За кого са опасни богохулствата, облечени в литературни дрехи

ШЕСТОДНЕВ

Да, много хора харесват книгите на Дан Браун и това е тяхно право. За някои това е чисто развлечение, съчетано с „гимнастика на ума“. Но съществува и такава категория читатели, която не може да направи разликата между литературната фикция, измислица и историческата истина. Именно за тях книги като „Шифърът на Леонардо“ могат да бъдат опасни, дори погибелни в духовно отношение… Ето „вълчите ями“ в този тип развлекателна литература, разконспирирани от един чудесен проповедник и изследовател на човешката душа, какъвто е отец Александър Лашков.

СЛЕПОТА ИЛИ НЕПОЧТЕНОСТ

Филмът „Шифърът на Леонардо” по едноименната книга на Дан Браун си беше сензация. Много църкви, включително и нашата, с право окачествиха и книгата, и филма най-малкото като некоректни и призоваха вярващите да не ги четат и гледат.

По повод Неделята на слепия, бих искал да споделя някои свои мисли за тази толкова нашумяла книга. Веднага искам да кажа, че не съм я чел и не възнамерявам да я чета, защото не я смятам за сериозно четиво – нито от историческа, нито от литературна гледна точка. Не мислете обаче, че се каня да ви говоря за нещо, което не познавам. По един от каналите на Дискавъри гледах (два пъти) предаване, което подробно ни запознава с идеята (която дори не е оригинална) и книгата на Д. Браун. Журналистката, авторка на предаването, посещава и заснема всички места (от Близкия Изток до Шотландия), които се споменават и описват в книгата. Тя се среща и разпитва местни хора, които според нея биха могли да кажат нещо в потвърждение на тезата на писателя. На няколко пъти дава думата и на самия Д. Браун. Опитите ѝ обаче да намери сериозни свидетелства и факти увисват във въздуха. А усилията ѝ да защити твърденията на Браун остават твърде неубедителни и понякога дори комични. Защото наистина никак не е лесно да се намери под вола тела.

Тук е мястото да кажа, че нямам намерение да заклеймявам и анатемосвам никого. За нашия Господ Иисус Христос са говорени и писани всевъзможни нелепости, хули и подигравки – още докато е бил тук, на земята, и до днес. Ние, християните, донякъде сме претръпнали в това отношение. Намерението ми е да направя един спокоен анализ на идеята и на намеренията на Д. Браун, както и на интереса и отзвука, които предизвиква неговата творба.

Както сте чели или чули, Дан Браун използва старата измислица, че Иисус Христос и Мария Магдалина са били семейна двойка (sic!) и са имали деца; че потомците на техните деца живеят днес във Франция.

Това, разбира се, е една нелепица, в която няма нито капка историчност, истина и логика. С подобни „тези” и „открития”, които се самооборват с пълната си безпочвеност, не си струва изобщо да се занимаваме. Но си струва да се запитаме: защо се пишат и фабрикуват подобни книги и филми; какви са мотивите на техните създатели?

Едва ли те (създателите) са толкова невежи и наивни, за да не си дават сметка, че подобни „идеи” не могат да издържат и най-леката и добронамерена критика от страна на историците и богословите. Вярва ли Браун в това, което пише? Той твърди, че вярва, но аз силно се съмнявам в това. Защо? Защото той съвсем не прави впечатление на глупав и безкритичен човек. Той просто не се колебае да използва една безсрамна и оскърбителна за християните измислица; не се свени ни най-малко да посегне на божествеността на Господ Иисус Христос, за да спечели пари и популярност и (навярно) да обори вярата на християните. Неговата непочтеност – ще си позволя да го кажа – е двойна: той не само популяризира и разпространява една откровена лъжа, но тази лъжа е дълбоко оскърбителна за религиозните чувства на християните и ранява вярата им в самата ѝ същност.

