Преметнала сак, младостта не си отива

Диана МАРКОВА

Пиша това не за да навявам чувство на презрение към града. Той все пак е и мой, обичам неговите хора. Няма обаче и преднамерено да веселя читателя. Нека той усети вкуса на дните и аромата на рози. Пътувах комфортно, с екип от психолози и психиатри. Приятели, разбира се. Поводът да гостуваме – от доста време гостувам в този град, тъй като обитавам други градове и квартали – е организираното по моя инициатива представяне на новата ми книга. Както и на новата книга на моя учител в литературата, с когото „си имаме разговор“ и за други неща; нещата от живота – писане, алкохолни вълнения и заклеймявания, нещастни и трайни любови.

Оценявам факта, че поканените слушатели приеха романа „Троянските музиканти“ като литературна творба с достойнства, вместо да се оставят да ги завладее шовинизмът. Открай време интелигентните хора казват нещата, които мислят, с усмивка. По време на събитието шеговито ме попитаха защо не напиша роман за казанлъшките писатели. Те могат да го напишат сами, отвърнах аз. И попитах дали не се намират казанлъшки музиканти – вероятно и те имат вълнуващи истории от свирни, репетиции и митарства. По корабите са, връщат се през лятото, казаха местните.

По пътя към града до мен на задната седалка се возеше, затворена в клетка, прекрасната бяла котка на моите приятели. На завоите тя мяучеше жаловито и се опитваше да излезе от клетката, но аз затисках капака и ѝ подавах пръста си през решетките – за да я успокоя.

Това ме подсеща, че наскоро участвах и в едно софийско литературно четене и там, вместо да слушам какво четат останалите участници – беше тричасов маратон с много поети и писатели – аз седях в дъното и говорех за котки с чернокосото момиче, с което току-що се бях сприятелила.

Понякога се питам – животът ли ме влече повече, или писането на разкази. Под живот имам предвид котките, четенето, виното и разговорите за тези три неща.

Пътувайки, се опитвахме да отговорим на зрелия, макар и не толкова наболял въпрос на кого приличат най-много българите. Но не само по външни белези, а и по душевност. Моят учител изрови от паметта си доста от прочетеното за генетиката и историята и накрая заключи, че май сме най-близко до румънците и до италианците от северната част на Ботуша. Това е доста по-различно съждение, сравнено с представите ни за близост до руснаците и македонците и обезателно почти никой няма да се съгласи с него. Ха-ха, та днес никой не се съгласява с другия и дори привидно разделени на групи по разбирания и интереси, всеки от нас всъщност има собствено, обикновено яростно и нетолерантно отстоявано мнение. За нещата.

А това ме отвежда до друга мисъл. Ние отдавна вече не се обичаме един-друг; не се чувстваме като близки, когато мислим един за друг, когато говорим един за друг, когато се срещаме на улицата. Не сме „братята българи“ – този израз дори е вулгарен. Ние сме „кофата за боклук“, както каза учителят ми. Ние сме грозната кофа, която е добре да прилича на всичко друго, но не и на себе си – защото е срамно да си себе си.

Дали само в детството има любов към другия – онзи, с когото делим един град, един блок, един чин? Няма да разбера, но упорито ще търся отговора, опитвайки се да обичам.

И обичайки.

И така, по улиците на града беше чисто. Рано сутринта на следващия ден от престоя ми жените бяха изчистили, измели, изпразнили кошчетата в центъра. Слънцето проблясваше в пресните листа на липите по Стъргалото. Сенките в короните римуваха пролетта. Градът още спеше, само шумният разговор на група минувачи добавяше усещане за миналото, в което закусваш с баничка от пазара, докато бързаш за училище. Да, излъгах – тогава закусвахме с филийка вкъщи. А сега баничката е изместена от дюнер. Изпитвах една тежест при ходенето; уж кратки разстояния, уж хубаво време, а на мен ми тежи ли, тежи. Може и от виното, което изпихме предната вечер да е. Но предпочитам, за по-лесно, да обясня тази тежест с прихлупеното пространство на котловината.

