Моят живот сред шогуните, талибаните и племето йоруба... Непретенциозни записки, нахвърляни на борда на самолетоносача "Саратога"

Петър КРАЕВСКИ

Винаги съм подозирал, че най-умни от всички са японците, защото са си направили държавата най-далече от нас. Може би затова се учудих на обявата в интернет: „Японско семейство търси да закупи къща в Родопите, по възможност – близо до хижа „Здравец”. Имах една съборетина в Бойково, та си рекох – излезе ми късметът. Стегнах я криво-ляво и отговорих: „Еко къща с възможност за уединение сред

природата”. И японците клъвнаха. Достолепният д-р Шуджи Ямашита се оказа мой колега акушер-гинеколог. Предложи ми бартер – моята къща в Бойково срещу неговата гарсониера в центъра на Токио. Обещаваше да ме уреди на работа в най-голямата токийска болница, където да усъвършенствам метода си за израждане на проблемни бебета „Шандурков”. Речено – сторено.

Японската столица ме посрещна с проливен дъжд. Взех такси от гарата. Показах адреса на шофьора: „世田谷区”. След десетина минути таксито спря.

– 世田谷区 – каза шофьорът.

Отворих вратата на маздата. Навсякъде – строеж. Табели на английски информираха, че в този район се изгражда галерия на триизмерното изкуство. Бяха стигнали до втория етаж. Измама!

Взех стая в близкия хотел и съкрушено сърфирах из българските информационни сайтове. Попаднах на сензация! МВР провело акция „Шогуните”. Бяха закопчали д-р Шуджи Ямашита – брокер от Цалапица. Злодеят дебнел в Интернет за апетитни имоти и ги заменял срещу несъществуващи апартаменти в чужбина. Докато хората се усетят, продавал всичко на трети лица и си замитал следите. С две думи – историята приключи.

Резервирах билет до София. Излитах след ден – достатъчно време да разгледам центъра на Токио. Неусетно се озовах на кея, където чакаше малко туристическо корабче. Качих се на борда, за да разгледам Токийския залив. Хубава беше гледката. Небето – японска коприна, чайките – летящи йероглифи, вълните – намачканите картини на Кийно… Внезапно всичко се разлюля. Писна сирена. Земетресение! Погледнах на изток. Задаваше се цунами. „Всички зад борда!”, навярно крещеше капитанът на японски. От ужас не можех да помръдна. Стоях на палубата сам срещу чудовищно цунами.

Когато дойдох на себе си, мъж с фуражка се надвеси над мен и каза:

– Здравствуйте, кто вы такой?

– Меня зовут товарищ Шандурков – отвърнах по стар соц-навик. – Я акушер-гинеколог из Болгарии.

– Братушка! – извика оня и се нахвърли да ме прегръща.

Бях спасен от руска подводница, която патрулираше край японските острови. Извадиха водката, сервираха сельодката, разгърнаха полковите хармоники… Изтрезнявахме три дни и три нощи, точно колкото да стигнем до Австралия. Само мога да гадая каква е била траекторията на подводницата. Както разбрах по-късно, самолетоносачът „Саратога” ни следял от остров Шикоку до плитчините на Миядзаки, но оттам нататък ни изгубил дирите безвъзвратно. Американците все още не са изобретили сонар, който да прихваща руска подводница с капитан в делириум тременс… Както и да е, братушките ме оставиха край бреговете на Австралия между Сидни и Волонгонг.

Да ви призная, не видях много от Канбера, защото попаднах в Уестън парк, където се провеждаше състезание с балони. Взех участие и аз. Качих се на един дирижабъл, уж да видя какво е, но за лош късмет въжето се скъса и аз елегантно прелетях над езерото Burley Griffin. По икиндия напуснах акваторията на Австралия и ето ме над самолетоносача „Саратога”. С два залпа ме свалиха на палубата.

Признавам, че с капитан Роджърс се сдушихме веднага. Дълъг път ни чакаше до Персийския залив, а и двамата бяхме разговорливи по душа. Често, когато излизахме на мостика да наблюдавахме излитащите изтребители, капитанът ми разказваше за мистична руска подводница край остров Шикоку.

– Very strange submarine! – дивеше се старият морски вълк. – Чудо на техниката! Движи се на зиг-заг, прави подводни лупинги и накрая изчезва от мониторите…

Цъках с език, правех се на учуден, а вътрешно се скъсвах от смях. Така, сред шеги и закачки, пристигнахме в Персийския залив.

Слязох в Кувейт и право в магазина за чужденци: لا أَتَكَلَّمُ الْعَرَبيَّةَ. Както виждате, той носи сполучливото име „Не говоря арабски”.

– Няма да забравя как се опули на касата! – смееше се по-късно Халил, докато разпрягаше камилите. – Това ме спря да не те гръмна.