Дан Браун обаче не се колебае да нанесе това оскърбление. Което красноречиво показва що за човек е той. Мисля, че имаме много голямо основание да му съчувстваме и да се молим за него.

Тъй като мнозина от невярващите навярно не могат да си обяснят какво толкова оскърбително има в книгата на Браун за нас, християните, ще дам един пример. Представете си, че у нас излезе книга, която е пълна с неверни, безпочвени и обидни твърдения за апостола на свободата Васил Левски. Как ние, българите, бихме приели такава книга? Какво бихме казали за автора ѝ.

Днес е неделя на слепия. В евангелското четиво (Йоан 9:1-38) чухме как Христос изцерява един сляпороден двойно: от физическа и от духовна слепота. Сляпороденият се оказва човек със силен характер. Той не се поддава на натиска на фарисеите да отрече невижданото чудо и да се отрече от Изцелителя си. В живота му, както и в живота на всеки човек, можем (според свещеник Александър Мен) да разграничим три периода, три степени: отначало слепота, незнание и мрак. Слепият седи при градската порта и е неспособен да върши нищо освен да проси. Втора степен: Господ се докосва до него и той проглежда. И трета: той свидетелства за чудото, което Господ е извършил над него. Слепота; проглеждане; свидетелстване. Наистина, който е видял Господ с духовните си очи, неизменно става Негов свидетел.

Дан Браун е антипод на този евангелски персонаж. При него също бихме могли да различим три състояния: слепота; непроглеждане (умишлено оставане в слепотата); ослепяване на ближните, затвърждаване на слепотата на ближните. Знаем какъв бум предизвика неговата книга. В Париж дори се създадоха туристически маршрути, обхождащи местата, споменати в нея. Знаем също така, колко много хора са пълни религиозни невежи. За тях този роман може да бъде пагубен – те ще приемат всичко, написано в него, за чиста монета, за истина. Знаем освен това, колко много хора са на границата между вярата и неверието и колко много други са със слаба и колеблива вяра. За всички тях тази книга може също да бъде пагубна. Мислил ли е Дан Браун за тези последици? Или е целял точно това? Само той може да каже.

Спомням си разказа за един писател на безнравствени романи и повести, който след смъртта си бил изпратен в ада. Там той с ужас установил, че е в компанията на развратници, крадци и убийци, но при много по-тежък режим на наказание. Недоумявайки, писателят запитал св. Петър защо той, който цял живот не е извършил никакво престъпление и не е сторил някое голямо зло, а само е пишел и издавал книгите си, е осъден на по-тежки наказания и от най-големите престъпници. „Защото – отговорил му св. Петър – тези грешници вършеха злините си докато бяха живи. Сега те не са вече на земята, злодеянията им постепенно ще се забравят и те няма повече да злодействат и убиват. А твоите скверни писания са все още там, на земята, четат се от мало и голямо, ще бъдат издавани и преиздавани и ще продължат да погубват невинни души дълги години след твоята смърт.”

Христос веднъж задава на учениците си въпроса: „За кого Ме мислят човеците?” Да! За кого мислят хората нашия Господ Иисус Христос? Както би казал Хамлет: „Това е въпросът!” Неговата съдбовност изпъква с поразителна сила на фона на Христовите думи: „Който Ме признае пред човеците и Аз ще го призная пред Моя Отец небесен. А който се отрече от Мене пред човеците, и аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен” (Мат. 10:32-33). Бедата на Д. Браун е не толкова в това, че „не признава” и „се отрича” от Божия Син, а че подтиква милиони хора да сторят същото.

Мюсюлманите проклинат и осъждат такива автори - дори и на смърт. А ние, християните, се молим за тях с Христовите думи на кръста: „Боже, прости му, защото той наистина не знае какво прави!”

---------------------------

Другият грях на Д. Браун е, че финансовият успех на книгата му насърчи и много посредствени автори, включително в България, да приложат неговата рецепта и да бълват богохулства, прикрити в литературни дрешки. В името на пълния си джоб…