Географите да кажат.

Самото събитие мина добре. Казах, че четейки есетата на моя учител, човек извиква съпротивителните си сили. Понякога. А друг път сякаш гали котката си. И всичко това е добре, защото не оставаш безразличен, а се изпълваш с желание да се движиш и променяш.

Сред публиката имаше лица на приятели. Накараха ме да се чувствам на мястото си. Присъстваха поне трима психолози. Няма значение кой какъв е и каква професия упражнява, но когато срещу теб стои психолог, той те гледа в очите, и в лицето, и те кара да се чувстваш приет. Тогава забравяш, че си дебел и че си гузен, и че си странен, и различен. Свободен си да си себе си.

По улиците на града забелязах и млади хора, и такива на зряла възраст, и като че ли по-малко старци. Трябва да призная, че се чувствам некомфортно, когато околните ме оглеждат – оглеждат дрехите ми, външността ми. Вървя и си представям как ще изпия едно вълшебно хапче и ще стана невидима. И тези, надменно-критичните погледи, няма да ги има, или поне няма да ме тревожат повече.

Получих букет ириси, прекрасни цветя. Справих се със задачата да ги съхраня и отнеса със себе си, за да им се радвам и да им правя снимки. Беше пълна случайност това, че по време на представянето прочетох глава от романа, в която музикантите си правят салата от подарените им карамфили и я изяждат. За щастие хапнах сиренца със сладко от боровинки и това ми беше достатъчно.

В кръчмата, където се събрахме след изявата, водихме щастливо оживени разговори. Едно от удоволствията в живота и главни негови атрибути – виното и разговорите. Почетохме паметта на големия местен поет с рецитиране на негови стихове. Обсъдихме предстоящата книга на друг местен писател, артист и овчар, и аз си обещах, че ще потърся тази книга на всяка цена. Възкликнахме – няма подобна употреба на тази дума, знам – литературните си предпочитания, новините около любимите автори, героите от сцената.

Гордост и наслада е да си сред свои. За пръв път, след детството, сред свои тук.

Във влака на връщане делих едно купе с двойка мъж и жена, които говореха рядко и на непознат за мен език, както и с момиче, което четеше от лаптопа си, а също и с мъж, който спеше до прозореца. Каква гледка пропускаш, човече! – това си помислих, когато съзрях мъглите, паднали на върха на Балкана, както и изпълващите очите с радост жълти полета от другата страна на линията. Той се размърда, отвори очи и извади малка бутилка бърбън от чантата си. Отпи няколко пъти и отново заспа. А жълтото бе сменено от лилаво, после от зелено.

Успях да зърна, напълно неумишлено, какво чете момичето. Някакви диаграми и схеми за митохондриите. Електронната ѝ цигара внасяше лек мирис на шоколад и нещо препечено. Не задържаше погледа си върху нас, останалите в купето. Всъщност никой не гледаше другия; така оставаш с впечатлението, че никой не те кори за това, което си.

А знаем, че не е задължително да правиш нещо лошо, за да те корят. Дори не е нужно да се отличаваш.

Опитах се да сляза на Сточна гара – оттам мога да хвана автобус към квартала, в който живея. Дърпах ли, дърпах вратата на вагона, но все не успявах да отворя, а знаех, че влакът престоява неповече от минута-две на тази гара и това ме напрягаше. Момичето, което четеше за митохондриите, се опита да ми помогне, включвайки се в дърпането на ръчката. Тъкмо си мислех, че няма да успея да сляза тук, когато една старица – вече измъкнала се от друг вагон – мина по перона. Почуках на стъклото и тя веднага, чевръсто и настървено, се зае да дърпа от другата страна. Скоро успя и вратата се отвори – а ръцете ѝ, както забелязах, бяха слаби. Хайде, скачай, че влакът потегля! Скачай, бе, момиче!, крещеше тя.

И аз хвърлих сака на перона. И скочих.