Накратко – отвлякоха ме талибаните. Камилският керван изобщо не е отживелица. Халил успя да прекара товара от бракувани калашници чак до пещерата Тора-Бора. Тъкмо пристигнахме, и в райо­на кацнаха израелски парашутисти. Завърза се бой. Талибаните се огънаха. Халил, разбира се, офейка с една камила хашиш, но нас, останалите, ни натовариха на „Херкулес C5” и хайде в лапите на МОСАД!

Първоначално евреите не повярваха на моята история. Особено в частта ѝ за руската подводница. Добре, че получиха информация за мен по линия на евроатлантическото сътрудничество. Вече знаеха кой съм – известен акушер-гинеколог, автор на уникалния метод „Шандурков”. Ето защо набързо ме качиха на самолета за София.

– גליק און זייַט געזונט – „Довиждане и късмет”, казаха ми на идиш, и кой откъдето.

Летях над Средиземно море без никакви проблеми. За нещастие талибаните се включиха отново. Отвлякоха самолета. Халил бе сформирал нова група от муджахидини и отмъщаваше за поражението в Тора-Бора. Завихме към Ню Йорк.

По пътя ситуацията се разви доста бързо. В пилотската кабина стана препирня и Халил бе арестуван от верните си другари, които работеха за МОСАД. Два на нула за израелците, които ме оставиха да се оправям сам на летището.

По улиците на Distrito Federal падаше влажен, лепкав мрак и се утаяваше в душата ми. Вървях покрай дълги складове за сол, захар и брашно. Вратата на едно от халетата беше открехната. Влязох вътре, свих се в някакъв сандък и заспах.

Нямам ни най-малка представа как съм се озовал в хеликоптера над Амазонка. Сандъкът от халето беше отворен, аз – вътре, а в гърлото ми – дуло на калашник.

– Niño, que su usted? – нещо подобно изръмжа мургав тип в смисъл: „К’ъв си ти. бе?” – Policio? Agente?

Беше ясно, че съм забъркан в трафик на наркотици. Стиснах очи в очакване на изстрела.

– Guerrilleos! Guerrilleos! – стресна ме оня, направо ми изкара душата!

Долу джунглата оживя. Партизани! Запаткаха ни с трасиращи куршуми. Отвърнахме на огъня с калашници, по които висяха етикети с усмивката на Халил. Това, че патроните се оказаха халосни, изобщо не ме учуди. Държахме се до първата ракета. Тя се пръсна в резервоара и взривната вълна ме изхвърли във водите на Амазонка. Вкопчих се в някакъв дънер и поех към водопада.

Анхел е красив водопад по горното течение на Амазонка. Изгледал съм купища филми, в които главният герой скача от водопад, но нищо не може да се сравни с усещането на живо. Оцелях. С усилие доплувах до брега.

– Viene! Viene! – чух викове сред гъсталака.

Лианите се разтвориха и оттам изскочиха туземци с голи тумбаци. Сграбчиха ме. Задърпаха ме към джунглата. Това беше краят.

– Радваме се, че най-после дойдохте! – каза един от тях на сносен английски. – Молитвите ни бяха чути. Да побързаме.

Стигнахме селото. Внесоха ме в колиба със сламен покрив. Срещу мен върху рогозка от листа се мъчеше родилка. Моментално схванах ситуацията. Проблемна бременност с голям риск за детето и майката. Нямаше време за губене.

– Agua caliente! Rapido! Rapido! – спешно поисках топла вода с оскъдните си познания по испански. Запретнах ръкави и приложих метода „Шандурков”.

Какво и как съм правил, не е ваша работа. Ако се интересувате, може да го прочетете в научната литература. По-важното е, че бебето се роди живо и здраво. Момче!

– Mi hijo Cristo! – усмихна се майката. Беше го кръстила Христос.

Значи за това е било всичко? Всяка брънка от веригата ме е водила до тази схлупена колиба, където аз и само аз можех да помогна на една малка туземна Богородица…

Ако финалът ви звучи патетично, ваша си работа. Аз просто подредих фактите. Сега съм в Африка. Пътувам с катер по река Замбези. С мен са и колегите от ООН. Основахме поредната клиника, която работи по метода „Шандурков”. От мен да знаете, невидима ръка насочва всеки от нас там, където от него има най-голяма нужда. Аз изпълних своя дълг към Съдбата и тя най-после ме остави намира… Ей, момчета, защо спряхме насред реката?… Изгорял моторът?… Какво? Отсреща е водопадът Виктория?… И какво прави този крокодил в лодката?

-----------------------------------------

Разказът е отличен с наградата „Чудомир“. Тази вечер авторът П. Краевски получи своето отличие в Казанлък, където се откриха поредните Чудомирови празници.