езици, не можа да намери точното им значение. Бай Добри обясни коя дума какво означава и каза, че това са семейни думи, които нямат нищо общо с буквалния им превод на български.

След като разрешихме тоя въпрос и двамата си тръгнахме от издателството, което беше на ул. „Бенковска“, в сградата ва бившето Издателство на Отечествения фронт. Пътят ни се оказа в една посока – той отиваше при дъщеря си, аз вкъщи, към НДК. „Да повървим заедно до петте кьошета и ти, Петърчо, оттам ще свиеш към НДК“. Пред Народния театър поспряхме, казах му какво ми е казала майка му и го попитах той какво знае. Добри Мутафов много се уплаши, лицето му, което малко напомняше на пъпеш по форма, пребледня. Каза ми: „Петърчо, това няма да го казваш и да го пишеш, моля ти се! Тия хора са много страшни, имам трима внука. Сега да се разделим, ще вървя по друг път“.

По-късно, в периода 2007–2009 г., върнах автентичния текст на четирите романа от поредицата „Асеневци“ на Фани Попова-Мутафова. По този повод се срещнах с внучката на Фани Попова-Мутафова. Последната ми среща с нея беше в края на лятото на 2008 г., когато излезе „Дъщерята на Калояна“. Видяхме се на Хладилника. Чаках рейс 98, а тя рейс 70 до Плана.

Фани Турмачка се беше натоварила с две торби. Викам: „Фани, къде си се запътила?“. В това време дойде 98 и тя се качи с мен на задната седалка да си приказваме, като щеше да го смени в с. Железница със 70. Разказа ми, че зет ѝ беше катастрофирал и с дъщеря ѝ и бебето им бяха в Плана, в махалата Турмачка, при неговите роднини. Фани им носеше храна.

По едно време видях пръстена на баба ѝ на нейната ръка. Попитах я това ли е прословутият пръстен с рубин, заради който наклеветяват Фани Попова-Мутафова след 1944 г., че ѝ бил подарен от Хитлер. Тя тъжно се засмя и ми каза, че рубинът е червено стъкълце, менте, а тя много съжалява, че е така, иначе щяла да го продаде и да помогне на дъщеря си с някой лев.

Имах едни 20 лева и ѝ ги дадох. Тя отказваше да ги вземе многократно, но накрая я убедих.

Пътьом, покрай пръстена, ми каза, че след като излиза през 1962 г. „Дъщерята на Калояна“ с предговора, който се твърди, че не е писан от Фани Попова-Мутафова, но заради който много от приятелите ѝ се отдръпват от нея, им разрешили да почиват в писателската станция край Варна. Сутрин излизали рано, но веднъж на връщане ги засрещнали Дора Габе и Багряна. Двете ги погнали, а Дора Габе засъскала срещу баба ѝ, наричала я „мръсна фашистка“.

Това беше последната ми среща с Фани Турмачка. Тя беше пощенски раздавач в пощата на „Скобелев“ над тунела за НДК. Заради баба ѝ не ѝ разрешават да следва висше. Няколко месеца по-късно, след Коледа, минавах оттам и видях некролога ѝ. После попитах началничката на пощата и тя ми каза, че починала навръх Коледа във фотьойла си. Не знам дали имаше 50 години. Не можа да види цялата четирилогия отпечатана, а толкова се радваше на новото ѝ издание, осъществено от „Унискорп“ и издателката Венка Рагина. Не поиска и някакъв голям хонорар, за разлика от други наследници.

Не зная дали истината за авторството на подписаните от други автори неиздадени романи на Фани Попова-Мутафова ще излезе някога наяве. Веднага след смъртта на писателката, в дома ѝ пристига звеното за бързо реагиране на ДС и изземва всички хартии. След щателна проверка безопасното от архива ѝ е дадено на Националния литературен музей. Преглеждах го, когато подготвях тетралогията „Асеневци“ през 2007 г. Няма нищо там. Липсва и въпросното писмо на Фани Попова до Тодор Живков по въпроса.

Същото звено бастисва и други архиви на т.нар. „буржоазни“ писатели. То нанася непоправим удар върху историята на българската литература в периода до 1989 г. Ето защо литературните кражби и плагиатства след 1944 г. са трудно доказуеми, защото крадците бяха овластени и безнаказани, пък и имаха възможност да заличат уликите и преди, и след 1989 година.

Понякога си мисля: ако в тоя свят не е имало възмездие дали в отвъдния жертвите са възмездени?.. И се сещам за запознанството си с друга голяма българка – Вера Гюлгелиева, теософка, членка на „Българска орда“, може би най-преданата приятелка на Фани Попова-Мутафова. Запознаха ме с нея непосредствено след 1989 г. Вера Гюлгелиева беше намерила спонсор и в кратко време издаде книгите си, които беше немислимо да се появят преди 1989-а.

Била е студентка на проф. Ал. Балабанов и на премиерата на „Капитан“ през 1996 г. разказа как влязла в кабинета му, как видяла Яна Язова в скута му, колко влюбени били и как Язова се смеела, а смехът ѝ бил като шума на пролетен планински поток. Разказът ѝ беше вълнуващ, но ѝ донесе и голямо разочарование, защото след края на премиерата няколко достолепни матрони я нападнаха с обидни думи. Не било морално да се разказва за любовта между женен мъж и девойка с 33 години по млада от него.

Все пак, Вера Гюлгелиева ме покани на гости, за да ми подари книгите си. Тогава живеех на десетина минути пеша от апартаментчето ѝ, което беше на „Патриарх Евтимий“, току срещу черквата „Св. Георги“. Настани ме в миниатюрен хол с голям портрет с маслени бои, на който бе нарисувана тя като млада. Пропуснах да я попитам кой е художникът.

Тя ми подари книгите си, между които повестта „Аглика ханъм“, теософските си есета, както и спомените си за велики българи, нейни съвременници. Опитът ми да се съгласи и да опише случката с Балабанов и Язова обаче удари на камък. Неусетно разговорът се насочи към Фани Попова-Мутафова. Даде ми и един, невключен в книга, свой спомен за нея. Каза, че Фани е прекарала последните си дни в обща стая с много болни. След това лицето ѝ някакси се сгърчи и тя заплака.

Като се успокои, ми разказа, че се приготвяла да отиде на свиждане ѝ да занесе малко храна на приятелката си в болницата. Като се приготвила да тръгва, поседнала за малко. Загледала се във вазата с цветя – бели гладиоли, подарени ѝ от Фани, преди да влезе в болницата. Изведнъж гладиолите клюмнали и умрели пред очите ѝ. Вера погледнала часовника… Като отишла в болницата, казали ѝ, че Фани Попова-Мутафова е починала преди малко. В същия час и минути, в които клюмнали гладиолите... 

Клетата Фани Попова-Мутафова... Колко пророчески са думите ѝ в края на романа „Солунският чудотворец“:

И един страшен въпрос гореше устните на всички.

Защо този смел и корав народ го разяждаше тъмен недъг? Защо този, който събира най-светлите качества на племето, този, който е белязан да води към успех съдбините му - винаги трябва да падне, задушен от клеветата, завистта и омразата на близките, своите люде?

И Фани Попова-Мутафова стана жертва на същия тъмен недъг...

[1] Виж Йордан Вълчев. Дневниците на писателя дисидент, 2004, с. 304–308.

Арт-фотография - Румен Сомов